Лилибон го е написала много хубаво. И Криско, и близките му ни научиха на много неща, всеки на различни, но със сигурност ни накараха заедно да спрем поне за малко, да "оставим торбите" и да си помислим за истински важните неща. Колко жалко, че по-често тъжните неща ни карат да го направим.
Не мога да го кажа по-добре.
В една картичка до Ели й написах, че тя е майката, която учи света на любов. На сплотеност, единност и съпричастие...
Наистина започнах да вярвам в неща, които досега само съм си мислела, че са реални 
Не искам да плача вече за Криси, искам да вярвам, че и сега той е около нас като някаква сила, която ни сплотява и обединява, която ще милва мама и тати и ще ги успокоява, че не си е отишъл, а просто се е прехвърлил в друго измерение, че те ще могат да го виждат във всяко дете и ще могат да му се радват винаги, когато чуят детски смях, че той живее във всеки един от нас и затова ще се срещат с него всеки ден 
