Грешим ли при възпитанието на децата си?

Да, и родителите ни са правили грешки, и ние грешим! Но ако възпитаваме детето така, че да се самоуважава,  да се чувства винаги обичано и същевременно да разбере, че в живота има правила, тогава след време ще уважава и нас и няма да ни обвинява, надявам се. Иначе - все ще се намери за какво!
Що се отнася до "добричките" баби - това е интересна тема. Ще взема да я пусна!

Проблемът на родителите не е, че грешат, а че в един момент го забравят.
Сега, докато са малки децата ни се терзаем кое е правилно и кое - не. Но като минат години (изразът "родителски стаж" ми е страшно неприятен), ще станем едни такива самоуверени, раздаващи акъли наляво и надясно и когато големите ни вече деца кажат, че сме сгрешили, ние вече няма да си признаваме. В това е трагедията на всяко поколение.

Подписвам се  под това мнение

Много интересни въпроси.
За мен възможното решение е нещо такова:
Максимална свобода на детето  в някакви ясни граници, които се спазват. Свободата го импулсира да е отговорно и да има собствено мнение, границата му дава ориентир за добро и лошо, някакво спокойствие, че няма да сбърка. Мисля, че и двете неща по някакъв начин подсказват на детето, че мислим за него, че се грижим и че му имаме доверие.
Тези граници се движат според възрастта. С порастването на детето все повече се разширяват. Ех, че идеален вариант!

Конкретно - гледам да не се давам много за пример и да ги сравнявам с това което съм била на тяхната възраст. Да не им насаждам ограниченията на моето поколение (ми носим си ги, расли сме в деформирано общество с много авторитарни и патриархални принципи), да решават конкретните си проблеми в света, в който те растат сега и да мислят с техните си глави. Неизбежно и ще бъркат някъде, но поне няма да повтарят грешки на предишни поколения. Малко по-адекватни ще са в грешките си

Не мисля, че всички родители са в състояние да бъдат толкова самокритични, че да проумеят грешките си, изобщо не стигат до там. ..Поне поколението на моите родители като цяло е мнооооого далеч от това. Опитвам да не съм толкова "безгрешна" като тях, а пък дали успявам....няма сигурност в тия работи.

"ДЕЦАТА НАУЧАВАТ ТОВА, КОЕТО СА ИЗПИТАЛИ
Дороти Л. Нолт

Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.
Ако децата растат в страх, те се научават да се тревожат.
Ако към децата изпитвате съжаление,те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.
Ако децата живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.
Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.
Ако децата срещат одобрение, те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте с децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.
Ако децата получават признание, те се научават да следват целите си.
Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.
Ако децата живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.
Ако децата живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората.
Ако децата опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа."

Естествено, че всички правим грешки. Аз обаче не търпя критики за възпитанието на моето дете, а в началото имаше доста "бабини съвети и забележки" към мен. Критикувам другите майки наум, не изказвам мнение на глас,защото всеки си има собствени методи на възпитание и отношение към детето. Лесно не се става родител и се учиш да бъдеш такъв до края на живота си.

Както каза (а и самата от опит знаеш), че в пубертета все ще сме криви  Осланяй се на инстинкта си.

Не съм съгласна,че никой не ни учи да сме родители-това сме го учили цял живот от нашите собствени родители,а те от техните-това е,дори да не съзнаваме или да не искаме ние сме деца на родителите си и нашето родителстване се ръководи от това,което сме видели от тях.Така и нашите деца ще се учат какво е родител от единственото възможно място-от нас самите.

Аз лично много пъти съм си задавала въпросите зададени от авторката на темата и така и не успях никога да си отговоря.
Възприела съм една система, кой знае от къде...Давам на детето си да прави каквото си иска, но когато прави нещо, което не е добре да прави се опитвам кротичко да обяснявам, ако пак не чува по - силничко и ако въобще не ми обърне внимание обикновенно стигаме до пляскане(обикновенно ръчичките).Знам че боят(е то би било прекалено преувеличено да кажа бой в случайте които описвам)не е добро възпитателно средство, затова се опитвам с цялото си поведение да му показвам как да прави нещата.
Мисля, че има два вида деца - едните са които грубо казано само от жестове разбират и от една дума, и други които от нищо не разбират...За съжаление мое в момента моят син абсолютно спада към втората друпа деца...Дано като порасне да се променят нещата!Иначе е страхотно схватлив - само като гледа нещо и започва да прави същото, но понякога не е много удобно за мен(например - научил се е да си отваря вратите вкъщи и да щъка и да разхвърля навсякъде, катери се по масата и не смея вече да оставя отворен прозорец, защото се опитва да излезе през прозореца, рови по шкафове и редоно намирам съдържанието на шкафа по земята а той горд къса...документи и прочие...няма как обаче да му се карам за тези неща или да го уча - той е малък и за него самото действие е интересно).
Ще следя темата.Дано разбера мили мами как вие постъпвате, за да измисля и нещо с моят синковец...Понякога направо не знам какво да правя...

И аз се питам това всеки Божи ден.Но шом нещата се получават значи се справям.

Аз пък се питам само при определени поводи, а не по принцип. Така общо няма как да си отговоря.

Е ти задаваш най-трудния въпрос. Как да намерим златната среда? Мисля, че ако не изпадаме в крайности, ще сме по-близо до истината и правилното възпитание. Това, че всички грешим е ясно. Важното е да си осъзнаваме грешките, да имаме смелостта да си ги признаем, а най-важното е да се учим от тях. Старая се да съм добър родител, но безгрешна няма как да бъда. Затова когато допусна грешка, просто се извинявам. Децата са изключително великодушни, когато си искрен с тях, и разбират много повече, отколкото си мислим.

    

За себе си се радвам, че осъзнавам грешки, които допускам. Защото те са много. Някои са незначителни, други по-сериозни (според мен). Старая се да се коригирам. Не винаги успявам, обаче. И когато 8 годишния ми син ме засече в грешка (снощи имахме дебати до 23.30 с него  на тема "ти не ми обръщаш внимание, а само на Денито), аз се извинявам и си признавам пред него че съм сбъркала.
Допускала съм грешки и във възпитанието и в чисто ежедневните фисически грижи.
Когато родих първото си дете, майка ми каза така: "Чети книгите, слушай бабите, лекарката, приятелките си...всички ще ти дадат хубави съети; но накрая направи така, както ти подсказва детето. Взирай се в него, то най-добре ще те научи от какво има нужда."   
Другото, което ми идва наум в момента е, че с всяко следващо дете нещата стават по-лесни; добиваш опит, не се нервиш толкоз, а и големите деца ти помагат 

много точно