Грешим ли при възпитанието на децата си?

Темата е много хубаво.
Ще следя с интерес.

Все още нямам опит, но се интересувам.

 Не, мила.  Всичкото И  да го направиш по учебник,  ... някога детето пак ПАК  ще те упреква. Особено ако е в  Тиййн - възраст.
Номерът е да не мине номера.
                Както искаш ме разбирай. Ще пиша и повече!   Добра е темата.-

 Разбира се, че грешим няма безгрешни хора-факт, но пък е пълно с убедени и вярващи в своята безгрешност, което е по-страшно и неприятно, най-малко  защото тази ослепеност ги лишава от възможността някой ден да осъзнаят допуснатите грешки.
  Аз със сигурност допускам своите грешки във възпитанието, опитвам се да си давам сметка за тях и да не си затварям очите, да се самокоригирам или (това ми е най-трудното) да възприемам изказаните критики и единственото, което се надявам е да съм в час и да съм адекватна.
   

 С моят син номерът не успя...  но за малко.

Изпитана рецепта за добро възпитание, за съжаление, няма.
Ако имаше такава, ние всички щяхме да сме перфектни, а животът ни щеше да прилича на райска картина. Няма как да не се допускат грешки, а и благодарение на тях ставаме такива, каквито сме. Колкото и да внимаваме, като родители, все някъде ще стъпим накриво. Една непремерена дума, един нервен изблик, колкото и да ни се виждат малозначителни, могат да имат катастрофални последици. Аз все още си спомням като дете, как момиченце от съседната улица ми се развика, защото бях изпуснала някакви треви и съм цапала нейната улица. Аз съм била 6-7 годишна, тя с година по-голяма. Дълго време тази случка ме измъчваше и аз не исках да минавам по "изцапаната" улица. Сега това ми се вижда смешно, но на 6 г. си е цяла трагедия.
Важното за мен е да направя от детето си добър човек и като казвам това нямам предвид да възпитам послушно кученце. Най-важните неща за мен са толерантност, състрадателност и справедливост. Научиш ли един човек от малък да е състрадателен, битката е наполовина спечелена.
Бъди с отворени очи за всяка промяна в детето. Родители сме, за да ги запазим живи, здрави, за да ги научим на основните правила в живота. И любов, много любов - тя никога не е излишна. Но не и да купуваш два шоколада, когато се тръшка и те рита по кокалчетата в магазина. Сложно е, но пък е интересно.

Всеки родител възпитава детето си според свойте идеали и изисква от детето да постигне онова което родителя сам не е могъл .
Мъжо ми се подиграва ,че все уча детето да цапа ,да рисува,да оцветява,да твори  (аз съм неосъществен художник ),а той самия иска тя да стой край него и да му помага като ремонтира мотора ,качва я на мотора,даже иска да я вози(но не му разрешавам-ужасявам се само при мисълта да фучат двамата с мотора из града )
Милата сигурно я задушаваме с нашите глупости .

Грешим разбира се, важното е да не са много грешките, защото ще страдаме и ние и децата ни един ден

Не знам.
А темата не е ли за Нашите деца?

Не грешим, учим се.

НЕ грешим! Щом детето се чувства обичано не грешим никъде. Грешим ако не се чувства така.
Не знам...аз си мисля, че прекалено се вживяваме в морала, дисциплината, доброто и злото. Ако едно дете се чувства истински прието и обичано ще приема и правилата и нарушаването им в реда на нещата, защото зад него са  мама и татко. Въпреки бурната ми пубертетщина винаги съм знаела, че мога да разчитам на родителите си- за всичко, във всякакви ситуации и безусловно. Искам само и моето дете да се чувства така. Иначе и те са правили грешчици, но сигурността че можеш да погледнеш мама и тате в очите и да им кажеш всичко е несравнима с моите субективни преценки на детството ми  .

 За Нашите деца е май, ще я преместят.
 
 Права е Лиска, че се учим, но и сме пред едно постоянно изпитание, което изисква ежедневна адекватност, не зависимо от настроенията ни и моментното ни ежедневие.
  Ето една случка от вчера, Димана ще им правят някакви снимки в училище за края на годината една на класа и една нейна самостоятелна и тя ми цъфва със сметката че от общата иска един екземпляр, а от единичната 17, защото си е решила да подари на всичките ни роднини по една, прекрасно очарователно и много ларж, майчиното ми сърце се стопли от умиление  . Да ама малката подробност е, че една снимка е 2 лв. и дефакто  снимките ще струват 36 лв., защото Димана е много ларж и иска всеки роднина да е закичен с по една нейна снимка, в което разбира се няма нищо лошо, освен факта, че ларж жеста се очакваше да бъде платен от мен. Драмата настъпи в момента, в който и казах, че аз тези пари не бих ги дала, ще дам само за по един или максимум два екземпляра от всяка и й предложих да си ги плати от спестяванията, ако толкова държи да раздава тези снимки, последваха рев сополи, рев сополи, но не похарчени спестявания. Сутринта реши да си вземе по един екземпляр от всеки и толкова.
  Съжалявам, че изписах толкова много, просто се опитах да дам някакъв нагледен пример от ежедневието, за това как кондицията не трябва да се забравя.
 
 

Кой би определил с точност кое е правилно и кое не при възпитанието? Тук голям фактор е интуицията и със сигурност нашето собствено възпитание. Мисля, че понякога греша, но с кой аршин да го премеря?  И, да, смятам, че всеки, обръщайки се назад към детството си, открива пропуски във възпитанието, дадено му от родителите. Прост пример: колко от нас са били посветени в тайнството на интимните отношения и половия живот от родителите си?

Естествено, че грешим... Представете си иначе колко много психотерапевти биха стояли без работа  А и както казах веднъж на една майка, да си перфектен родител също може да създаде гооооолеми проблеми на детето. Даже по-големи отколкото ако грешиш.

Стремя се във всичко да избирам 'средния път' и за сега съм доволна от резулата, дано и тя да е...

Греша, поправям се, след това излиза че грешката била вярна - както обичам да казвам - все още се уча да летя в движение.
Не искам да съм съвършена, но нищо не пречи да се опитвам да съм добра майка.
Моля се само навреме да откривам грешките си или пък да ми ги показват /това е малко болезнено, уви/

Естествено,че грешим и ще продължаваме да грешим(което е по-неприятното), независимо от уроците и поуките,които си взимаме...Това е неизбежно! Просто живота понякога ни изправя в такива ситуации,че лично аз се чудя как да постъпя,какво да кажа, какво да направя.... Не е лесно, но и никой не ми е обещал да ми е лесно,така че лично аз нямам право да се оплаквам, а напротив - въпреки грешките и точно заради тях - да продължа напред!

Успех на всички ни във възпитанието на децата ни!И че грешки ще има - ще има, но дано са по-малко!

Грешките също могат да бъдат положителни и отрицателни!Не греши само този,който не прави нищо.Но и да не се прави нищо е грешка! 

Не съм такъв егоист ,за  да кажа ,че съм безгрешна.
В това забързано ежедневие няма начин,а и не искам да съм безгрешна.Важно за мен е да си отвориш очите и да приемеш и другото мнение,защото отстрани се вижда по друг начин.И много,много любов

"...Който смята, че е безгрешен, пръв да хвърли камък..." /по мен де, дето греша/.

Да грешим, но се учим! Всеки родител смята, че това което прави за детето си е най-доброто. 

Кое е грешно и кое правилно във възпитанието е трудно да се каже - всеки има свои критерии и подход, но ако детето е щастливо, ако се чувства обичано, няма място за притеснение.

Абсолютно 

Освен това всяка личност / дете / е индивидуална и му трябва различен подход.

   Смятам, че най-важен е примерът на родителите. Това е най-силният ни коз във възпитанието на децата ни. Затова е много важно родителите да са единомислени във всичко, което казват, правят - в забраните и нещата, които са разрешени, в нещата за които децата искат обяснение.
   Примерно нашата щерка от скоро започна да задава доста интересни въпроси и иска отговор поотделно от двама ни. Идва при мен и пита а после ходи и при баща си и когато получи потвърждение от двете страни се чувства удоволетворена. Ако единия забранява нещо а другия го разрешава детето се чувства неуверено, защото не може да си изгради модел на поведение, не може да разбере кое е правилно и кое не - това прави децата неспокойни, объркани, несигурни в действията си. Мисля си, че ако се случи някой от родителите в присъствието на другия да прави нещо неправилно от гледна точка на другия, то най-добре е другия, несъгласния, да си замълчи на момента. А впоследствие двамата родители насаме да обсъдят спорната тактика.
  Но най-много ме дразни следното. Когато ние с мъжът ми сме единодушни в някаква въпитателна мярка а бабата (най-често моята майка) пред децата изрази възмущение от нея. Стигало се е до плач, защо ние аджеба сме наказали детето за толква дребно нещо, от нейна гледна точка. Говорила съм си сериозно с нея за това, че е добре да сподели това с нас насаме, защото така за детето ние ставаме лошите а баба добричката, дето за "дреболии" не наказва.
  Лек ден на всички !:)

zori80 , ей това, дето го пишеш в последния абзац и нас ни е "издразвало" много и парираме бабата /също моята майка, другата е по- притеснителна, щото аз съм лоша/ вече нарочно пред хлапето. Причината е, че когато сме говорили по въпроса спокойно и в негово отсъствие тя хич и не взема от дума. Много мразя някой да ми се прави на "Бай Добър", когато вижда детето за по 5 минути да речем 3-4- дни в седмицата, пък не го води по разходки и не му търпи "маргазите". Това не го позволявам.
Даже съм й казвала пред сина /той е на 7 и вдява вече добре/: "Що ли не правеше същото и кога ние бяхме малки?" и изрично съм й припомняла колко е била нервна и как е викала по мен и брат ми.

Чe грешим, грешим. Ясно е, че идеални хора няма. Целият живот е изтъкан на принципа “проба-грешка”, но човек трябва да се старае да избира най-малкото зло. За грешките, естествено си даваме сметка пост фактум. Въпросът е да не ги отчитаме прекалено късно и тези грешки да не са кардинални. Аз виждам грешки на моите родители (които обичам безрезервно), които вероятно са мислили от своята камбанария, че действат правилно – не им се сърдя, защото останалата част от картината е перфектна. Опитвам се да допускам колкото може по-малко грешки спрямо детето ми(пак според моята камбанария) , или по-точно да избягвам техните, но времето ще покаже дали съм успяла.

Що се отнася до това къде е границата между прекаления контрол и прекалената демократичност -  за всеки човек тя е строго индивидуална. Сигурно е, обаче, че всичко прекалено е вредно. Като майка на едно дете, се бях фокусирала 100% върху дъщеря ми и нейната сигурност и не й давах достатъчно лична свобода - в конкретния случай става дума за излизания сама пред блока . По този повод до преди месец отношенията ни бяха изключително обтегнати. Но я пуснах на зелено училище, гласувайки й пълно доверие, че ще се справи. Тя сякаш отчете това и отношенията ни се изгладиха безмълвно. От класа им бяха само 8 деца – родители на останалите деца бяха счели, че те са твърде малки за подобен род емоции. Същите “малки” деца, обаче, имат свободата да играят сами пред блоковете си.
В  този смисъл, всеки родител трябва да търси подходящия компромисен вариант за своето дете и своята гледна точка.

О, грешим, разбира се . За съжалени по отношение на възпитанието, мога да се ръководя предимно от себе си и от подходът на родителите ми спрямо мен. А дъщеря ми все пак е доста по-различна личност от майка си. Така че, грешките са неизбежни. Но аз се стремя винаги да показвам на дъщеря си колко много я харесвам и обичам, за да бъде тя след време сниизходителна към моите грешки И винаги съм готова да си призная, когато не съм права и да й се извиня.

няма безгрешни хора нормално е да се греши и е нормално да се прощава  Никой не ни учи да сме родители и как да възпитаваме децата си , но всеки от нас знае че всичко което прави и ще продължава да прави, го прави със много любов и обич към децата си, за да станат добри и стойностни хора за да имат един пълноценен и щастлив живот!

Това ми хареса!

Безгрешни няма! А това кое е грешно и кое не кой го определя?! Морала? Обществото? Това, че другите го /не го/ правят? Важното е да обичаме децата си и да даваме всичко от себе си при възпитанието им. А добрият родител винаги ще се пита: "Прав ли съм? Кое е най-добре за детето ми? Дали не греша?" и  др. подобни. Ако не си задаваме тези въпроси, значи нещо не е наред с нас, мисля...

Много съм съгласна-това е и моето мнение!!

Да, и родителите ни са правили грешки, и ние грешим! Но ако възпитаваме детето така, че да се самоуважава,  да се чувства винаги обичано и същевременно да разбере, че в живота има правила, тогава след време ще уважава и нас и няма да ни обвинява, надявам се. Иначе - все ще се намери за какво!
Що се отнася до "добричките" баби - това е интересна тема. Ще взема да я пусна!

Проблемът на родителите не е, че грешат, а че в един момент го забравят.
Сега, докато са малки децата ни се терзаем кое е правилно и кое - не. Но като минат години (изразът "родителски стаж" ми е страшно неприятен), ще станем едни такива самоуверени, раздаващи акъли наляво и надясно и когато големите ни вече деца кажат, че сме сгрешили, ние вече няма да си признаваме. В това е трагедията на всяко поколение.

Подписвам се  под това мнение

Много интересни въпроси.
За мен възможното решение е нещо такова:
Максимална свобода на детето  в някакви ясни граници, които се спазват. Свободата го импулсира да е отговорно и да има собствено мнение, границата му дава ориентир за добро и лошо, някакво спокойствие, че няма да сбърка. Мисля, че и двете неща по някакъв начин подсказват на детето, че мислим за него, че се грижим и че му имаме доверие.
Тези граници се движат според възрастта. С порастването на детето все повече се разширяват. Ех, че идеален вариант!

Конкретно - гледам да не се давам много за пример и да ги сравнявам с това което съм била на тяхната възраст. Да не им насаждам ограниченията на моето поколение (ми носим си ги, расли сме в деформирано общество с много авторитарни и патриархални принципи), да решават конкретните си проблеми в света, в който те растат сега и да мислят с техните си глави. Неизбежно и ще бъркат някъде, но поне няма да повтарят грешки на предишни поколения. Малко по-адекватни ще са в грешките си

Не мисля, че всички родители са в състояние да бъдат толкова самокритични, че да проумеят грешките си, изобщо не стигат до там. ..Поне поколението на моите родители като цяло е мнооооого далеч от това. Опитвам да не съм толкова "безгрешна" като тях, а пък дали успявам....няма сигурност в тия работи.

"ДЕЦАТА НАУЧАВАТ ТОВА, КОЕТО СА ИЗПИТАЛИ
Дороти Л. Нолт

Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.
Ако децата растат в страх, те се научават да се тревожат.
Ако към децата изпитвате съжаление,те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.
Ако децата живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.
Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.
Ако децата срещат одобрение, те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте с децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.
Ако децата получават признание, те се научават да следват целите си.
Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.
Ако децата живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.
Ако децата живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората.
Ако децата опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа."

Естествено, че всички правим грешки. Аз обаче не търпя критики за възпитанието на моето дете, а в началото имаше доста "бабини съвети и забележки" към мен. Критикувам другите майки наум, не изказвам мнение на глас,защото всеки си има собствени методи на възпитание и отношение към детето. Лесно не се става родител и се учиш да бъдеш такъв до края на живота си.

Както каза (а и самата от опит знаеш), че в пубертета все ще сме криви  Осланяй се на инстинкта си.

Не съм съгласна,че никой не ни учи да сме родители-това сме го учили цял живот от нашите собствени родители,а те от техните-това е,дори да не съзнаваме или да не искаме ние сме деца на родителите си и нашето родителстване се ръководи от това,което сме видели от тях.Така и нашите деца ще се учат какво е родител от единственото възможно място-от нас самите.

Аз лично много пъти съм си задавала въпросите зададени от авторката на темата и така и не успях никога да си отговоря.
Възприела съм една система, кой знае от къде...Давам на детето си да прави каквото си иска, но когато прави нещо, което не е добре да прави се опитвам кротичко да обяснявам, ако пак не чува по - силничко и ако въобще не ми обърне внимание обикновенно стигаме до пляскане(обикновенно ръчичките).Знам че боят(е то би било прекалено преувеличено да кажа бой в случайте които описвам)не е добро възпитателно средство, затова се опитвам с цялото си поведение да му показвам как да прави нещата.
Мисля, че има два вида деца - едните са които грубо казано само от жестове разбират и от една дума, и други които от нищо не разбират...За съжаление мое в момента моят син абсолютно спада към втората друпа деца...Дано като порасне да се променят нещата!Иначе е страхотно схватлив - само като гледа нещо и започва да прави същото, но понякога не е много удобно за мен(например - научил се е да си отваря вратите вкъщи и да щъка и да разхвърля навсякъде, катери се по масата и не смея вече да оставя отворен прозорец, защото се опитва да излезе през прозореца, рови по шкафове и редоно намирам съдържанието на шкафа по земята а той горд къса...документи и прочие...няма как обаче да му се карам за тези неща или да го уча - той е малък и за него самото действие е интересно).
Ще следя темата.Дано разбера мили мами как вие постъпвате, за да измисля и нещо с моят синковец...Понякога направо не знам какво да правя...

И аз се питам това всеки Божи ден.Но шом нещата се получават значи се справям.

Аз пък се питам само при определени поводи, а не по принцип. Така общо няма как да си отговоря.

Е ти задаваш най-трудния въпрос. Как да намерим златната среда? Мисля, че ако не изпадаме в крайности, ще сме по-близо до истината и правилното възпитание. Това, че всички грешим е ясно. Важното е да си осъзнаваме грешките, да имаме смелостта да си ги признаем, а най-важното е да се учим от тях. Старая се да съм добър родител, но безгрешна няма как да бъда. Затова когато допусна грешка, просто се извинявам. Децата са изключително великодушни, когато си искрен с тях, и разбират много повече, отколкото си мислим.

    

За себе си се радвам, че осъзнавам грешки, които допускам. Защото те са много. Някои са незначителни, други по-сериозни (според мен). Старая се да се коригирам. Не винаги успявам, обаче. И когато 8 годишния ми син ме засече в грешка (снощи имахме дебати до 23.30 с него  на тема "ти не ми обръщаш внимание, а само на Денито), аз се извинявам и си признавам пред него че съм сбъркала.
Допускала съм грешки и във възпитанието и в чисто ежедневните фисически грижи.
Когато родих първото си дете, майка ми каза така: "Чети книгите, слушай бабите, лекарката, приятелките си...всички ще ти дадат хубави съети; но накрая направи така, както ти подсказва детето. Взирай се в него, то най-добре ще те научи от какво има нужда."   
Другото, което ми идва наум в момента е, че с всяко следващо дете нещата стават по-лесни; добиваш опит, не се нервиш толкоз, а и големите деца ти помагат 

много точно

Да е жива и здрава майка ти, мъдра жена е!

  То е ясно, че грешим, но като се обърна назад, най-интересни неща научих от невинните, нежни грешки на родителите си Така че, аз съм "за" грешките, с мяра, разбира се!