20 избора за вече ПОРАСТНАЛИТЕ осиновени деца

Теа, благодаря за сетен път      . Направила съм си една "твоя" папчица, която препрочитам честичко "за тонус".

И аз го прибавям това в папката. Е, не я чета толкова често... , но я имам .

Теа,  и аз ти благодаря!     

Странно, съвсем същия отговор получих от нашия психолог по време на проучването, когато го попитах, защо т.нар. обучение не се извършва в група. Понеже аз съм склонна да правя една от най-баналните грешки на света, да разсъждавам от личната си позиция, така и не проумях какво иска да ми каже.
Дано, скоро тази наша "народопсихология" започне да се променя към отваряне и по-естествено приемане на акта осиновяване.

А Теа, не знам дали все още осъзнава колко е важно за нас това, което прави. А, и да не забравяме - начина, по който го прави! Няма да се уморя да казвам, че е надарена с най-ценното за една такава фигура - невероятна, чиста човечност! Благодаря ти, че те има, Теа!

Еххх, момичета... Трогнахте ме 

Нищо кой знае какво не съм направила... Иска ми се да направя мноооого повече Имам доста идеи, но ми трябва още малко време, за да ги реализирам

Здравейте,момичета!
Аз също съм пораснала осиновена - Милена се казвам,на 31г,и мноооого обичам осиновителите си!
Много интересно ми стана,за каква точно болка говорите и какво точно трябва чак толкоз да превъзмогвате?Толкова ли ви боли от факта ,че сте осиновени(не упреквам,просто питам),и защо ви е толкова тежко?

мноооого обичам осиновителите си!
Аз пък не мога да разбера как наричате родителите си осиновители.
Да не бъда разбрана погрешно, само моля..
Аз също съм осиновена и имам едни родители.
И това не са тези, които са ме заченали, защото те и създатели не са.
Никак не си представям да изрека "аз много обичам осиновителя си", имайки предвид баща ми, защото само той ми остана; направо ме втриса това определение.
Все едно да му кажа "осиновителю, ще дойдеш ли утре на обяд", ужас.

Теа , благодаря за  хубавата тема! 

Не преувеличавай,моля те!Ако си обърнала внимание,форумът е"Осиновяване,осиновители и осиновени".Естествено,че други хора не бих нарекла родители,защото "осиновителите ми"са ми единствените такива.Пояснявах за тези,които още кичат биологичните си "създатели" със титлата "родители" съвсем незаслужено.

Обърнала съм внимание.

Цитирах твои думи и казах, че аз не бих могла да наричам така баща ми.
Който както иска да се обръща към родителите си.
Писах, че аз не мога да си се представя. Никого не упреквам.
И друго писах - да не бъда разбрана погрешно.

Прости ми,ако съм те засегнала - не е било умишлено.Аз също исках във вторият си постинг да поясня,че това,че във форума съм нарекла "осиновители" майка ми и баща ми, съвсем не значи,че по принцип така ги наричам.Те са моето семейство,те са хората,които обичам и почитам,те са единствените майка и баща за мен.Никога не съм се обръщала към никой от тях с "осиновителю".
Още веднъж,Wildberry,извинявай,ако има нещо!Дано и аз не съм разбрана погрешно!

Няма нищо, никой никого не е засегнал
Каквото - такова, все сме в кюпа

Теа,благодаря ти от сърце.
За мен това е най-важното и то води до всичките останали 19,които мисля,че съм реализирала в моя живот.
 

Щом питаш, а не обвиняваш, ще се опитам да ти отговоря аз какво съм разбрала от този подфорум  По образование съм психолог. Не съм осиновена. Нито съм родител-осиновител. Не съм и майка, оставила детето си  ... Но просто много четох по въпроса и мисля, че разбрах и почувствах някои неща...  Въпреки че не съм ги изживяла лично... Затова правя уговорката, че ще се опитам да внеса яснота по въпроса ти, като от сърце се извинявам предварително, ако се окаже, че съм сбъркала 

И така, според мен и това, което съм научила оттук и от книгата "Първичната рана. Да се докоснем до света на осиновеното дете" болката НЕ е от факта осиновяване, а от факта ИЗОСТАВЯНЕ от родната майка. Това е нещо дълбоко, първично, запечатано в подсъзнанието на личността... бебето е откъснато насила от тази, която го е носила 9 месеца, която му е дала живот... именно това оставя след себе си белег, следа, рана... осиновените деца, дори да са обгърнати с много обич и топлота в новите си семейства, с мама и татко вече, вътрешно продължават да се чувстват оставени, неценни, може би вътрешно самотни, знам ли и аз... може би не всички осиновени имат достъп до тези ранни усещания, може би далеч не всички имат някакви смътни болезнени спомени, но някои от тях със сигурност имат такива...  и въпреки, че чисто рационално и интелектуално всички те разбират, че осиновяването всъщност им е донесло предимно добро, то за тях е и доказателство, че първо са били отхвърлени от някого другиго, и то не от кого да е, а от този човек, който по принцип трябва да дава най-много любов и сигурност...  Едно е разумът, друго са чувствата... 

Зойка, приеми искреното ми възхищение и поздравления!