20 избора за вече ПОРАСТНАЛИТЕ осиновени деца

Макар, че темата е адресирана към порасналите вече осиновени деца, тя е много полезна и за мен като родител на порастващо такова. С някои от 20-те истини вече сме се сблъскали, с други предстои...

Теа, това, че 20-те истини са 18 ще ти го простим, защото най-важната за мен истина не е пропусната:

Благодаря ти!   

Теа,

 тези жени няма да ни разберат
(от над сто четящи разбират 3-ма, но те и без този клуб биха ни разбрали, личи си по цялостното им отношение,  за мен те са неочаквано и радостно откритие - тези няколко човека тука)

а ти ни разбираш,
но не защото
си професионалист, какъвто безспорно си  (много твои колеги не ни разбират),

а може би защото имаш дарба Божия за това,
нещо като усета на някои  да разбират езика на животните.

Много съм ти признателна за всичко


 Hug Hug Hug

Мила мамо,

това, което си оградила, е наистина най-ценното, но за нас е като предел на желанията, като цел, пожелание, мечта.

А как да стигнем до там, алгоритъм, подкрепа ...

По това, което си оградили личи, че си стабилна и зряла, че имаш съзнанието за сибствената си значимост -  нещо, към което ние има да извървим дъъълъг път.

За мне най-неочаквано, полезно, практично   и изненадващо беше:

"Да съм нежен със себе си, когато се чувствам тъжен, объркан, завладян от силни емоции.

МОЯТ ИЗБОР: Да се науча да приемам своите граници и да се грижа за себе си."

Хиляди благодарност на Теа за този прекрасен великденски подарък  !     

Diidi   , опасна си Как ме разконспирира Умишлено не преведох два от изборите, защото смятам, че не са актуални за българската действителност.


Мира   недей така негативно Може би много повече хора те разбират... Или може би много повече хора биха те разбрали, ако повярваш, че ще те разберат... Много е трудно да разбереш някого, когато си от другата страна и когато не си преживял собствените си болки... Но не е невъзможно, НАЛИ???

ще се пръсна от любопитство да разбера умишлено пропуснатите 2 истини

Как се живее така... с такъв негативизъм и ожесточение към света... тъжно ми стана

Мира не искам да те нападам, да те уязвявам, просто най-чистосърдечно  си позволявам да ти препоръчам - потърси помощ.

Разира се, че потърсих професионална помощ. Благодарение на нея съм сега с вас.

Но да осъзнаеш, че имаш нужда от помощ, изисква време и е огромна крачка. Качествената помощ е рядко откриваема и скъпа. А в този случай професионалистът трябва и да не се страхува да отключи и нежелателни реакции в светлината на общественото приемане на проблема.

Като дете, момиче, госпожица много не мислех и се считах за недостойна за тези хора, не намирах за нередно това, което се прави с мен.
Считах, че имам сериозни дефекти и не мога да изразявам мнение за нищо, а да се сгласявам беше за мен единственото и за друго не мойеше и да се мисли.

Бях много по-ревностен пропагандатор на идеята, че няма никакво значение какво се е случило преди това и осиновяването е началото на всичко, от най-ревностните пропагандатори тука.

С времето промених мнението си.


Единствен приятел ми бяха книгите, с тях се криех от действителността.

Бабите и дядо ми ме обичаха и приемаха естествено и родно. Те са най-доброто от детството ми, но се налагаше да крия колко сме близки с тях, че те го "отнасяха" от осиновителя ми за това.


Разбирам, че за масовия посетител в този форум съм една откачалка поради преживяно тежко детство и думите ми са лишени от градивен смисъл, но има и други хора с други мисли.

Иска ми се да науча дали и друг смята, че с негативизъм и ожесточение може да се характеризира стилът ми тук, но не мога да разчитам да ми отговорите.

мила Мираета,
питаш, ще ти отговоря, па макар и да рискувам да те нараня. аз съм прям човек. даже понякога много прям
та-наистина от постингите ти лъха ожесточение, озлобление и много, много болка.
недей така миличка. мъчиш себе си и тези около теб. ние сме само виртуални засега, но хората около теб са реални. естествено е че има значение какво се е случило, но теб това те е обсебило и не те пуска. целият ти живот се върти около това, болка, болка и пак болка. и обида.
налага се да го преживееш. заради околните. заради близките си. иначе рискуваш да причиниш болка на децата си, да ги натовариш с твоите емоции.
един ден те могат да кажат колко ги боли, те могат да живеят цял живот с травмите на твоята болка. не се изолирай, срещни се с някого от този форум, срещни се с хората с които тук общуваш анонимно. мился, че ще ти помогне.
нито те нападам, а последното което искам е да те засегна. просто ми е тъжно за теб. ужасен ад е да живееш в непрекъснато търсене на вина.
никой не е виновен. това е. просто живота е такъв. няма виновни. нито ти, нито твоите родители, нито околните. всеки живее своя собствен живот и той е само един. и не е никак дълъг.
не го пропилявай.

Първо - повечето хора сме откачалки, това е сигурно. Някои по-явни, други не толкова.

Виждам болка. Много болка.
Някога ти бях писала моите откачени идеи "Да прегърнеш и погалиш детето в себе си, да му дадеш правото да плаче, да се сърди, да изисква...и т.н."
Аз неотдавна изпратих това наранено детенце по живо и здраво. Докато не го направих, обаче, така и не порастнах.

Ожесточение не виждам, по-скоро ожесточено защитаване на тезите. Сякаш, ако успееш да убедиш всички във форума в правотата си, самата ти ще повярваш в думите си. Ако остане и един човек в опозиция, сякаш това поражда несигурност в теб. Невъзможно! Да ти казвам колко сме различни, а имаме правото да бъдем такива, е излишно.
Следвай себе си, интуицията си, това е правилно, щом работи за теб и за доброто ти.

Негативизъм, не, не мисля. Поне на мен не ми звучи така.

П.П. И пак търсиш одобрение...Я, стига! Кои сме ние, че даваме характеристики и да отсъждаме кой - какъв? Не обръщай внимание и на моите писания горе. Това са просто брътвежи. Аз не бих допуснала някой да определя мен, семейството ми, живота ми. Дръж се за най-ценното в живота ти - близките ти, децата ти. Само това е от значение.
А конфликти, някои от които тежки, между родители и деца винаги е имало и ще има.
Чудя се за кои ли травми на Ирина, някой ден ще бъда отговорна аз...

Теа,    благодаря ти за това, което си ни подарила. Открих се във всяко едно от тези изречения. Само за едно мога да поспоря - това за фалшивото чувство за вина. Но то пък вероятно е валидно за много други хора. Честно казано не изпитвам вина за това, че мисля за БМ и че рано или късно ще направя крачка, за да осъществя срещата си с нея. Не че не бих могла да живея без това, но просто съм такава. Като имам въпроси-търся отговори. Аз съм от онези вироглави хора, които искат отговор на всяка цена. Дори с цената на болка и разочарование. Не ме е страх от болката. Знам че точно тази мога да я преживея.   Може би засега изчаквам не толкова себе си да съм готова за срещата с БМ, а мама- ще ми се тя да узрее за моето решение, за да не ме разбере погрешно и да не страда (въпреки че ми е казвала, че ако реша- тя няма нищо против, но я познавам достатъчно, за да знам че едва ли го казва със спокойно сърце). Дали е възможно- не знам. Търпелива съм- ще чакам. Сега като се замисля, ако зад всичко това пък се крие чувство за вина... Но да не скачам в друга тема.
Иначе  и аз умирам от любопитство кои са тези  два избора, неактуални за нашата действителност .

Знам ли и аз защо са ми се сторили неактуални Помня само, че като ги превеждах, ми се сториха малко оф-такт на фона на другите и без много да се замислям, ги пропуснах

Ето ги и тях:


Колкото повече научавам за динамиката на осиновяването, толкова по-добре ще разбирам всеки един от осиновителната триада.

Моят избор: Да научавам колкото се може повече за осиновяването като чета литература по темата и като посещавам групи за взаимопомощ.


Биологичните роднини може и да се отрекат от мен, но Бог никога няма да се отрече.

Моят избор: Да се фокусирам върху обещанието на Бог да се грижи за мен.

Благодаря ти, че ги сподели и тях!
Сега всичко ми звучи лично на мен някакси далеч по-завършено!
Така информацията става пълна, още по-ценна, а и вече заглавието отговаря на съдържанието!
Теа, мерси много!!!
        

Теа, благодаря ти   
Мисля си, че не са съвсем неактуални. Всъщност, всеки от нас интерпретира този тип информация по собствен начин, пречупва през своята лична история и несъмнено, ще има хора, на които тези няколко изречения ще подскажат нещо.
Да, в България все още групите за взаимопомощ (т.нар. групова терапия) не са често срещан и предпочитан вариант за разрешаване на собствените ни проблеми. Това в голяма степен се дължи на народопсихологията ни и на социалния опит. Може би има и други причини.  Форум като този обаче играе много подобна роля. Та ние тук сме си една голяма група за взаимопомощ, нали? Е, "терапията" не се провежда очи в очи и всеки от нас е "водещ", но сме достатъчно силни да говорим за страховете, притесненията, успехите, щастието... С две думи- помагаме си взаимно. Така че "да посещавам групи за взаимопомощ" си е  просто "да търся и да споделям с хора, които са част от триадата на осиновяването (тук, за съжаление, не съм "срещала" БР, но това до голяма степен е разбираемо) и да се опитвам да ги разбирам".

Иначе за първата част "Да научавам колкото се може повече за осиновяването като чета литература по темата..." ти благодаря, Теа  , че правиш толкова много. И очаквам скоро издадени и останалите книги, откъси от които си ни подарявала тук.

Биологичните роднини може и да се отрекат от мен, но Бог никога няма да се отрече.
Моят избор: Да се фокусирам върху обещанието на Бог да се грижи за мен.
Все още е трудно на голяма част от хората да разсъждават по този начин. И много често обвиняват Бог за случващото се с тях, отколкото да го приемат като изпитание, което трябва да преминат и което да ги направи по-силни. Но... всички ние се раждаме еднакво несъвършени и дай Боже да извървим докрай пътя към себе си и към сърцата на хората, които  ни обичат и които обичаме.

 

Прави сте, че са си и актуални, и с тях е по-завършено:)  Идея си нямам защо тогава не съм мислела така...

Иначе форумът е истинска група за взаимопомощ, с единствената разлика, че срещите са виртуални и няма водещ на групата Което всъщност не е малко, защото всички знаем колко силно и интензивно е преживяването на емоциите на другия, когато го виждаш и усещаш. Мисля си обаче, че никак не е далече времето, когато и в България тези групи ще са реалност

Теа, благодаря за сетен път      . Направила съм си една "твоя" папчица, която препрочитам честичко "за тонус".

И аз го прибавям това в папката. Е, не я чета толкова често... , но я имам .

Теа,  и аз ти благодаря!     

Странно, съвсем същия отговор получих от нашия психолог по време на проучването, когато го попитах, защо т.нар. обучение не се извършва в група. Понеже аз съм склонна да правя една от най-баналните грешки на света, да разсъждавам от личната си позиция, така и не проумях какво иска да ми каже.
Дано, скоро тази наша "народопсихология" започне да се променя към отваряне и по-естествено приемане на акта осиновяване.

А Теа, не знам дали все още осъзнава колко е важно за нас това, което прави. А, и да не забравяме - начина, по който го прави! Няма да се уморя да казвам, че е надарена с най-ценното за една такава фигура - невероятна, чиста човечност! Благодаря ти, че те има, Теа!

Еххх, момичета... Трогнахте ме 

Нищо кой знае какво не съм направила... Иска ми се да направя мноооого повече Имам доста идеи, но ми трябва още малко време, за да ги реализирам

Здравейте,момичета!
Аз също съм пораснала осиновена - Милена се казвам,на 31г,и мноооого обичам осиновителите си!
Много интересно ми стана,за каква точно болка говорите и какво точно трябва чак толкоз да превъзмогвате?Толкова ли ви боли от факта ,че сте осиновени(не упреквам,просто питам),и защо ви е толкова тежко?

мноооого обичам осиновителите си!
Аз пък не мога да разбера как наричате родителите си осиновители.
Да не бъда разбрана погрешно, само моля..
Аз също съм осиновена и имам едни родители.
И това не са тези, които са ме заченали, защото те и създатели не са.
Никак не си представям да изрека "аз много обичам осиновителя си", имайки предвид баща ми, защото само той ми остана; направо ме втриса това определение.
Все едно да му кажа "осиновителю, ще дойдеш ли утре на обяд", ужас.

Теа , благодаря за  хубавата тема! 

Не преувеличавай,моля те!Ако си обърнала внимание,форумът е"Осиновяване,осиновители и осиновени".Естествено,че други хора не бих нарекла родители,защото "осиновителите ми"са ми единствените такива.Пояснявах за тези,които още кичат биологичните си "създатели" със титлата "родители" съвсем незаслужено.

Обърнала съм внимание.

Цитирах твои думи и казах, че аз не бих могла да наричам така баща ми.
Който както иска да се обръща към родителите си.
Писах, че аз не мога да си се представя. Никого не упреквам.
И друго писах - да не бъда разбрана погрешно.

Прости ми,ако съм те засегнала - не е било умишлено.Аз също исках във вторият си постинг да поясня,че това,че във форума съм нарекла "осиновители" майка ми и баща ми, съвсем не значи,че по принцип така ги наричам.Те са моето семейство,те са хората,които обичам и почитам,те са единствените майка и баща за мен.Никога не съм се обръщала към никой от тях с "осиновителю".
Още веднъж,Wildberry,извинявай,ако има нещо!Дано и аз не съм разбрана погрешно!

Няма нищо, никой никого не е засегнал
Каквото - такова, все сме в кюпа

Теа,благодаря ти от сърце.
За мен това е най-важното и то води до всичките останали 19,които мисля,че съм реализирала в моя живот.
 

Щом питаш, а не обвиняваш, ще се опитам да ти отговоря аз какво съм разбрала от този подфорум  По образование съм психолог. Не съм осиновена. Нито съм родител-осиновител. Не съм и майка, оставила детето си  ... Но просто много четох по въпроса и мисля, че разбрах и почувствах някои неща...  Въпреки че не съм ги изживяла лично... Затова правя уговорката, че ще се опитам да внеса яснота по въпроса ти, като от сърце се извинявам предварително, ако се окаже, че съм сбъркала 

И така, според мен и това, което съм научила оттук и от книгата "Първичната рана. Да се докоснем до света на осиновеното дете" болката НЕ е от факта осиновяване, а от факта ИЗОСТАВЯНЕ от родната майка. Това е нещо дълбоко, първично, запечатано в подсъзнанието на личността... бебето е откъснато насила от тази, която го е носила 9 месеца, която му е дала живот... именно това оставя след себе си белег, следа, рана... осиновените деца, дори да са обгърнати с много обич и топлота в новите си семейства, с мама и татко вече, вътрешно продължават да се чувстват оставени, неценни, може би вътрешно самотни, знам ли и аз... може би не всички осиновени имат достъп до тези ранни усещания, може би далеч не всички имат някакви смътни болезнени спомени, но някои от тях със сигурност имат такива...  и въпреки, че чисто рационално и интелектуално всички те разбират, че осиновяването всъщност им е донесло предимно добро, то за тях е и доказателство, че първо са били отхвърлени от някого другиго, и то не от кого да е, а от този човек, който по принцип трябва да дава най-много любов и сигурност...  Едно е разумът, друго са чувствата... 

Зойка, приеми искреното ми възхищение и поздравления!   

Никога не съм наричала родителите си по друг начин освен така. Дори и в мислите си, дори и когато разказвам за осиновяването си. Не съм гневна, не ми липсва до болка информацията за биологичната ми майка, а просто чисто човешкото любопитство ме кара да мисля за това. Не правя нищо по въпроса да я открия. Родителите ми не се интересуват особено много от мен по принцип, а напоследък съвсем. Само когато имат нужда от нещо. Ако видят тримата си внуци съм почти убедена, че поне баща ми няма да ги познае! Не говорим и по телефона, като им звъня не вдигат, а и те не се обаждат. Вече и това не ме притеснява. Скоро бяхме на помен на вуйчо (40 дни) и майка ми сътвори невиждани сцени... тогава обаче ми направиха впечатление две неща: извиках на няколко пъти "татко, татко" към баща ми, който беше на един метър от мен и той не реагира... Случва се за втори път! Има отличен слух. А като се обърнах към майка ми с "Майко,..." произнасянето на думата ме изненада и ми се стори странно. Не тая никакви негативни чувства, както от други теми тук може би някой е останал с такова впечатление, просто съм различен човек от хората със собствени родители и нямам обяснение за това. И не търся такова, просто за мен е факт и не убеждавам никого в това.