Машината на времето...

  Бях свободна и щастлива. За съжаление днешните деца нямат толкова много свобода. Не ме биеха, не ми крещяха, но в замяна на това баща ми ми четеше дълги и поучителни конски.
  Относно раните - понякога се чудех какво толкова се шашкат от някакви си рани. И много мразех някоя баба да ми намаже филията "за по-бързо" или за да не се порежа.

 

Ужасна досада:)

Въобще не мога да кажа, че днешните деца са ощетени с нещо.
Живеят в различно време и за тях то е точно толкова интересно, колкото за нас е било нашето.
Спомням си че баба ми също ме ожалваше как "ееех, вие днешните деца нямате никакво детство...ние едно време как играехме..."

И само от нас - родителите, зависи какви спомени ще останат в тях от тези днешни времена.

Права е Дона.
Спомняйте си по-често какво е да не те изслушват...да ти дават някакви безумни команди "защото така трябва", да ти забраняват неща без да обясняват защо или пък още по-лошо да ти пробутват смепни обяснения "не си криви лицето пред огледалото, защото така ще си останеш..."....и разни такива ежедневни дреболии, които всъщност са много важни.

  Сигурно си права за интересното. Според мен новото пококоление майки по-рядко използва изречения тип "Защото така казах", но ние правим ново поколение грешки, наши си някакви. С интерес ще се регистрирам в бг-бабба след години, за да ги обсъдим там

 Виждам и в двамата като в някакви изкривени огледала, това което бяхме аз и сестрите ми, същите емоции и вълнения, но по по-различен начин приети и преживяни и пак не съвсем  .
  Димана като характер и реакции е много по близка до мен, но пак не е същото. Момчил на ниво външна изява е пълна моя противоположност, той е чаровник обича вниманието, хитър е и знае как да го спечели, може на всеки с памук да извади душата за да завърти колелото в своята си посока, не се съобразява с хората, когато си иска своето, но пък в момента не иска да яде месо, защото това са убити животни (това съм го правила и аз на неговата възраст) ...
  Не съм забравила пътя, който съм минала обичам си го и ми харесва да виждам, че дефакто нещата се повтарят, вярно в по развита технологична среда с по различни възможности, но когато става въпрос за практическото емоционално и психическо развитие  нещата си седят по един и същи начин.

Ами нормално дете бях, ако питаш мен.
Обичах да играя на ръбчета и да правя къщички от пластелин. Имах "къща" на дюлята в двора на баба ми - три водоравни клона де факто, ама си ги разкрасявах с покривчици, носех си нещо за хапване и книжка и не слизах оттам доброволно.
А, обичах къпането със слънчева вода. И играта на индианци - правехме си сами лъкове и стрели. Имах идея да си ушия лента с пера, ама гълъбовите не се поддаваха добре на боядисване с флумастер.
Като казах флумастери, най-желаният подарък беше комплект от 28 цвята.
Обичах да карам колело, макар да се научих сравнително късно, в четвърти-пети клас.
Физически погледнато, бях мургаво късокосо момиченце с доста момчешки вид. Не се вълнувах особено от кукли.
Детето е много повече увлечено по "женските" работи от мен. Но пък може моите спомени да са от по-късна възраст. Все едно - то си е то, не мога да си го представя друго. Доста по-отворено и уверено е, което ме радва.

С удоволствие споделям детските си интереси с него - то ще си каже, ако не го кефи нещо.

Спомням си...Едно диво и лудешко лято с братовчед ми на село (не особено малко селце край Русе). След като ни писна да препускаме по нивите с колелата,да помагаме на бабите да нижат чубрицата да съхне и да печем картофи на жарта от стеблата на същата тази чубрица, след като се орони, направихме следното...
Отидохме за риба...но каква е тази риба,като няма река, а някакво подобие на река.По-скоро блато...Само жаби скачаха около нас, хващахме по някоя заблудена рибка, но тя биваше толкова малка,че ни ставаше жал за нея (както братчеда се изрази "По-добре да живее,не може да ни нахрани") и я пускахме. Бях тръгнала с едни страхотни бели дантелени чорапки,но...на блато,като на блато.След второто цопване вече не личеше бели ли са чорапките или...сиви. Плискахме се с водата... 
Изтощени от емоции, заспахме под някакво дърво на сянка и като се събудихме вече беше тъмно. Прибрахме се бързо,бързо с някакво неприятно чувство в гърдите си...и с право. Всички в къщи ни чакаха на портата.Братовчедка ми ходила къде ли не да ни търси и всички се бяха побъркали от притеснение.Не че нещо ще ни стане,а да не би да свършим нещо откачено. Дядо ни удари по един шамар,който още си спомням...

Моите деца не са правили такива откачени неща.Може би,защото им контролираме всяка стъпка. На възрастта на големия - 10год. имах ключ от вкъщи,сама си ходех на училище,сама се връщах, готвех си някакви по-лесни манджи за обед, приготвях си домашните и излизах да играя.
А Ангел сега само ходи до училище сам, за обед или баща му сервира готово ядене,или баба му, помагат му за домашните, няма ключ от вкъщи...

Много дълъг стана поста,простете ми...Но се замислих...

Ние като деца имахме голяма връзка с природата. Щом се зададе ваканция - и хайде на село. Берем великденчета и жълтурчета, правим си венци. Като си припомня и сега усещам мириса на свежа трева, на лайка, на неузряли жита. Събираме калинки, а вечер светулки, през деня гоним пеперудите. Ходим боси, къпем се в реката. Караме колелета, играем на ластик и народна топка, на дама. А след пладне, в жегата, четем книги на сянка под някое дърво или навес.
Сега не мога да накарам децата да отскочим до баба им на село, все пред компа висят. 

В някои отношения имат много повече свобода, отколкото аз имах.
Могат да ми кажат, че искат да се женят за мене - аз веднъж се изпуснах да кажа такова нещо по адрес на вуйчо ми, и предизвиках скандал. Не повторих, усетих се малка мръсница.
Знаехме, че детето на съседката получава припадъци поради пребиване от страна на майка си, но това не беше нещо повече от обект на комшийска клюка.
Възрастните бяха неприкосновени, и се знаеше, че "мъжът има винаги право". Бащите трябваше да са непременно страшилища, за да са истински.
Важен беше успехът в училище. Физическото, рисуването и пеенето - не. Пишеха се на последната страница, следователно можеше да ги зачеркнеш от живота си. Учителката биеше шамар, ако не можеш да изрецитираш "Аз съм българче" без засечка.
Разбира се, имах като цяло хубаво детство. Свобода и мнооого свободно време. Имах възможност да опозная камъчета, тревички, да се гоня с патки и кокошки, да ходя по чуждите домове, даже да разбера какво е педофилия.
Радвах се на сума ти домашни животни, пасях пуйчетата на баба, и разбрах от местните момчета, че за да да удавиш коте в казан, трябва да го натискаш много яко във водата с прът. Момчетата бяха силни, можеха всичко.
Това се сещам на първо време. Някои познания се опитвам да предам на децата си, други - да им спестя. Дано и те един ден като погледнат назад преценят, че хубавото е надделяло.

Ами лично за мен разликата е от небето до Земята. Аз не си спомням родителите ми да са били изнервени и да са ме тормозели с родителски амбиции. Нито да са ми крещяли и да са ме шамаросвали. Като обикновени служители работеха до 17,30 часа, след което бяха на мое разположение. (Не помня семейни игри, но непрекъснати срещи с хора -  или у нас, или на гости). Когато имаха “частпроми” не са ми липсвали, защото имах свободата да излизам и да се срещам със себеподобните си. Поради гласуваното ми доверие, когато ми кажеха нещо думата им беше закон, колкото и да е клише изразът. И затова не се е стигало и до физически разправи.

Като гледам сега дъщеря ми, основният сблъсък, който имам понастоящем с нея е, че не й давам достатъчно свобода, която в нейния случай се изразява в излизане сама навън. Е как да й я дам, като от всякъде дебнат заплахи – фучат коли, в квартал с наркомани сме, имам резерви и към някои от свободно циркулиращите деца в градинките и т.н.
Когато бях дете книгата заемаше голяма част от ежедневието ми. Сега, въпреки че дъщеря ми е от децата, които може да се каже, че четат, като цяло предпочита да зомбира пред тъпата телевизия или да играе на безмислени игрички.
Пак във връзка с прословутата свобода, аз не съм ходила на занималня, прибирах се у дома, написвах си за нула време домашните, след което денят беше мой. Днес, ходейки на занималня, дъщеря ми има по-дълъг работен ден от самата мен (оставам я преди работа и я вземам след това) – това неминуемо я уморява и изнервя.
Да не говорим за нашата нервност и още куп други неща.

Много ми е мъчно, че моите деца нямат село. Аз си имах баба на село и прекарвах там цялото лято - това са най-щастливите ми спомени, защото се събирахме огромни тумби от деца, неограничавани от нищо - къпане в реката, разходки из гората, бране на дренки, дори помощта в кърската работа ни беше интересна. Когато се прибирах в София, се чувствах много тъжна, защото не ходех на детска градина, а ме гледаха в къщи и бях МНОГО САМОТНА. Чаках с нетърпение на прозореца да видя кога другарчетата ми ще се върнат от детска градина, за да излезем на двора да играем. Бяхме много самостоятелни, защото времената бяха по-спокойни. Не мога да си представя да пусна сега децата си сами до съседния ъгъл, камо ли да играят някъде без наблюдение!

Мъчно ми е като чета тази тема. Най-голямата ми мечта е да мога да дам на дъщеря си детство, изпълнено със свобода и природа. Няма да мога.
Опитвам се да си спомням какво на мен ми е харесвало, когато съм била дете, за какво съм мечтала, от какво съм се страхувала, кое ме е обиждало и съответно да го прилагам към нея. Но все повече откривам, че тя не прилича на детето, което съм била аз и с времето започнах все по-рядко да се обръщам назад за отговори. За сметка на това ги търся в самата нея.
Поне се надявам, че днешните деца не се чувстват претоварени и ограничени т.к. те не познават друго, а и "темпото им на развитие" и интересите им са много по-различно от нашите навремето. Сигурно и те ще казват за своите деца "А ние какво хубаво и спокойно детство имаме..."
Иначе най-ми липсват игрите в махалата, когато всички се включваха /народната топка, къра, ръбчето/. Обиколките из улиците с колелетата, набезите за вишни и череши, войните м/у махалите, "свалките" привечер по пейките или по входовете през зимата...

Темата върви все по-дълбоко и по-дълбоко.
Ама те са абсолютно различни от мен. Различават се и помежду си. На мен никога не се е налагало да ми се карат два пъти за едно и също нещо. Сега повтарям, потретвам, попетвам. И викам. А мама не е викала по нас, защото не е трябвало. От което не следва, че аз трябва. Много повече знам за децата си, отколкото съм позволила някога тя да научи за мен. Но това не ми помага, напротив, обърква ме.
И аз се плъзгам по лекото - осигурявам физически и душевен комфорт, който понякога нарушавам, де, но рядко. И си спомням детството, защото то ме е направило такава, каквато съм.

Ех, ДЕ Ваня как ме изпревари - и аз си мислех същото.
Да, връщам се назад в детството си, но нещо не ми помага особено в отношенията с моите деца. Имах изключително безгрижно, щастливо и пълно с игри детство. Сега децата ми не мога да имат такова - просто ситуацията е  различна.
  Децата просто са различни от мен, а и аз съм различна от моите родители - аз бях едно нормално дете, бях послушна - все мислех за последствията, никога не ми правеха два пъти забележка за едно нещо, все припомнях на сестра ми какво е казала мама . От друга страна моите родители - татко - чудесен, не си спомням да се е карал, да ни е бил - все разговаряше с нас. Мама си беше доста време в къщи и все ни угаждаше. А ние нервни та знае ли се.
Снощи мъжът ми 20 минути е чел конско на щерката в колата - едва ли ще има ефект, чак на мен ми стана досадно да го слушам.

 

Като ви чета, май съм единствената майка, чието дете е по-кротко и разбрано от нея 

Хубаво детство имах,в блока бяхме страшно много деца/13-18 етажен с 4 входа  / ,играехме до късно вечерта..незабравими спомени. На народна топка ,на карти кент-купе,на стражари и апаши,ходехме да си берем джанки,карахме колело, с момчетата ритахме топка,катерехме се по катерушките ,а аз веднъж паднах и си разбих устата,изобщо беше весело.Сега виждам,че не е съвсем така,по-интересни са интернет,комп.игри и чата  .
Хапвах си кисело мляко със захар-„Снежанка”,плодовите млекца в пликчета и шоко/обичах го сухо  /