Машината на времето...

Мисля че и да си спомня детството неможе да ми помогне в възпитанието поради простия факт ,че времената са коренно различни.Ние играехме на народна топка и нямаше една кола да ни прекасне играта насред улицата а сега как лине.Играехме на стражари и апаши но нашите не се тревожеха и ни оставяха а сега дали -не.Нашето детство е в друго време , за нашите деца ще е много по зле от гледна точка на това че по неможе да си играят като нас преди.

И в тези случаи си давам сметка, че обстоятелствата, при които расте дъщеря ми са толкова различни от моите, колкото моите - от тези на майка ми. И по характер е толкова по-различна от мен, колкото аз - от майка ми... Защо ли тогава, когато й се карам понякога, сама си звуча с гласа на майка ми?

И аз не виждам особена връзка между моето детство и това на дъщеря ми.
Играта навън не беше проблем. Играехме на народна топка, фунийки, ластик, дама, стражари и апаши и т.н. Нямам спомен и от скандали с другите деца. Имаше някакво разделение (когато съм била съвсем малка) на почитатели на АББА и БОНИ-М, на ЛЕВСКИ  и ЦСКА, но драми не е имало. Не са ме вълнували дрехи, не съм гледала телевизия.
Голяма радост беше да ме изненадат с нещо случайно пуснато в “Детмаг”.

По отношение на храната съм яла всичко, което се е намирало по магазините, включително и “показните”. Помня, че мечтаех за пържени картофи в ресторант, но обикновено имаше комбинирана гарнитура с боб и лютеница.  Помня дъвките “Идеал”, сладолед “Ескимо”,  бонбоните “Таралежки” и шоколадът с кравата .

А за тревоги пък, въобще не мога да се сетя. В пуберските години нещата се смениха, но това е друга тема.
Като цяло, безгрижно детство...

И аз опитвах тази терапия, но не се получава. Виждам че доста майки преди мен са изтъкнали същото. Средата в която растяхме ние е коренно различна с тази в която са принудени да растат нашите деца. Ако можех да избирам дали да съм дете при днешните условия или при условията, в които аз прекарах детството си......
Абсолютно и категорично бих избрала своето детство


Напълно подкрепям горното изказване ..... времената се менят, нравите също, детството за жалост не е това,  което беше едно време ............

Колкото до пътя на децата - да, права си. Не викам по Деница, когато се катери по дърветата /т.е. - викам, ама от хорска срама,да не ме вземат за безотговорна /. Колелото има нужда от нови гуми, защото тези са изтъргани от "биене на контри", баща и не иска да и купим със скорости, защото още не сме видяли такова, което да има контра. А си е друго да се захлупиш по очи от непремерения натиск, нали?
Липсват ми пакетчетата "Ехо" и изрисуваните на дама тротоари. На това непременно ще ги науча, нищо не ми пречи да подскачам с тях.
Циганската баница е неразделна част от моето детство - децата също я обичат.
Народната топка...Е, за нея трябват доста деца, а наоколо няма.

Не знам дали можем да пренесем поуките от нашето детство на децата си. Първо, защото живеехме в съвсем различно време и второ, защото те са много по-различни от нас...

Бях злояда.Имам спомен от преследване с лъжица, не от любими храни.
Помня летуванията на село, където бях заключвана, за да не ходя на реката, но прескачах оградата и се спускахме по бързея, ужасно забавно, чак изтръпнах от спомена.
Карах колело като луда, ма не по асфалта, а по разни урвички, нещо като планинското колоездене в момента, в някакъв неясен, детски вариант.
Контузвах се чести и сериозно.
Не спирах на едно място.
Бях дива и щастлив.

Синът ми е същият - злояд, нетърпелив, див и щастлив.

Това с връщането назад го правя редовно и съпоставям и сравнявам.
Бях специална и към мен имаше специално отношение за храненето, което определяше обаче битието ми тогава - докато другите деца играеха, аз висях на масата и пр.
Много обичах да бягам, постоянно имах рани по лактите и коленете - сега Гери е така. Не може да ходи - изморявала се  , трябва да тича.
Това което много ми харесваше беше тайфите от приятели, които се събирахме и играехме по улиците и дворовете.
Знам, че израстнах без много неща - много и ще липсват на моето дете в неговото детство.
Такъв е живота обаче!

Гого имаше детство много близко до моето. Почти половината го прекара там където и аз - в моя роден малък град, в бабината къща, на същата улица, на реката, по поляните. Изпил е толкова боза колкото и аз.))Тук във Варна също имаше игри, фунийки, топки и колелета. И плаж. И най-важното - приятели. Разлики има разбира се, но те не са направили живота му нещастен.
Сиси е малка, какво да кажа. Аз не виждам нещата в черно. На площадката виждам и дама, и ластици, топки и колелета. И джанките зад блока ги изяждат още зелени точно както и ние го правехме.

Понякога сравнявам Георги със себе си/и мъжа си/ на неговата възраст в момента и ... той е доста по-кротък от нас. Не искам да прави нещата които ние сме правили. Добре, че по това време вече живеех в друг град и майка ми не знае.

Все едно, че аз съм го написала. Понякога ми е мъчно, че моите деца днес няма да усетят онази тръпка от игрите късно вечер през лятото, когато вече в съвсем тъмно, звездите греят, жегата намалява и нощта е "наситена с дъх на треви и цветя". И тайфата, изморена и притихнала, най-сетне укротена за малко, седи на земята и децата с блеснали в тъмнината очи си разказват истории, споделят неща, които ги вълнуват, измислят лудориите за следващия ден и се правят, че не чуват как от околните балкони се носят викове: Сашко, Емо, Ани, Иво, Весе и т.н.! Прибирай се вече, късно стана!
Сега просто не е същото - компютърните игри, Скайпа и електронната поща изместиха народната топка, фунийките и нуждата от среща, за да поговориш с приятелите си. За мое огромно съжаление, моите деца, както вероятно почти всички техни връстници, прекарват повече време в къщи, пред телевизора или компютъра, отколкото навън, и по никакъв начин не  мога да ги убедя, че навън е много по-интересно. А вече не знам дали искам да ги убедя - при всички ужаси, за които чуваме всеки ден........
Има и прилики, разбира се. Децата ми обичат същите неща, които обичах и аз - боза, мляко, меденки, зелени джанки и ... крушите от дървото на съседите, не от нашето; обичат морето, книгите и карането на колело. И мразят спанака точно толкова, колкото и аз!

Аз пък мисля, че има полза. Втурнахте се да изреждате някакви външни отлики, като играта на ластик, филиите с лютеница и т.н.... а това не е основното. По-добре да си припомняме от време на време точно как сме се чувствали, когато са ни наказвали несправедливо, когато са ни крещяли и шамаросвали, защото са били изнервени, когато са ни пренебрегвали, защото са били изморени, когато са ни хранели насила или са ни тормозели с родителски амбиции... Нещата не са толкова различни, колкото си въобразяваме.

бяхме послушни, предвидливи, умни и сговорчиви деца...  Особено аз 

Сега сериозно. Били сме нормални за онези години деца.
И както не веднъж съм писала - никога моите деца няма да имат моето детство... ама никога и това е много тъжно... 
Само ми се иска, да са ми живи и здрави децата ми и вашите също, пък другото всичко е постижимо.
Всеки със съдбата си и туй то.
Аз не съм споделяла някой неща с нашите (или не веднага), ясно е че и моите деца ще са тъй. Опитвам се да втълпявам да се мисли за последствията от дадена постъпка и после тя да е факт. Мисли, мисли, предвиждай... само това повтарям.
И се осланям на гсм-а и на това, че имам връзка с нея.


Доне, аз се намирам в пъти по-изнервена и нямаща капка търпение от всяка минута на майка ми с нас... Тъй, че не мога да се съглася с нито един ред от горните ти. 

Точно вчера написах мейл на мъжа ми, който отсъства за няколко седмици, че в момента детството на Цвета прилича на нашето. Събират се огромна тумба деца, от съвсем малки фърфаляци, до какички на по 10-12 години. Играят на площадката, на поляната до площадката. Малките се пречкат на големите, те пък ги гонят. Прибираме се отдавна след като се е стъмнило. Имат и "вражди", и са солидарни. Днес ми обясни, че тя не обичала шошо, защото той не бил приятел на крисо. единствената разлика с едно време е, че сега и ние, родителите, сме наоколо. Напролет в квартала джанките наистина биват изядени зелени, както едно време. Но все пак аз живея в квартала с най-много детски площадки и тревни площи 

В много отношения Цвета не прилича на мен. Аз се катерех навсякъде, цялата бях в рани и се надпреварвах все с момчетата. А цвета е 'дама'. Страх я е да се катери, тича бавно и внимателно, в игрите избира да е принцесата, която стои в кулата, а не рицаря, който се дуелира да я спаси. Така че аз не забранявам, а обратно, карам я да се изкачи до най-високото, да тича, да дивее.
В други пък си приличаме - болезнената привързаност към приятелите, нежеланието да се разделя с тях и болката, когато й кажат нещо накриво.
Въпреки това се случва да не знам какъв съвет да й дам. А и трябва ли? Всеки трябва да мине през определено количество болка (било от рани, или обиди) и да я превъзмогне сам.

това ми хареса. чак понякога ми става смешно от психологическите теории, които се развиват тук, например. Понякога се смея и на собствената си високопарност.

А, не става дума за психологически теории, книги и т.н.  Мисълта ми е, че ако си припомняме как ние сме се чувствали и се опитваме да видим нещата от детската гледна точка, по-лесно ще разбираме децата си, потребностите им, мотивите им. Не вярвам, че някой чичко психолог може да ми "обясни" детето ми по-добре от мен.
А иначе - че времената са много по-стресови - така си е. Никой не ни е лъгал, че ще ни е лесно, обаче 

  Бях свободна и щастлива. За съжаление днешните деца нямат толкова много свобода. Не ме биеха, не ми крещяха, но в замяна на това баща ми ми четеше дълги и поучителни конски.
  Относно раните - понякога се чудех какво толкова се шашкат от някакви си рани. И много мразех някоя баба да ми намаже филията "за по-бързо" или за да не се порежа.

 

Ужасна досада:)

Въобще не мога да кажа, че днешните деца са ощетени с нещо.
Живеят в различно време и за тях то е точно толкова интересно, колкото за нас е било нашето.
Спомням си че баба ми също ме ожалваше как "ееех, вие днешните деца нямате никакво детство...ние едно време как играехме..."

И само от нас - родителите, зависи какви спомени ще останат в тях от тези днешни времена.

Права е Дона.
Спомняйте си по-често какво е да не те изслушват...да ти дават някакви безумни команди "защото така трябва", да ти забраняват неща без да обясняват защо или пък още по-лошо да ти пробутват смепни обяснения "не си криви лицето пред огледалото, защото така ще си останеш..."....и разни такива ежедневни дреболии, които всъщност са много важни.

  Сигурно си права за интересното. Според мен новото пококоление майки по-рядко използва изречения тип "Защото така казах", но ние правим ново поколение грешки, наши си някакви. С интерес ще се регистрирам в бг-бабба след години, за да ги обсъдим там

 Виждам и в двамата като в някакви изкривени огледала, това което бяхме аз и сестрите ми, същите емоции и вълнения, но по по-различен начин приети и преживяни и пак не съвсем  .
  Димана като характер и реакции е много по близка до мен, но пак не е същото. Момчил на ниво външна изява е пълна моя противоположност, той е чаровник обича вниманието, хитър е и знае как да го спечели, може на всеки с памук да извади душата за да завърти колелото в своята си посока, не се съобразява с хората, когато си иска своето, но пък в момента не иска да яде месо, защото това са убити животни (това съм го правила и аз на неговата възраст) ...
  Не съм забравила пътя, който съм минала обичам си го и ми харесва да виждам, че дефакто нещата се повтарят, вярно в по развита технологична среда с по различни възможности, но когато става въпрос за практическото емоционално и психическо развитие  нещата си седят по един и същи начин.

Ами нормално дете бях, ако питаш мен.
Обичах да играя на ръбчета и да правя къщички от пластелин. Имах "къща" на дюлята в двора на баба ми - три водоравни клона де факто, ама си ги разкрасявах с покривчици, носех си нещо за хапване и книжка и не слизах оттам доброволно.
А, обичах къпането със слънчева вода. И играта на индианци - правехме си сами лъкове и стрели. Имах идея да си ушия лента с пера, ама гълъбовите не се поддаваха добре на боядисване с флумастер.
Като казах флумастери, най-желаният подарък беше комплект от 28 цвята.
Обичах да карам колело, макар да се научих сравнително късно, в четвърти-пети клас.
Физически погледнато, бях мургаво късокосо момиченце с доста момчешки вид. Не се вълнувах особено от кукли.
Детето е много повече увлечено по "женските" работи от мен. Но пък може моите спомени да са от по-късна възраст. Все едно - то си е то, не мога да си го представя друго. Доста по-отворено и уверено е, което ме радва.

С удоволствие споделям детските си интереси с него - то ще си каже, ако не го кефи нещо.

Спомням си...Едно диво и лудешко лято с братовчед ми на село (не особено малко селце край Русе). След като ни писна да препускаме по нивите с колелата,да помагаме на бабите да нижат чубрицата да съхне и да печем картофи на жарта от стеблата на същата тази чубрица, след като се орони, направихме следното...
Отидохме за риба...но каква е тази риба,като няма река, а някакво подобие на река.По-скоро блато...Само жаби скачаха около нас, хващахме по някоя заблудена рибка, но тя биваше толкова малка,че ни ставаше жал за нея (както братчеда се изрази "По-добре да живее,не може да ни нахрани") и я пускахме. Бях тръгнала с едни страхотни бели дантелени чорапки,но...на блато,като на блато.След второто цопване вече не личеше бели ли са чорапките или...сиви. Плискахме се с водата... 
Изтощени от емоции, заспахме под някакво дърво на сянка и като се събудихме вече беше тъмно. Прибрахме се бързо,бързо с някакво неприятно чувство в гърдите си...и с право. Всички в къщи ни чакаха на портата.Братовчедка ми ходила къде ли не да ни търси и всички се бяха побъркали от притеснение.Не че нещо ще ни стане,а да не би да свършим нещо откачено. Дядо ни удари по един шамар,който още си спомням...

Моите деца не са правили такива откачени неща.Може би,защото им контролираме всяка стъпка. На възрастта на големия - 10год. имах ключ от вкъщи,сама си ходех на училище,сама се връщах, готвех си някакви по-лесни манджи за обед, приготвях си домашните и излизах да играя.
А Ангел сега само ходи до училище сам, за обед или баща му сервира готово ядене,или баба му, помагат му за домашните, няма ключ от вкъщи...

Много дълъг стана поста,простете ми...Но се замислих...

Ние като деца имахме голяма връзка с природата. Щом се зададе ваканция - и хайде на село. Берем великденчета и жълтурчета, правим си венци. Като си припомня и сега усещам мириса на свежа трева, на лайка, на неузряли жита. Събираме калинки, а вечер светулки, през деня гоним пеперудите. Ходим боси, къпем се в реката. Караме колелета, играем на ластик и народна топка, на дама. А след пладне, в жегата, четем книги на сянка под някое дърво или навес.
Сега не мога да накарам децата да отскочим до баба им на село, все пред компа висят. 

В някои отношения имат много повече свобода, отколкото аз имах.
Могат да ми кажат, че искат да се женят за мене - аз веднъж се изпуснах да кажа такова нещо по адрес на вуйчо ми, и предизвиках скандал. Не повторих, усетих се малка мръсница.
Знаехме, че детето на съседката получава припадъци поради пребиване от страна на майка си, но това не беше нещо повече от обект на комшийска клюка.
Възрастните бяха неприкосновени, и се знаеше, че "мъжът има винаги право". Бащите трябваше да са непременно страшилища, за да са истински.
Важен беше успехът в училище. Физическото, рисуването и пеенето - не. Пишеха се на последната страница, следователно можеше да ги зачеркнеш от живота си. Учителката биеше шамар, ако не можеш да изрецитираш "Аз съм българче" без засечка.
Разбира се, имах като цяло хубаво детство. Свобода и мнооого свободно време. Имах възможност да опозная камъчета, тревички, да се гоня с патки и кокошки, да ходя по чуждите домове, даже да разбера какво е педофилия.
Радвах се на сума ти домашни животни, пасях пуйчетата на баба, и разбрах от местните момчета, че за да да удавиш коте в казан, трябва да го натискаш много яко във водата с прът. Момчетата бяха силни, можеха всичко.
Това се сещам на първо време. Някои познания се опитвам да предам на децата си, други - да им спестя. Дано и те един ден като погледнат назад преценят, че хубавото е надделяло.

Ами лично за мен разликата е от небето до Земята. Аз не си спомням родителите ми да са били изнервени и да са ме тормозели с родителски амбиции. Нито да са ми крещяли и да са ме шамаросвали. Като обикновени служители работеха до 17,30 часа, след което бяха на мое разположение. (Не помня семейни игри, но непрекъснати срещи с хора -  или у нас, или на гости). Когато имаха “частпроми” не са ми липсвали, защото имах свободата да излизам и да се срещам със себеподобните си. Поради гласуваното ми доверие, когато ми кажеха нещо думата им беше закон, колкото и да е клише изразът. И затова не се е стигало и до физически разправи.

Като гледам сега дъщеря ми, основният сблъсък, който имам понастоящем с нея е, че не й давам достатъчно свобода, която в нейния случай се изразява в излизане сама навън. Е как да й я дам, като от всякъде дебнат заплахи – фучат коли, в квартал с наркомани сме, имам резерви и към някои от свободно циркулиращите деца в градинките и т.н.
Когато бях дете книгата заемаше голяма част от ежедневието ми. Сега, въпреки че дъщеря ми е от децата, които може да се каже, че четат, като цяло предпочита да зомбира пред тъпата телевизия или да играе на безмислени игрички.
Пак във връзка с прословутата свобода, аз не съм ходила на занималня, прибирах се у дома, написвах си за нула време домашните, след което денят беше мой. Днес, ходейки на занималня, дъщеря ми има по-дълъг работен ден от самата мен (оставам я преди работа и я вземам след това) – това неминуемо я уморява и изнервя.
Да не говорим за нашата нервност и още куп други неща.

Много ми е мъчно, че моите деца нямат село. Аз си имах баба на село и прекарвах там цялото лято - това са най-щастливите ми спомени, защото се събирахме огромни тумби от деца, неограничавани от нищо - къпане в реката, разходки из гората, бране на дренки, дори помощта в кърската работа ни беше интересна. Когато се прибирах в София, се чувствах много тъжна, защото не ходех на детска градина, а ме гледаха в къщи и бях МНОГО САМОТНА. Чаках с нетърпение на прозореца да видя кога другарчетата ми ще се върнат от детска градина, за да излезем на двора да играем. Бяхме много самостоятелни, защото времената бяха по-спокойни. Не мога да си представя да пусна сега децата си сами до съседния ъгъл, камо ли да играят някъде без наблюдение!

Мъчно ми е като чета тази тема. Най-голямата ми мечта е да мога да дам на дъщеря си детство, изпълнено със свобода и природа. Няма да мога.
Опитвам се да си спомням какво на мен ми е харесвало, когато съм била дете, за какво съм мечтала, от какво съм се страхувала, кое ме е обиждало и съответно да го прилагам към нея. Но все повече откривам, че тя не прилича на детето, което съм била аз и с времето започнах все по-рядко да се обръщам назад за отговори. За сметка на това ги търся в самата нея.
Поне се надявам, че днешните деца не се чувстват претоварени и ограничени т.к. те не познават друго, а и "темпото им на развитие" и интересите им са много по-различно от нашите навремето. Сигурно и те ще казват за своите деца "А ние какво хубаво и спокойно детство имаме..."
Иначе най-ми липсват игрите в махалата, когато всички се включваха /народната топка, къра, ръбчето/. Обиколките из улиците с колелетата, набезите за вишни и череши, войните м/у махалите, "свалките" привечер по пейките или по входовете през зимата...

Темата върви все по-дълбоко и по-дълбоко.
Ама те са абсолютно различни от мен. Различават се и помежду си. На мен никога не се е налагало да ми се карат два пъти за едно и също нещо. Сега повтарям, потретвам, попетвам. И викам. А мама не е викала по нас, защото не е трябвало. От което не следва, че аз трябва. Много повече знам за децата си, отколкото съм позволила някога тя да научи за мен. Но това не ми помага, напротив, обърква ме.
И аз се плъзгам по лекото - осигурявам физически и душевен комфорт, който понякога нарушавам, де, но рядко. И си спомням детството, защото то ме е направило такава, каквато съм.

Ех, ДЕ Ваня как ме изпревари - и аз си мислех същото.
Да, връщам се назад в детството си, но нещо не ми помага особено в отношенията с моите деца. Имах изключително безгрижно, щастливо и пълно с игри детство. Сега децата ми не мога да имат такова - просто ситуацията е  различна.
  Децата просто са различни от мен, а и аз съм различна от моите родители - аз бях едно нормално дете, бях послушна - все мислех за последствията, никога не ми правеха два пъти забележка за едно нещо, все припомнях на сестра ми какво е казала мама . От друга страна моите родители - татко - чудесен, не си спомням да се е карал, да ни е бил - все разговаряше с нас. Мама си беше доста време в къщи и все ни угаждаше. А ние нервни та знае ли се.
Снощи мъжът ми 20 минути е чел конско на щерката в колата - едва ли ще има ефект, чак на мен ми стана досадно да го слушам.

 

Като ви чета, май съм единствената майка, чието дете е по-кротко и разбрано от нея 

Хубаво детство имах,в блока бяхме страшно много деца/13-18 етажен с 4 входа  / ,играехме до късно вечерта..незабравими спомени. На народна топка ,на карти кент-купе,на стражари и апаши,ходехме да си берем джанки,карахме колело, с момчетата ритахме топка,катерехме се по катерушките ,а аз веднъж паднах и си разбих устата,изобщо беше весело.Сега виждам,че не е съвсем така,по-интересни са интернет,комп.игри и чата  .
Хапвах си кисело мляко със захар-„Снежанка”,плодовите млекца в пликчета и шоко/обичах го сухо  /

Така е на 2 години. Като станете на 6 и отгоре пак ще си говорим

Подкрепям!
Василена е по-кротка от баща си например. Аз съм недостижима