Ние осиновените

Синът ми е осиновен.Знае от тригодишен /сега е почти на шест/,че е бил в коремчето на друга жена. На тати и на мама е изскочил от сърцето. Родителите на децата от групата му също знаят. За момента не съм забелязала осиновяването да му е някаква драма.Имам данни за биологичното му семейство. Ако поиска да се срещне с тях ще го подкрепя.

Аз ще си позволя да попитам авторката-в момента в който разбра, че си осиновена, какво се промени? Емоционално, като усещания, в отношенията с осиновителите? Питам защото е нормално да има болка, че някой те е изоставил, че не те е искал по някаква причина. Нормално е в главата ти да има милион въпроси, на които нямаш отговор, да се питаш "защо". Но за мен лично, към осиновителите трябва да има още повече обич и признателност. Трябва да знаеш, че ако не бяха те, действителността за теб, ако беше израстнала в дом, щеше да е много по различна. Дали са ти семейство, любов и грижи. Така че моя съвет е, потърси терапевт, група или някой с когото можеш да споделяш, някой неотрален. Не приемай ролята на жертва, а напротив. Спечелила си хора, които са те отгледали и благодарение на тях знаеш какво е мама и тати, какво е семейство и какво е да те обичат. Миналото е точно там, където трябва да е - в миналото. Ако имаш нужда, можеш да ми пишеш на лично 🌹

Привет!
Това което се опитвам да установя е, дали ранното информиране на децата, че не са биологични е това което им помага да израснат наясно със себе си, както и да не се чувстват виновни и неудобно за особеностите си, които са различни от семейството в което расте и е обичано(в което все повече се убеждавам).
Именно това "още повече трябва да сме благодарни, че сме били спасени от кой знае каква по-голяма лошотия" е нещото, което парира и възпрепятства личностното развитие на въпросното дете, защото тези думи го карат да се чувства задължено до гроб, нещо като топка мека глина, която винаги ще позволява да бъде моделирана, като по този начин то ще покаже благодарността и подчинението си. Говоря за размяна на роли, за парентификация, манипулация, която вярвайте в повечето случаи е неосъзната от страна на родителите, но понякога е напълно целенасочена и системна. Моята мама беше орлица!
При мен всичко се промени 😀, към по-добро! Е и малко негатив има за баланс за което мисля да не говоря понеже е специфика за осиновените и не може да се разбере как да е.
Но, падна една тежест от плещите на мама, а аз най-после започнах да нареждам бавно, но славно парченцата пъзел. Наред с това започнах за преоткривам автентичността си, да осъзнавам това, че имайки други интересни е било най-нормалното нещо (за което не съм била обвинявана, но не съм била и насърчавана, докато буквално съм горяла от вдъхновение).
Разбрах и че всяко осиновено дете си има своята задача в рода в който е взето и че носи както качествата, така и негативите не на два, а на четири рода.
Вълнува ни това, че братя или сестри с а някъде там и би било чудесно да се срещнем.
Болка има, защото тялото помни 😀, било то и на някакво пеленаче оставено някъде. Винаги такива изказвания звучат крайно драматични, но пък всъщност няма нито една пресилена дума.
Нямам нужда да пиша на лично, но благодаря за поканата✨.
П.П. Надявам се никое осиновено дете, да не чуе приказките "бъди благодарен, че си взет и спасен от домовете!".Значи ще отгледате едно уверено и спокойно дете! ❤️❤️❤️

Относно това, кога на едно дете ще му бъде казано, че е осиновено, не е само до възраст, а и до характер. Благодарността не води до нищо изброено от теб. Според мен. И да повярвай ми, направили са ти огромна услуга и не си останала в дом.
Дори в биологичното си семейство можеш да имаш различия в интереси, хоби, мечти и тн.
"Именно това "още повече трябва да сме благодарни, че сме били спасени от кой знае каква по-голяма лошотия" е нещото, което парира и възпрепятства личностното развитие на въпросното дете, защото тези думи го карат да се чувства задължено до гроб, нещо като топка мека глина, която винаги ще позволява да бъде моделирана, като по този начин то ще покаже благодарността и подчинението си"- как точно на 37г тази новина  възпрепятства личностното ти развитие? Ти си била вече оформена личност.
Аз имам брат и сестра-ами да ти кажа тримата нямаме нищо общо-нито интереси, нито професии.... А сме отгледани от едни и същи родители, на тях биологични, на мен не.
Ако влезнеш в един дом за сираци, повярвай ми, че ще промениш мнението си. И да, трябва да сме благодарни на родителите си-биологични или не.
Полезно би било, да се поставиш и на тяхно място. Или мислиш, че решението да осиновят е било лесно? Че и те не са си задавали много въпроси? Или пък са нямали страхове? Или че за тях всичко е било приказка?
 В заключение ще ти кажа, че приемането, любовта, откритостта, грижата променят всичко! За мен това са моите родители. Нямам други! И не ги заменям. И да, кръвта вода става

Моята родна дъщеря избра поприще, крайно различно от това, което правим целия род, и което е - инженерни и икономически специалности, напоследък и IT. Тя тръгна в съвсем друга сфера, настоя си на своето (след като първоначално беше се съгласила да тръгне по нашия модел).
Така че не си мисли, че тези неща не се случват във всяко едно семейство!

А какви са възможностите ти да намериш биологичните си родители?

Търсим по законният път. Първичен акт за раждане, номер на дело за осиновяване и после идва ключовият момент в който се започва дело, издирват се БР и те казват дали са съгласни да се видим или не.
Винаги има две страни на монетата:
Или ще те приемат или ще те отхвърлят, но какъвто и да е развоят на нещата - чувството ще бъде завършеност.
Отново казвам, че различията са различни в различните случаи. Всяко семейство биологично или не си има своите особености и динамика. В случая говорих за различията в сорс кода между осиновители и осиновени.
Не ми е целта да правя драми, разберете 😀. Голям човек съм, със семейство и отговорности. Търся споделяне. Нищо повече от това.
Благодаря за коментарът Ви!🍀
П.П. Тук може би е удачно да се предположи, че по-голямата част от родните деца избират и тръгват по пътя си, а другите май по-често тръгват по пътя който им е посочен.

С уговорката, че нямам личен опит, според мен колкото по-рано осиновителите кажат истината на детето, толкова по-добре за всички.
Колкото до чувството за дълг, скоро го писах в друга тема по друг повод. Когато има искрени обич и уважение между хората, нищо от това, което правиш за другия, не се усеща като задължение.

Имам осиновено дете. Знае, че е осиновена от ден първи. На три години и половина ме попита, защо изобщо я е родила биологичната й майка. Отоговорих, както го чувствах, че го е направила като подарък за нас двете. Защото иначе нямаше да се съберем. На седем години си мислеше, че са я оставили, защото са мислели, че ще стане мързелана. Обясних, че е била просто бебе и едва ли някой е вложил такова мислене при изоставянето й. Постоянно ми казва, колко се радва, че точно аз съм я намерила и как ме е чакала. Последно миналата седмица ме попита какви гени е взела от мен. Пак обясних как няма мои гени, на което обаче тя реагира с огромно възмущение и каза, че има моите очи и коса, както и характера на баба си. Вярно си е. Между нас може да няма биология, но има химия /в двойна доза/. Детето ми е по-умно и проницателно от мен. Говори свободно по темата, че е осиновена с хора и с приятелите си. Като интереси е много различна от мен, но е с таланти, на които аз винаги съм се възхищавала и съм искала да имам, но съм ощетена откъм това. Не очаквам от нея да ми е благодарна, защото аз съм два пъти по-благодарна, че я имам. Каквато иска да стане, нямам драма. Важното е да е добър човек. А за вписването - надявам се да не се чувства никога по този начин - неразбрана и неприета от роднините и околните. Всъщност всички я приеха прекрасно. Надявам се да мога да изградя един вярващ в себе си човек! Никога не съм мислила, че е закон, ако си осиновен, да си различен в семейството си и да не те приемат като биологичните деца. Щасливка съм, че имам семейство, което е прекрасно и приема детето ми не като някакъв придатък, а като всички останали деца в семейството. Не съм забелязала нещо по-различно. Надявам се, детето ми също.

Много се радвам за Вашия случай, Цвети75! Здраве, успех и много хубави моменти заедно!

Здравейте!
Моята публикация може да ви се стори странна, но имам въпрос към осиновените хора.
Със съпруга ми имаме осиновено момченце на 1г. и 9м. Добро и послушно дете, но на моменти води инат ако не е неговата (както и повечето деца в подобна възраст правят).
Кога е подходящо да му се каже, за да го приеме нормално, без да страда и да му влияе отрицателно на психиката. Не смятам, че е правилно да се крие такава важна истина от детето. То има право да знае. БМ има по-голямо с 1г. и 2м. момиче, което гледат родителите й. Отказали са да гледат 2рото дете. Сина ни е роден в 32ра седмица, бил е 2 месеца в болница, сега е добре слава богу.
Бихте ли дали съвети как да се започне бавния път към истината за осиновяването. Предполагам, че ще страда от всичките факти, но ако е по-малък, мисля да не е толкова наранен. Ние много го обичаме и искаме да стане добър човек, да успее в живота и да бъде щастлив.

Направете го рано. Започнете с филми и приказки, които да гледате и четете заедно. Когато е достатъчно голям, за да осъзнае и осмисли какво означава осиновен, тогава започнете да говорите и за биологичното семейство. Ако те са съгласни да влязат в живота му и той в техния в някакъв момент, ще бъде от голяма полза. Най-силна връзка ще изгради с вас❤️, ще прилича на вас, ще разбира света по подобен начин, какво вие го разбирате, ще обича вашите гозби, вашият дом и за него вие ще сте всичко. Биологичното семейство ще е по-скоро допълнение, чрез което ще си отговори на въпроси за него самия, като му дойде времето. Разбира се ще го боли, без да знае защо, от какво и кого, но щом осиновяването няма да е тема табу във вашият дом, то това дава огромен потенциал, тази рана от изоставянето му да заздравее много добре.
По-горе имаше много хубав коментар на осиновител, който сподели, че детето знае от съвсем малко, за осиновяването си и по техни думи всичко върви прекрасно.
🍀🍀🍀Много хубав философски прочит, но пак не на място. Простете за грубият ми изказ!
П.П. Личността се променя през целият живот на база опит и преживявания и се нарича зрялост.
Виж за характера...не мога да се изкажа така оптимистично.

Аз подредих всички снимки в общ албум. Няколкото, които ми дадоха от дома, и десетките, които после направихме. Започнах да показвам албума и да й разказвам как съм отишла в тази сграда, кой съм я чакала да я доведат, как съм я видяла, как сме се приели и после продължението - как си дойде у дома, какви навици имаше, какво се промени, как се промени лицето й, изражението й, емоциите.
Когато порасна вече разказът беше с повече подробности.
Много ми беше тъжно и тежко, защото знаех, че на нея й е трудно, и защото не знаех как ще реагира. Но всичко мина повече от добре.