Ние осиновените

"Винаги си знаела", защото някой е допуснал да се държи несправедливо, студено, и по някакъв грозен начин спрямо теб. Или пък... след като си научила, че си осиновена, си започнала да гледаш все по един и същ начин на всеки кофликт, спор, спречкване - че не се вписваш, че си чужда, че не принадлежиш.
Мога да ти кажа, че всеки човек е имал момент, в който се е чувствал, като "различният" в семейството, черната овца, неприетият. Дори да не е осиновен.
Погледни нещата и от тази гледна точка, и помисли дали не изкривяваш нещата през тази призма.

Привет! Благодаря за включването и ценя коментарът Ви! Нямаше лошо отношение към мен, нито грозно. Тук казуса е съвсем друг - за динамиката в отношенията, която повлиява личността и нейните проявления нататък в живота.
Иначе да - всяко семейство си има черна овчица 😀, което също е вследствие на някакво отношение спрямо нея.

Разбрах на 6г,когато майка ми ми каза, че  не е моята майка, че съм имала мама, която е починала когато съм била на 5м и от тогава вече тя ми е мама и много ме обича. На някой от въпросите ти не знам как да ти отговоря. Комплекси не съм имала, не ми се е налагало да се вписвам, каквото и да значи това. Просто го приех съвсем норнално. Все едно винаги съм го знаела Не мога точно да го обясня. За вина и срам и дума не може да става. Никога по този повод не съм ги изпитвала. Била съм дискриминирана по тази причина, в ранно детство ме е наранявало, но със зрелостта и подкрепата на семейството ми, съм ги надраснала и преодоляла. Хващам се да думата чужда, която си използвала-ами по скоро различна съм се чувствала от семейство си.  Но не в някакъв лош смисъл. Като цяло нямам някакви отрицателни чувства и емоции след като разбрах. Разбира се има много въпроси, на които нямам отговор,но не виждам смисъл да дълбая и да разпитвам семейството си,да ти кажа, трудно е било да се разговаря с тях по темата, основното го знам и отдавна съм затворила тази страница. БМ е починала, ББ не го познавам и не желая да го познавам. Имам чудесно семейство, брат и сестра не биологични, които много обичам. Когато се налага да говоря за това, говоря все едно не се е случило на мен Просто тези истории са останали там някъде във времето, дори рядко си мисля за това.

Като осивовителка, в съвсем различен етап от твоя Хъни 23:
Аз винаги съм се чувствала чужда на родното ми семейство. Все се надявах някой да ме "спаси" от тях. Е - случи се, но този човек се оказах самата аз. Да, принадлежа на хора, с които нямам почти нищо общо. Приела съм го.
Осинових дете, без в момента на този акт и в процеса по осиновяване, да разбирам истинските причини.
Сега вече знам - сбърканият ми мозък си беше навил на проста, че моите лични проблеми ще се решат като взема човек с истински такива - наистина изоставен от родителите си, и заедно извървим този път.
Отделно на това - имам и биологично дете, с което минахме през сърдечна операция и много лежане по болници...

Много беше грешно, че подходих така, макар и несъзнателно.

Отне ми години психотерапия да стана една сравнително уравновесена жена и майка.

Относно въпросът - сина ми е на 5 и половина и знае от самото начало, че е порастнал в коремчето на друга жена. Знае и познава и приемната си майка. Всяка година ходим да я видим.

Ти как разбра, че си осиновена?
Как те кара да се чувстваш това?
Можеш ли да поговориш с осиновителите си за осиновяването?

Като непоискан съвет мога да предложа - опитай да преминеш през това с помощ. Да - скъпо е. Но влагаш тези пари и това време в себе си.
Помага.

Еха! Като приказка🌟
Явно има значение да се каже на детенце, колкото се може по-рано, че е доведено в семейството. Допускам обаче, липсата на комплекси, както ти спомена и здравата и ясна представа, която имаш за себе си се дължи, освен на безусловната подкрепа от твоите осиновители, но и липсващият фактор на "откъсване" и "отхвърляне" от БМ. Всъщност причината да бъдеш отгледана от осиновители е смъртта на БМ. Може би това до голяма степен е допринесло за липсата на вина и срам, както и за уверености и осъзнато заявяване в света.
Благодаря за коментара!🍀О, дълга история, но тайните винаги излизат наяве рано или късно. Разбрах след, като чух от близък човек. Говорих с мама и тя потвърди. Тази тайна причини най-голяма вреда на нея, защото е изяждаше. За съжаление тя вече не е сред живите, а моят баща отрече. Беше крайно възмутен и обиден.
Различни сме, много различни. Те са математици и икономисти, рационално мислещи и отговорни хора, а аз се занимавам със скулптура и съм духовна (отговорна съм).
Сега търся биологичен произход просто, за да разбера нещо повече за кръвните ми близки. Може би имам брат или/и сестра.
Имам нужда да разбера и да простя.

Увереността дойде, когато проумях и приех всичко. Когато разбрах, че хората до мен са важни! Че тези неща от миналото всъщност са се случили без моето участие, а просто са рефлектирали върху мен, поради грешки на други хора. Заради техни избори и желания, които всъщност нямат общо с "мен" разбиташ ли? В случая ББ не е пожелал въпреки смъртта на БМ да положи грижи. И не защото аз съм "проблема", а защото той е такъв човек. Не желая да използвам епитети. Аз съм била бебе, заради неговия отказ да бъде баща, аз съм получила семейството си и живота, такъв какъвто е. Хубав, лош.... Нямам вина Вината е негова! А защо е взел това решение съм спряла много отдавна да се питам. Той живее с този товар, с тази вина и всичко останало. И няма други деца, дали е възмездие, наказание или пък друго си е за негова сметка.
Благодарна съм, че съм имала семейство, не е било перфектно и далеч от приказка и беше трудно за всички да минат през това  Така че моя съвет е, просто продължи напред, не се обвинявай,Ти си важната. Не страдай заради изборите на другите.

Това за приликите и разликите за мен е наивно. Родителите ми са се образовали и работили в съвсем различна сфера от тази, в която аз съм силна. Е, и?
Колкото до прошката, ами ако няма какво да прощаваш? Ти сякаш си решила, че са те изоставили съзнателно и умишлено. Ще споделя моя опит, макар че не включва осиновяване. Веднага след моето раждане с майка ми сме били разделени по здравословни причини за повече от месец. Нямам реален спомен и много дълго време не можех да осмисля, че наистина ми се е случило. Обаче вероятно се е отразило. Насочих се към осъзнаване с помощта на терапевт. Имам все още на моменти страх от отхвърляне, както и усещане, че не съм приоритет за майка ми. В нейното поведение също се забелязват последици от онази раздяла. Обаче тя всъщност не ме е изоставила. Случили са се събития извън нейния контрол, които със сигурност не са й били по волята. Според мен си струва да помислиш над това.

Да. Тези ранни раздели са пагубни, независимо дали говорим за осиновени или разделени дете и родител по някаква причина. Страхът от изоставяне идва именно от там.
Това с професиите беше просто пример, но пък моите наклонности и желания не бяха вземани много насериозно. Това имам в предвид - непрекъснатото потискане на естествените ми и живи интереси към дадена сфера или дейност. Тоест едно непрекъснато целенасочено (несъзнавано от мама и тате) потискане и отричане на автентичността ми.
Разбира се, че работя над себе си. Но по мои наблюдения имаме много общи неща с осиновени и оставени твърде малки за някакъв период деца.
Разбира се, че може да не е по воля на БМ (което вероятно е така), но родовата нишка не може да бъде прекъсната току - така и колкото повече остарявам, толкова по-голяма потребност имам да разбера цялата история.
Благодаря за коментара!🍀

И моите родители не са във възторг от моите интереси и наклонности, които не съвпадат с техните, но се преживява някак. За мен е непонятно как някои родители очакват децата им да бъдат техни копия и после остават разочаровани.

Хем е смешно и ще го напиша със усмивка, хем малко отразява вашите преживявания....
Аз съм ветеринарен лекар и с годините все повече откривам за себе си тежестта на тази професия и на типа образование, коета съм получила. ММ също завърши бакалавър, после магистратура...
Баща ми от своя страна е отказал категорично да учи някога. Скоро се наложи да му пиша СВто... Ами осигуряван цял живот на "общ работник"... Натъжих се... Винаги съм знаела, че е добър в работата си, но това подценяване и принизяване - тъжно...
Майка ми - супер горда от това, че с 300 мъки е избутала едно образование, но пък в нейния живот, ако не го беше направила, сега щеше да е на дъното...

Та на този чуден фон -5 годишният ми маймун ме осведоми най-сериозно, че щял да стане футболист и да кара такси БМВ

Всъщност, най-важното е са стане добър човек и да е щастлив, пък както иска - така да си изкарва парите.

Не съм осиновена, нито осиновителка, но доста често чета в различни групи за усещането, че "не си на мястото си". Повярвайте всеки от нас осиновен или не го е изпитвал! При проблеми в детството всеки от нас е тълкувал погрешно, че не е обичан, през пубертета, когато най-много се усещат различията между възрастни и деца, всеки от нас се е питал дали пък не е осиновен. Сигурна съм, че ще го потвърдят и останалите.
Относно "различията"... и майка ми и баща ми са химици, но аз едва изкласих тази химия, въпреки постоянното наливане на материал и от двете страни.
Чувството на дълг... всички сме длъжни на родителите си! Ако нямаш усещане за дълг, към хората, които са те отгледали, независимо биологични или осиновители, значи не са те възпитали добре. Аз съм биологична майка и имам същите очаквания от сина ми.
Безкрайна тема. Засяга ме, тъй като братовчедка ми е осиновена и разбра в детска възраст. От дете до 26 - та си година не спря да използва това, като аргумент срещу осиновителите за всяко дребно нещо, въпреки цялата им обич. Честно казано съсипваше не само тях, но и всички близки. На 26 г. намери така търсената си биологична майка, която се оказа студена жена, без желание да контактува с изоставеното си дете и изведнъж осиновителите станаха най-обичаните мама и тате. Аз лично не знам на тяхно място дали бих простила. Пряк свидетел съм на това, което преживяха и знам, какво говоря.
Това е един от случаите и се надявам да не засегна никого, тъй като съм наясно с деликатността на темата.

Имате някакви съвсем объркани представи , върху които се опитвате да изградите една съвсем неправилна теория. Просто си нагласяте фактите около вас както ви е удобно, търсейки нещо което не съществува, за да се чувствате по-добре и да оправдаете вашата нелюбов и непривързаност. Хората които са ви отгледали са такива и може би след години (ако сте човек аналитичен) ще разберете че те не са били такива конкретно и само, съзнателно към вас. Те биха били такива и към родното си дете, само че то за разлика от вас нямаше да може да ги разпъва на кръст заради това какви са те всъщност.
Разберете, всяко дете се чувства осиновено, всяко дете поне един път в живота си е имало желание да избяга от вкъщи, защото родителите го дразнят, защото се чувства различно и неразбрано. Независимо дали е родно или осиновено.
Всяко дете е различно то не е клонинг на родителите си и няма нищо странно в това че те са инженери а то художник или те са артисти а то медик.
Много деца в крайна сметка остават чужди на родителите си но това не е защото са родни или осиновени, а защото родителите са незрели или/и неспособни 
Бъдете над дребни страсти които ви раздират в момента, приемете това като урок лично към вас, какъв родител да бъдете - независимо дали сте осиновител или роден. Поставете се от другата страна на лоста, там където са били цял живот вашите "родители" и направете така че вашето дете да не "влезе във вашите обувки". Останалото е его.

Деликатна е, защото е болезнена и за двете страни. В никакъв случай не роптая срещу родителите си, които са най-хубавото нещо, което е можело да ми се случи. Всички правим най-доброто за децата си и е невъзможно поне някъде да не сгрешим или прекалим.
Чувството за дълг трябва да го има, както и грижата за родителите. Благодаря 🍀В никакъв случай не обвинявам родителите си, за каквото и да е😀. Всъщност въпросът опира до личното себеусещане, което е провокирано от наблюдение в процеса отглеждането и възпитанието ми и старанието да отговарям на очакванията (както опитват да правят почти всички деца).
Не мисля, че търся изкупителна жертва, която да обвиня за кризисния си житейски период. Ние хората имаме необходимост да бъдат част от нещо (общество, групи, род) и имаме пълното право да разберем, защо сме били изключени от посочените примери, без нашето съгласие и знание.  
Разпъването на кръст и злоупотребата са все непознати неща за мен. Аз съм и бях изключително всеотдайна и уважителна към родителите си и мисля, че поне в моят случай не би могло да става дума за непривързаност и нелюбов.
Егото няма роля тук. Нито пък каквото и да е желание за отмъщение или дребни страсти.
Да, всички деца се чувстват така (все едно чужди), но това е съвсем друга динамика, която си прилича, но не спада към специфичната тема, за която опитах да науча повече, с помощта на други потребители тук.
Обикновено категоричните и непозволяващи компромис гледни точки, като вашите са по-присъщи за хора с преобладаващо Его, което по някакъв начин отразява вътрешните конфликти на притежателя си. Това не бива да го приемате, като критика!
Уважавам мнението Ви и го приемам.
🍀

Братовчед ми е осиновен. Знам, че му е било казано от чужди хора, тайно от родителите му. Все пак родителите му са разбрали, но не са показали че знаят. И той не е показал, че знае.
Скоро го виждах - разказа ми интересна история за баща си - бащата който го е отгледал. Ни дума, ни знак, че това не е истинския му баща.
Важна особеност: известни са, в това число и на мен, биологичните му родители и обстоятелствата, поради които не са могли да го отгледат. Явно той е осмислил вътрешно фактите и ги е приел. И не се чувства чужд у дома.

Синът ми е осиновен.Знае от тригодишен /сега е почти на шест/,че е бил в коремчето на друга жена. На тати и на мама е изскочил от сърцето. Родителите на децата от групата му също знаят. За момента не съм забелязала осиновяването да му е някаква драма.Имам данни за биологичното му семейство. Ако поиска да се срещне с тях ще го подкрепя.

Аз ще си позволя да попитам авторката-в момента в който разбра, че си осиновена, какво се промени? Емоционално, като усещания, в отношенията с осиновителите? Питам защото е нормално да има болка, че някой те е изоставил, че не те е искал по някаква причина. Нормално е в главата ти да има милион въпроси, на които нямаш отговор, да се питаш "защо". Но за мен лично, към осиновителите трябва да има още повече обич и признателност. Трябва да знаеш, че ако не бяха те, действителността за теб, ако беше израстнала в дом, щеше да е много по различна. Дали са ти семейство, любов и грижи. Така че моя съвет е, потърси терапевт, група или някой с когото можеш да споделяш, някой неотрален. Не приемай ролята на жертва, а напротив. Спечелила си хора, които са те отгледали и благодарение на тях знаеш какво е мама и тати, какво е семейство и какво е да те обичат. Миналото е точно там, където трябва да е - в миналото. Ако имаш нужда, можеш да ми пишеш на лично 🌹

Привет!
Това което се опитвам да установя е, дали ранното информиране на децата, че не са биологични е това което им помага да израснат наясно със себе си, както и да не се чувстват виновни и неудобно за особеностите си, които са различни от семейството в което расте и е обичано(в което все повече се убеждавам).
Именно това "още повече трябва да сме благодарни, че сме били спасени от кой знае каква по-голяма лошотия" е нещото, което парира и възпрепятства личностното развитие на въпросното дете, защото тези думи го карат да се чувства задължено до гроб, нещо като топка мека глина, която винаги ще позволява да бъде моделирана, като по този начин то ще покаже благодарността и подчинението си. Говоря за размяна на роли, за парентификация, манипулация, която вярвайте в повечето случаи е неосъзната от страна на родителите, но понякога е напълно целенасочена и системна. Моята мама беше орлица!
При мен всичко се промени 😀, към по-добро! Е и малко негатив има за баланс за което мисля да не говоря понеже е специфика за осиновените и не може да се разбере как да е.
Но, падна една тежест от плещите на мама, а аз най-после започнах да нареждам бавно, но славно парченцата пъзел. Наред с това започнах за преоткривам автентичността си, да осъзнавам това, че имайки други интересни е било най-нормалното нещо (за което не съм била обвинявана, но не съм била и насърчавана, докато буквално съм горяла от вдъхновение).
Разбрах и че всяко осиновено дете си има своята задача в рода в който е взето и че носи както качествата, така и негативите не на два, а на четири рода.
Вълнува ни това, че братя или сестри с а някъде там и би било чудесно да се срещнем.
Болка има, защото тялото помни 😀, било то и на някакво пеленаче оставено някъде. Винаги такива изказвания звучат крайно драматични, но пък всъщност няма нито една пресилена дума.
Нямам нужда да пиша на лично, но благодаря за поканата✨.
П.П. Надявам се никое осиновено дете, да не чуе приказките "бъди благодарен, че си взет и спасен от домовете!".Значи ще отгледате едно уверено и спокойно дете! ❤️❤️❤️

Относно това, кога на едно дете ще му бъде казано, че е осиновено, не е само до възраст, а и до характер. Благодарността не води до нищо изброено от теб. Според мен. И да повярвай ми, направили са ти огромна услуга и не си останала в дом.
Дори в биологичното си семейство можеш да имаш различия в интереси, хоби, мечти и тн.
"Именно това "още повече трябва да сме благодарни, че сме били спасени от кой знае каква по-голяма лошотия" е нещото, което парира и възпрепятства личностното развитие на въпросното дете, защото тези думи го карат да се чувства задължено до гроб, нещо като топка мека глина, която винаги ще позволява да бъде моделирана, като по този начин то ще покаже благодарността и подчинението си"- как точно на 37г тази новина  възпрепятства личностното ти развитие? Ти си била вече оформена личност.
Аз имам брат и сестра-ами да ти кажа тримата нямаме нищо общо-нито интереси, нито професии.... А сме отгледани от едни и същи родители, на тях биологични, на мен не.
Ако влезнеш в един дом за сираци, повярвай ми, че ще промениш мнението си. И да, трябва да сме благодарни на родителите си-биологични или не.
Полезно би било, да се поставиш и на тяхно място. Или мислиш, че решението да осиновят е било лесно? Че и те не са си задавали много въпроси? Или пък са нямали страхове? Или че за тях всичко е било приказка?
 В заключение ще ти кажа, че приемането, любовта, откритостта, грижата променят всичко! За мен това са моите родители. Нямам други! И не ги заменям. И да, кръвта вода става

Моята родна дъщеря избра поприще, крайно различно от това, което правим целия род, и което е - инженерни и икономически специалности, напоследък и IT. Тя тръгна в съвсем друга сфера, настоя си на своето (след като първоначално беше се съгласила да тръгне по нашия модел).
Така че не си мисли, че тези неща не се случват във всяко едно семейство!

А какви са възможностите ти да намериш биологичните си родители?

Търсим по законният път. Първичен акт за раждане, номер на дело за осиновяване и после идва ключовият момент в който се започва дело, издирват се БР и те казват дали са съгласни да се видим или не.
Винаги има две страни на монетата:
Или ще те приемат или ще те отхвърлят, но какъвто и да е развоят на нещата - чувството ще бъде завършеност.
Отново казвам, че различията са различни в различните случаи. Всяко семейство биологично или не си има своите особености и динамика. В случая говорих за различията в сорс кода между осиновители и осиновени.
Не ми е целта да правя драми, разберете 😀. Голям човек съм, със семейство и отговорности. Търся споделяне. Нищо повече от това.
Благодаря за коментарът Ви!🍀
П.П. Тук може би е удачно да се предположи, че по-голямата част от родните деца избират и тръгват по пътя си, а другите май по-често тръгват по пътя който им е посочен.

С уговорката, че нямам личен опит, според мен колкото по-рано осиновителите кажат истината на детето, толкова по-добре за всички.
Колкото до чувството за дълг, скоро го писах в друга тема по друг повод. Когато има искрени обич и уважение между хората, нищо от това, което правиш за другия, не се усеща като задължение.

Имам осиновено дете. Знае, че е осиновена от ден първи. На три години и половина ме попита, защо изобщо я е родила биологичната й майка. Отоговорих, както го чувствах, че го е направила като подарък за нас двете. Защото иначе нямаше да се съберем. На седем години си мислеше, че са я оставили, защото са мислели, че ще стане мързелана. Обясних, че е била просто бебе и едва ли някой е вложил такова мислене при изоставянето й. Постоянно ми казва, колко се радва, че точно аз съм я намерила и как ме е чакала. Последно миналата седмица ме попита какви гени е взела от мен. Пак обясних как няма мои гени, на което обаче тя реагира с огромно възмущение и каза, че има моите очи и коса, както и характера на баба си. Вярно си е. Между нас може да няма биология, но има химия /в двойна доза/. Детето ми е по-умно и проницателно от мен. Говори свободно по темата, че е осиновена с хора и с приятелите си. Като интереси е много различна от мен, но е с таланти, на които аз винаги съм се възхищавала и съм искала да имам, но съм ощетена откъм това. Не очаквам от нея да ми е благодарна, защото аз съм два пъти по-благодарна, че я имам. Каквато иска да стане, нямам драма. Важното е да е добър човек. А за вписването - надявам се да не се чувства никога по този начин - неразбрана и неприета от роднините и околните. Всъщност всички я приеха прекрасно. Надявам се да мога да изградя един вярващ в себе си човек! Никога не съм мислила, че е закон, ако си осиновен, да си различен в семейството си и да не те приемат като биологичните деца. Щасливка съм, че имам семейство, което е прекрасно и приема детето ми не като някакъв придатък, а като всички останали деца в семейството. Не съм забелязала нещо по-различно. Надявам се, детето ми също.

Много се радвам за Вашия случай, Цвети75! Здраве, успех и много хубави моменти заедно!

Здравейте!
Моята публикация може да ви се стори странна, но имам въпрос към осиновените хора.
Със съпруга ми имаме осиновено момченце на 1г. и 9м. Добро и послушно дете, но на моменти води инат ако не е неговата (както и повечето деца в подобна възраст правят).
Кога е подходящо да му се каже, за да го приеме нормално, без да страда и да му влияе отрицателно на психиката. Не смятам, че е правилно да се крие такава важна истина от детето. То има право да знае. БМ има по-голямо с 1г. и 2м. момиче, което гледат родителите й. Отказали са да гледат 2рото дете. Сина ни е роден в 32ра седмица, бил е 2 месеца в болница, сега е добре слава богу.
Бихте ли дали съвети как да се започне бавния път към истината за осиновяването. Предполагам, че ще страда от всичките факти, но ако е по-малък, мисля да не е толкова наранен. Ние много го обичаме и искаме да стане добър човек, да успее в живота и да бъде щастлив.

Направете го рано. Започнете с филми и приказки, които да гледате и четете заедно. Когато е достатъчно голям, за да осъзнае и осмисли какво означава осиновен, тогава започнете да говорите и за биологичното семейство. Ако те са съгласни да влязат в живота му и той в техния в някакъв момент, ще бъде от голяма полза. Най-силна връзка ще изгради с вас❤️, ще прилича на вас, ще разбира света по подобен начин, какво вие го разбирате, ще обича вашите гозби, вашият дом и за него вие ще сте всичко. Биологичното семейство ще е по-скоро допълнение, чрез което ще си отговори на въпроси за него самия, като му дойде времето. Разбира се ще го боли, без да знае защо, от какво и кого, но щом осиновяването няма да е тема табу във вашият дом, то това дава огромен потенциал, тази рана от изоставянето му да заздравее много добре.
По-горе имаше много хубав коментар на осиновител, който сподели, че детето знае от съвсем малко, за осиновяването си и по техни думи всичко върви прекрасно.
🍀🍀🍀Много хубав философски прочит, но пак не на място. Простете за грубият ми изказ!
П.П. Личността се променя през целият живот на база опит и преживявания и се нарича зрялост.
Виж за характера...не мога да се изкажа така оптимистично.

Аз подредих всички снимки в общ албум. Няколкото, които ми дадоха от дома, и десетките, които после направихме. Започнах да показвам албума и да й разказвам как съм отишла в тази сграда, кой съм я чакала да я доведат, как съм я видяла, как сме се приели и после продължението - как си дойде у дома, какви навици имаше, какво се промени, как се промени лицето й, изражението й, емоциите.
Когато порасна вече разказът беше с повече подробности.
Много ми беше тъжно и тежко, защото знаех, че на нея й е трудно, и защото не знаех как ще реагира. Но всичко мина повече от добре.