Поезия – да споделим любимото си стихотворение

Прекрасна идея и тема, благодаря ❤🌺!



ЖИВЕЙ

Живей, когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късай думите на срички,
за да не бъдеш в техен плен.

Живей, когато ти се плаче
или от плач си отвратен,
от бели вълци и гризачи,
когато ровят в твоя ден.

Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо рамото желано
усетиш нож в гърба.

Живей за всичко!
А когато животът вече изгори,
върни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей във всяка адска жега,
дори живота да ти се присмей,
дори да ти коват ковчега,
живей, приятелю, живей!

Радой Ралин

.

Чудесна тема! Надявам се да открия тук много докосващи стихове! Споделям едно мое много, много любимо. ❤️
"БЯГСТВО" Станка Пенчева

Скучно, тежко ли ми стане,
мъртва ли съм от умора -
аз напускам с присмех таен
тягостния свят на хората
и прескачам през оградата -
със басмяна рокля, боса,
право във една ливада,
даже с поглед недокосната.
Всичко там е променено,
неочаквано и странно,
и наново сътворено
в друго време и пространство.
…Там слънцата се обръщат
подир слънчогледите,
там реките пак се връщат
в извора си чист и леден,
папратта цъфти разкошно
и дъхти на мед пелина…
Там и аз съм сякаш още
дух, незапечатан в глината,
като облак променлива
и струяща като вятър,
пръсната във всичко живо,
в нероденото прелята,
слънцелика, звездопадна…
И забравям, че ливадата
имаше ограда.

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.

 Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

 тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

 там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.

 Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.

 Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.

 До чукарите Карпатски
е стигнала тяхна власт
и стените Цариградски
треперали са тогаз.

 Вижте Търново, Преслава -
тие жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!

 Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приемни!

 Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де бог всичко наспори;

 твойте мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.

 Дето ази и да трая -
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.

Иван Вазов

РЕВНОСТ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг! 

 Дамян Дамянов

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Пеньо Пенев

Продавач на надежда

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал ... познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички.

“Купете! С отстъпка за Вас!
Всеки трябва надежда да има!”
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и отвънка само поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари

КЪДЕ СЪМ

Като листа от роза изсушена
Отронват се години месеци и дни
Животът ми отеква сякаш рима вледенена
Захвърлена във мъртви пещери

 Снегът обгръща ме    отнася ме в забрава
Не зная вече нощ ли е или пък ден
Единствено в очите ми една сълза остава
За да възражда стиховете в мен

 Къде съм
        Умрял ли съм
                Или съм жив
Какво съм
        Стих
                Поема
                        Или счупено перо
Кръвта ми пламва
               Ставам взрив
Небето се излива в моето око

 Събуждам се и виждам как слънцето изгрява
Всичко туй било е сън разбрах

 Но все пак някакво съмнение във мен остава

 Една сушена роза до своето легло видях...

Борис Жогов

Сомнамбулен романс от Федерико Гарсия Лорка

Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.

Зелена, любя те зелена.
Звезди големи от слана
прииждат с рибата от сянка,
разкрила пътя на зората.
Смокинята ветреца трие
на свойте клони о пилата
и планината, хищна котка,
изважда кактусови нокти.
Но кой и откъде ще дойде?…
А тя, опряна на балкона,
зелена плът, коса зелена,
мечтае за морето синьо.

— Готов съм, друже, драговолно
да дам за къщата й коня,
за огледалото — седлото,
за черния й шал — камата.
Аз ида целият във кърви
от пристана на Кабра, друже.
— Да можех, бих приел веднага
да сключим, момко, таз спогодба.
Ала не съм аз вече аз,
ни моя дом мой дом е вече.
— Аз искам, друже, да умра
прилично във легло желязно,
с пружина, ако е възможно,
с чаршафи от платно холандско.
Нима не виждаш мойта рана
от гърлото, та до сърцето?
— Тъмнеят триста тъмни рози
на твойта чиста, бяла риза.
Просмукана кръвта ти млада
ухай около твоя пояс.
Ала не съм аз вече аз,
ни моят дом мой дом е вече.
— Поне ми дайте да възляза
там, на зелените балкони,
до перилата на луната,
отдето ромоли водата.

Възлизат двамата другари
там, на високите балкони,
оставяйки следа от кърви,
оставяйки следа от сълзи.
Калаени фенери трепкат
по стрехите от керемиди.
Безброй дайрета от кристал
ранилата зора раняват.

Зелена, любя те зелена,
зелен ветрец, зелени клони.
Другарите се изкачиха.
В устата им ветрецът полски
оставяше вкуса си редък
на злъчка, мента и босилек.
Къде е, друже мой, кажи ми,
горчивото момиче твое?
Ах, колко пъти те очаква!
Ах, колко пъти ще те чака
със бузи свежи, с черни къдри
на тоз зелен балкон самотен!
Върху водата на басейна
люлей се циганката смугла.
Зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Една ледунка от луната
поддържаше я над вълните.
Нощта по-близка и позната
от мъничко площадче стана.
И блъскаха вратите грубо
пияни жандармери в мрака.
Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
 

Тема, която ще следя с удоволствие

На сбогуване
Дамян Дамянов

Та значи тъй: реши и си отиваш!…
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава –
очите ще останат без искри;
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта;
и то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе…
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо погледни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта,
и после в песента си недопята
отново да го върна на света!

МОИ ЧАСОВЕ

Една звезда – светлинна и далечна,

отчупи се и блъсна се в безкрая,

погреба я морето сиво млечно

и вятър се опита да излае.

 

Една вълна, изваяна от мрака,

обиди се за нещо на прибоя,

отиде си, остави го да чака,

разяждан сам от самотата своя.

 

Една луна – простряна длан от злато –

пречупва очертания в тъмите,

мътнее като посивяло лято

и глъхнат кратери в плътта и скрити.

 

В такива часове на радост своя

във амфора старинна се превръщам,

защото вятъра, луната-длан, прибоя

във своята дълбочина поглъщам.

Петя Дубарова

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
 
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
 
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
 
Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
 
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
 
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
 
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Христо Смирненски

НЕ МИ СЕ УМИРА

 Дърветата смъкват зелени премени.
Умират цветя и треви осланени.

 Прастар кръговрат… Нали пак ще поникнат.
Живот… После смърт… После пак… И ще свикнат.

 От черната пръст, ах животът извира…
Не ми се умира… Не ми се умира…

 Не исках съдбата да предизвикам,
„Не ми се умира“ все пак ще извикам.

 Защо да го крия и да се преструвам,
когато признавам, че се страхувам,

 Да, чел съм и зная за славни герои
умиращи храбро за каузи свои.

 И други… С омраза и мъст заредени
и фанатично самовзривени…

 Но аз съм от тези нормални… страхливи…
Които се радват, че още са живи…

 И вперили поглед натам, в небесата
не щат да се върнат обратно в земята…

 Това стари братчета… стари сестрички
признайте, че всъщост го мислите всички…

 И всеки във своята земна квартира
шепти всяка вечер: „Не ми се умира“!

 А аз всяка сутрин си пиша домашно:
„Дори да се случи, не е толкоз страшно.“

Недялко Йорданов

ДА БЪДА ЗИМАТА

Снегът е бял като възглавница,

и чист, и светъл е като невинност,

луната като жълта раница,

звездите – чаша бяло вино.

 

Аз искам с виното им ледено

за първи път да се опаря,

луната още недогледала

на своя гръб да натоваря.

 

Аз искам огъня на устните

в снега нестоплян да удавя,

кристалите от твърдост вкусните,

под зъбите си да поставя.

 

Аз искам да изтръпна цялата –

на зимата да заприличам.

Да бъда зимата. Ала сърцето ми

да си остане на момиче.


Петя Дубарова

ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев

Обожавам "Неразделни" на Славейков и всичко на Пушкин, обичам римите на Недялко Йорданов. Сега искам да споделя една поема на Пеньо Пенев, но заради дължината ѝ, ще копирам само любимия ми край.

ДНИ НА ПРОВЕРКА
Пеньо Пенев

...
Ще има пак звезди... и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!

СТАРАТА ЛЮБОВ


Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.

Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.

Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.

Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

Робърт Бърнс

Лятото изтече като пееща вода.

Тежко ми е - колко много, много пих от нея.

Бели стъпки, нежни като котешка следа,

още за червената му песен пеят.

 

Мислите ми тръгнаха след него по света.

Може би не ще успея вече да ги върна.

В дланите ми плаче невидяна есента,

моли ме поне веднъж да я прегърна.

 

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж

ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.

То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,

пак дъхът му цветен ще ме парне.

Петя Дубарова

МОЯ НОВА ГОДИНА
Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям…
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха -
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите — на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни
-до хората ще стигат без скръбта ,
поетите — те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и с хамлетовска мъдрост да разкрият на хората
всевечния въпрос:
„Да бъдем ли?…“
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!…
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!…
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?

Дамян Дамянов

С ДЪЖДА

От спуканите вени на небето

потича неспокоен и студен,

съзира ме, заглежда се във мен,

с езици хладни близва ми лицето.

 

Той ту се свива в локва пред нозете,

треперещ като коте от вода,

ту бяла електрическа звезда

във него се оглежда като цвете.

 

Заслушвам се и чувам как над мене

със капки черни като вишнев сок

той удря по циментовия блок

и нещо му говори със звънтене.

 

Във тази нощ сама съм в тъмнината,

но нищо не навява самота,

защото е изкуство под дъжда

да можеш да говориш със водата.


Петя Дубарова

Той ме обича, да знаете !
 Не че съм нещо Особено.
 Но ме Сънува. И ме Мечтае.
 Точно каквато съм – Безподобие.
 Той ме обича. Наистински !!!
 И ми помага да дишам.
 В нощите измисля ми приказки,
 а през деня ми ги пише.
 После се сбъдваме – двамата.
 Не че е нещо нечувано.
 Просто му кацнах на рамото
 и започнах да Съществувам.
 А пък той ме обича. И толкова !
 Повече даже – не искам.
 Вече не вярвам във болката.
 Той ме рисува усмихната...
 И ме обича. В безкрайности.
 Даже до необятност.
 Много прилича на щастие...
 Само, че – безвъзвратно.

 

Мира Дойчинова

LXXII.

Кой прави солен океана,
щом реките са сладководни?
Сезоните от кого ли знаят,
че трябва ризи да сменят?
Зимата защо е тъй бавна,
а лятото – тъй стремглаво?
Кой корените научи
към светлината да никнат
и да приветстват простора
с безбройни цветя и багри?
Винаги ли е същата пролет,
която себе си преповтаря? 

Пабло Неруда
"Книга на въпросите"

Моя творба от миналото. Стихотворението ми " Любов", с което поздравявам всички влюбени гълъбчета и им желая още повече щастие през тази година.
                                                                "Любов"

"Като че сега света открих.
И погледът ти като струя
светлина божествена покри
лицето ми. За да те чуя,
забравила бих всеки шум-
закачките бодливи на тревите
и съсъка на огън лумнал,
и тайствения шепот на вълните.
Бих дала всичко, да те видя,
и мравка станала бих даже,
бих онемяла като мида,
захвърлила бих всичко важно.
Покой и сън ми са отнети.
Сърцето ми от обич тлее.
Необяснимо е-сега усетих
безумна радост, че живея."

ВРЕМЕ



Текат минути, часове и дни

в безспирен бяг безследно отлетели.

Как страшно в тези четири стени

ти блъскаш своите мисли посивели.

И чакаш някого. Но идва ден,

когато по пътеки осветени,

от блясъка на слънце озарен,

с изопнати от дъжд прохладни вени

ще спреш за миг внезапно покосен

от мисъл: Младостта е изживяна,

и как ли ще признаеш ужасен

пред себе си, че тя е пропиляна.

И истински все още неживял,

денят ти сив отмерва пулс последен.

И времето ще сграбчиш ти без жал

със трескави ръце и ужас леден.

Към слънцето с пресъхнали очи,

съсипан, прежаднял ще се катериш.

Но слънцето жестоко ще мълчи

и нищо ново няма да намериш,

защото си съвсем обикновен човек

на средна възраст. Много скоро

е може би и онзи страшен ден,

когато смърт очите ще затвори.

Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак

загубеното, вече пропиляно?!

На карта ще залагаш, светъл бряг

сте търсиш, но във тебе като рана

ще пари мисълта, че две неща

не можеш никога да си възвърнеш:

Живота да избавиш от смъртта

и времето назад да върнеш!

 

Изтича песента като вода!

Но времето остава нейна стража.

Дотука спира моята следа,

а имах толкоз много да ви кажа

Петя Дубарова

Това е един от най-хубавите художествени преводи, които съм чела. Стихотворението е по песента на Pink Floyd Time. Авторът на оригиналния текст е на Roger Waters. Трябва да си поет, за да превеждаш поет.

 Ако не си беше отишла без време, можеше да остави още много творби. Такъв самороден талант, едно на милион и така безсмислено пропилян.

Здравейте, ще се радвам да споделя част от личното си творчество с вас. Относно тематиката, бях вдъхновен от песен на един казахстански изпълнител. Никога до сега не съм споделял творчеството си с някого, ще се радвам на критика, защото си поставям за цел някой ден да издам стихосбирка.


6. S.O.S

Това е S.O.S на човек в беда,
търся се, помогни ми да се намеря…. ела.
Никога не стъпвах по твърдата земя,
мислех че свободен летя, ала живял съм в лъжа.
Как ми се иска да бъда птица,
зле се чувствам сега,
искам да видя наопаки обърнат света,
питам се и въздишам дълбоко,
дали по-красив е гледан от високо.
Винаги бъркал съм живота с приказна фантазия,
имам нужда да се преобразя, да спра да се мразя.
Винаги усещал съм, как нещо нагоре ме привлича.
Сънувам дори, че летя свободно, като птица
и се питам сутрин, докато въздишам дълбоко….
дали светът е по-красив от високо.
Защо живея, защо ще умра,
защо се смея, защо плача в дъжда.
Никога не стъпвах по студената земя,
във вените на ръцете ми тежест е кръвта,
да я освободя искам и като Феникс да се издигна от пепелта,
да преродя бедната си и изморена душа,
като птица да се издигна в свобода
със замаха на ангелските крила,
да се отдалеча от коварната земя и да разбера, дали отвисоко…                                     








…по-красив е света.

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ


В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

 

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

 

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

 

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

 

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.


Петя Дубарова

РАЗГЛАСА
По блока пред нас преди два дни,
с напръскани букви грамадни,
гледам – не вик на омраза,
не лозунг, а следната фраза:
„Обичам те, Елице!“… Значи –
аз казах си – тези „свалячи“,
уж гамени, уж хулигани,
със палци в каубойски колани
не е да не крият заложби
за истинска обич, и може би
значителна, щом се излиза
във букви с размери такива!
-Но ако тази Елица – рекох си –
надписа, знам ли я, некак си
отмине, не види! С трамвая
бързам към своята стая,
пиша това съобщение,
напомнящо стихотворение,
и ще ми се, то – сред програми
с насилия, речи, реклами –
етера да огласи,
по-звънко от песен птича:
-Елице, гдето да си,
той те обича!
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.

И викът умира под косите ми.

                                      Камелия Кондова

ДУШАТА МИ...


Душата ми —

петунии влудени,

море и бряг,

изгризан от вълни.

Щом загърми в мен,

плашат се от мене.

прииждат, ако тихо завали.

Страх и подслон,

възторг и просто къща,

където натежали от тъга,

нозете ви отново се завръщат,

с надежда за открехната врата...

А аз надмогнала на ветровете бича,

невкаменена още под солта,

недообичана от вас, пак ви обичам

със участта на морски фар,

изгрял в нощта..


Иглика Пеева

Да се включа с последното мое стихотворение

Ти знаеш как


Знаеш ли как се съблича жена
точно на първата среща?
С грубите пръсти на мъж под луна
почва да става горещо.
Женските накити, женско бельо
те са от огън творени.
В твоята кръв на мига е било
бързо преливан от време
дето във кожи и зъби от звяр
носили хубост жените.
Днес е различно, но ти си видял
много лета под звездите.
Нежно докосвай и силно гали
меката кожа в ръцете.
Ние, жените, цветя сме били
все на мъже в умовете.
Всичко си можем, но искаме пак
мъжка ръка да го стори,
мъжка сме радости мъжки мерак.
Друго какво да говорим.

" Предизвикателство"

Опитайте се!
ЗАВЪРЖЕТЕ вятъра.
Ако можете-
реката замразете!
В мозъка ми гъвкав
вашите модели-
чакат отдавна
словесната глина
да ги направи вечни!
Ще бъда новият Огюст Роден!
А скулптурките ви излети-
няма да приличат на Мислителя!

Опитайте се-
завържете вятъра,
ако можете
потоп да спрете!

                           22.06-1987 г.

БЛАГОРОДСТВО


Един възторжен кораб рязко вряза

брадата си в спокойното море

и своя път със диря отбеляза.

Морето не поиска да го спре,

а само сбръчи се от болка сива,

изохка тихо, като че дайре

търкулна се във огнена коприва.

 

След кораба остана само пяна

и раната във морските гърди.

Една вълна, немирна, разлюляна,

затвори я и меките води

пльоплюкнаха във устните на плажа,

изхвърляйки и миди, и звезди,

за палавия кораб да разкажат.

 

Море, море, когато той със сила

разцепи те, нали те заболя?

Видях как твоята гръд се беше свила

Ти тази болка как преодоля?

А можеше със силните си пръсти

да счупиш мачтите като крила,

да блъснеш всичко в дълбините гъсти.

 

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,

обидите потапяш в хладна сол

и болките червени изтърпяваш.

Следите им заравяш в пясък гол.

Сега разбирам твоето господство,

и сила, и лилава красота:

дължат се те на твойто благородство.


Петя Дубарова

'I don't believe in magic.'
The young boy said.
The old man smiled.
‘You will, when you see her.'

Atticus*

(* оставям тези стихове на Atticus непреведени, тъй като не искам да изменя магията, която крият).

"Aкo искaш винаги
светиш като ден,
тогава изгори онази
своя чaст, която
прилича на нощ.
Ако дyшата ти не е
радостна, когато очите
ти ca отворени, знай,
чe e затворено окото в
 сърцето ти, отвори го.
Eдин камък нe можеб
дa ce paззелени, дори
да стане свидетел на
хиляда пролети.
Cветът e планина и
нaшите действия са
векове, които ехото
връща към нас.”
        ***

“Изглеждай такъв, какъвто си. Бъди такъв, какъвто изглеждаш.”

Руми

Когато двама се разделят...

Когато двама се разделят,
подават си в тъга ръце,
започват двамата да плачат
и да въздишат от сърце.

Но нашата раздяла мина
без плач и горестни слова;
въздишките, скръбта, сълзите
явиха се подир това.

Хайнрих Хайне

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия ѝ сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата ѝ клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия ѝ дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Валери Петров

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си. Единствено така ще го решиш!

Дамян Дамянов

    Утешение за начинаещи

Грухтят свине край малкото дете.
А то с несигурни нозе,
от плач се цялото тресе.
Дали то нявга ще проходи?
Кураж! Ще затанцува скоро,
със здрави стъпки по земята.
А и на ръце ще ходи.

                                        Ницше

Стихове, написани под бряста в църковния двор на Хароу

Мой брясте мил! Под небосклона чист
от клоните ти шепне всеки лист;
мечтая сам, а някога под тях
с любимите приятели вървях;
и те навярно, пръснати сега,
си спомнят дните хубави с тъга.

О, видя ли листата ти над мен,
аз пак благоговея възхитен
пред теб, надвиснал брясте! Тук лежах
по здрач и часове наред мечтах.
Почивам тук и днес, ала уви! —
без мислите от тези прежни дни.

Пак стенещите клони и листа
подканят да си спомням младостта
и сякаш чувам тихия им глас:
„Вземи си ти последно сбогом с нас!“

 Щом охлади съдбата мойта гръд,
  навеки поривите ще заспят;
по-лек ще бъде смъртният ми час
/ако олеква някому тогаз!/,
щом тук най-скромен гроб ме подслони,
където бях щастлив на младини.

Аз вярвам, че е сладко с тоя блян

Завинаги да легна там приспан,
где младостта във моите гърди
надеждите ми сладостни роди;
и пак над мен тревата да расте,
която газех, като бях дете;
и да се слея пак със тоя прах,
по който стъпвах млад, когато бях
благословен от оня нежен глас,
от който аз тогава бях в захлас,
от старите другари съжален
и незапомнен от света студен.

Джордж Байрон

В зрънцето пясък да съзреш света,
И небесата - в чашката на цвете,
В дланта си да сбереш безкрайността,
И вечността - в един от часовете.

Уилям Блейк

     Пчела

Като златна песъчинка
с нежни сребърни крила,
сякаш огнено око е —
трепка слънчева пчела.
 
Тя — трошица от луната —
пълни въздуха със звън,
често виждам я обляна
в злато слънчево на сън.
 
Със наслада в свойто детство
чувам топлия ѝ глас.
Дълго слушам упоена
песента ѝ пъстра аз.


Петя Дубарова

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Мария Донева

(извинявам се за последователните публикации, но нямам възможност вече да редактирам предходните и да добавя там стиховете).

Мечти - Петя Дубарова

Аз искам да плувам със чайките бели,

със тях да летя в висините,

да гледам зорите, косите разпилели,

да тичам със тях над горите.

Желая да литна високо в небето,

да пипна със длани звездите,

да видя оттам заблестяло морето,

да чуя как пеят вълните.

Аз искам Венера над мен да изгрее

и Марс да ми махне приветен,

над мене луната сребро да излее,

светът да проблесне заветен.

Аз искам привечер по лунни пътеки

да тичам, да чезна в тъмата,

край мене да мамят звездиците леки,

под мене да мами земята.

И пак в България искам да кацна,

да дойда по лунна пътека,

където от всичко всесилно, могъщо

най-смел и велик е човека.

Понякога, когато ми е тъжно
и дъждът в душата ми вали...
И сънят ми тихо се изплъзва...
И от тишината ме боли...
Когато около мен е много тъмно
и светлината вече не гори.
Прати ми зрънце вяра само,
аз ще си посея пак мечти.

Когато пък дъждът във тебе плаче
и не можеш вече да вървиш...
Когато дните ти едва се влачат
и себе си не можеш да търпиш...
Тогава ме повикай тихо в мрака
и заедно ще помълчим.
Ще ти оставя вярата, която
от сърцето си ми подари.

За съжаление, не зная автора.

Едно не толкова поетично, а по-скоро смешно стихотворение, което намерих като “случайна творба”, но е доста интересно, от 1973 г.е :
Зарко на пазар- автор Марко Ганчев
На пазар отива Зарко,
през навалица се муши.
„Претеглете ми, другарко,
тиква, ябълки и круши.“
 
Круши, ябълки — отдоле.
Тиквата — над тях отгоре.
Оле, мила мамо, оле —
мрежата ще се разпори.
 
Всичко тиквата ще смаже.
Няма никаква надежда.
Зарко своите багажи
из основи пренарежда.
 
Слага тиквата отдоле.
Ябълките върху нея.
„Оле, мила мамо, оле —
крушите ще разпилея.“
 
Всичко тиквата избута
изотдолу нанагоре.
Почва Зарко, ура-тута,
пренарежда, що да стори.
 
Сложи я встрани, обаче
мрежата се изтърбуши,
изтърбуши, изтумбачи —
падат ябълки и круши.
 
Охка Зарко: „Леле, боже,
де да сложа тая тиква?
Дето тиква да се сложи,
тиква другите изтиква…“.

Пролет - Никола Вапцаров

Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей!
 
Дори през бензинните пари,
през пласт от стоманни ята
тя иде. Вратите разтваряй
и бодър срещни пролетта.

Тя иде с реките, които
събират сребристия сняг,
тя идва със бой канонаден,
разбива простора мъглив.

Тя пита: "Стоиш ли на поста?
Не клюмна ли вече глава?"
И после те грабва и носи
на своите светли крила.

В очите ти пламват пожари,
кръвта ти немирно шуми.
Пред тебе светът се разтваря,
разтварят се слънчеви дни.

Ти имаш любима? – Обичай!
Ти вярваш в живота? – Добре!
Подай си ръката челична –
отвънка е пролет! Здравей!

"


Вапцаров "Прощално"
на жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

Това стихотворение на Вапцаров е странно,да не използвам по-груба дума...

Какво му е , много е известно и ценено.

Нахално,безсмислено и кошмарно Вапцаров идва при жена си като "гостенин",целува я и си тръгва сякаш нищо не е станало! Съгласна ли си мъжът ти така да те "посещава" в сънищата ти? Редовно! Искаш-неискаш...

Аз пък съм потресена от вашите думи. Не познавате изобщо поезията, нито това стихотворение, нито поводът за написването му и т.н. Наистина доста се изложихте...

Стих от Христо Фотев:

"Бъди ми и жена,
и сестра" (?!)

Вярно,че поезията е символно слово,но как да приемем този стих без да помислим за инцест? Не хейтя.

Поезията и разбирането й не ти е силна страна.

Че аз сънувах мъжа си и се молех пак да дойде, понякога става. Нищо страшно да сънуваш близък , дето го няма вече. Като спомен  е.
 Като не може друго.

Любовта не умира, deaf, искаш - не искаш. За някои неща има нужда от поезия, не може да бъде описано във вестникарска статия, за разлика от инцеста.

”Над долини и гори
лей се мир и благодат,
нежно-меден аромат
и бленувани зари.
 
Там, край злачни брегове,
бързат къдрави вълни,
към сребристи далнини
пролет ги зове.
 
Само в твоите гърди
подслони се горестта,
черна тя, като нощта,
там несменно бди.
 
О, засмей се, затрепти,
химн на слънцето запей,
че веднъж се свят живей
и веднъж април цъфти!”

Димчо Дебелянов

Да си спомним за Петя Дубарова, родена на днешната дата :

Чакай, ветре

”Чакай, бриз прекрасен, спри се, не отлитай.
С веселите птици в юг недей прелитай!
Ти със своя полъх стопляй снеговете!
Нека в тях да цъфват цвете подир цвете.
 
Нека няма зима, нека бъде лято.
Пак да ни даряват нивите богато!
Искам все да чувам как шепти морето,
искам все да виждам слънцето в небето.”

В тон с мрачното ми настроение /не свързано с майка ми/ ,едно стихотворение, което само ме намери. Понякога всичко ми идва твърде много...

"НА МАЙКА МИ"   Христо Фотев
 Мамо,
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.

Чистата като планински извор поезия на Дубарова. Това нейно стихче е безсмъртно:

"И чувствам – на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи,с ръце към морската небрежност."

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.
Мария Донева

п.с. Много обичам поезията на Мария Донева