Здравейте, пиша тук, защото честно казано не знам къде другаде. Жена съм, омъжена, с 2 малки породени деца съм, живеем в чужбина, зависеща финансово от съпруга си(съкратиха ме след като разбраха, че съм бременна). Ще се опитам да съм кратка и в същото време да обхвана всичко.
Убедена съм, че съпругът ми има някакво разстройство, но не мога да определя какво. Той винаги е искал деца, преди първото дете всичко беше страхотно. След появата на първото дете просто всичко тръгна надолу. След второто съвсем се влошиха нещата, защото тогава и качих доста килограми, които все още не успявам да сваля. Моят най-голям проблем е, че с моят съпруг сме като съквартиранти(само секс правим и това е), най-голямата ми болка е, че му се моля да обърне внимание на децата. Аз върша абсолютно всичко вкъщи, оправям след децата, оправям след мъжа, помощ нямам грам за абсолютно нищо. Извеждам децата винаги и навсякъде напълно сама. Ако ходят на рождени дни трябва да ги водя аз, по лекари - аз, в парка - аз, аз излизам да ритам топка с тях, аз редя Лего с тях. Просто си представете ролята на мъжа и жената - всичко съм еднолично аз. Стигнахме до там, че детето в детската градина като семейство рисува само мен и братчето си. При опит от моя страна да го критикувам(да му кажа да излезе с децата, да седне да поиграе с тях, да събира поне след себе си, с едно нещо да ми помогне) се започва да ми се казва как аз какво съм щяла да правя тогава по цял ден, той бе бил излизал с децата заряди мен, защото не съм му била приятна. Аз му казвам да излезе с тях без мен, а ми се казва как нямал желание дори да се прибира вкъщи. Щом го критикувам, че ПАК където яде там си оставя всичко например се започва с нападение и обиди за килограмите ми, как съм свиня, натяква ми се как ме издържа финансово и т.н. Реално аз не желая да ми помага с домакинството, а искам просто да е татко на децата си с които ЖИВЕЕ, да търсят татко си, а не да бягат от него, да искат да излизат с него, да не съм постоянно сама навсякъде с тях. А вместо това получавам отговор как той не искал да се занимава с тях заради мен.
Критикува наши познати за бащинството им, критикува колегите си, той е най-добрият, най-умният, най-можещия, всичко останали сме под неговото ниво един вид. Ако аз направя едно нещо е най-голямата глупост, ако той го направи е ОК. Избухва за незначителни неща. С децата е никакъв, но прекарва с тях по може би 5 минути максимум на ден - колкото да ги хвърли във въздуха по 2-3 пъти и това е. Постоянно казва едно нещо, след което казва противоположното, обвинява другите за всичко. Носи от 9 планини в десета, разбира каквото си реши.. Давам пример - нарича децата копеленца, скубе ги грубо за косата, хваща ги за врата(не ги стиска, но като за задушаване) и аз му казвам, че не е нормално да се държи така с децата. Питам го би ли направил така с племенницата ни(с мисълта, че ако не би го направил на чуждо дете, то не е ОК и на своите да го правиш), той ми вдигна скандал как нямало нищо общо, те си били негови деца и според него може да прави каквото реши, но критикува наши познати, чиито момченце показва среден пръст например. Просто имам толкова много примери, толкова много ли искам наистина? Грешно ли е да искам бащата на децата ми просто да се държи като баща? Няма да казвам колко пъти съм била в парка, виждала съм другите момченца с татковците си и съм се разплаквала.. Отделно във възпитанието НЕ присъства, аз съм тази, която по цял ден се кара, казва “не”, той не прави забележка за по-важните неща, но избухва и крещи например, че детето си бръкнало в носа. Аз разбира се получавам критики и за това, че децата са разглезени, лигави и т.н. Като кажа, че са момчета и имат нужда от татко си се започва всичко наново. Психически и аз вече не издържам от всичкото напрежение, от целият свят на плещите ми , за съжаление го отнасят децата ми, станала съм нервна, крещя, карам им се, избухвам и ги пляскам. После се затварям и плача от чувство за вина и безсилие.. Детето беше със счупен крал и гипс - пак всичко сам сама, помощ 0. Чувствам се един провал, като човек и най-вече като майка.. Не знам дали търся съвет или просто си изливам душата. Съжалявам, че е толкова дълго..
Убедена съм, че съпругът ми има някакво разстройство, но не мога да определя какво. Той винаги е искал деца, преди първото дете всичко беше страхотно. След появата на първото дете просто всичко тръгна надолу. След второто съвсем се влошиха нещата, защото тогава и качих доста килограми, които все още не успявам да сваля. Моят най-голям проблем е, че с моят съпруг сме като съквартиранти(само секс правим и това е), най-голямата ми болка е, че му се моля да обърне внимание на децата. Аз върша абсолютно всичко вкъщи, оправям след децата, оправям след мъжа, помощ нямам грам за абсолютно нищо. Извеждам децата винаги и навсякъде напълно сама. Ако ходят на рождени дни трябва да ги водя аз, по лекари - аз, в парка - аз, аз излизам да ритам топка с тях, аз редя Лего с тях. Просто си представете ролята на мъжа и жената - всичко съм еднолично аз. Стигнахме до там, че детето в детската градина като семейство рисува само мен и братчето си. При опит от моя страна да го критикувам(да му кажа да излезе с децата, да седне да поиграе с тях, да събира поне след себе си, с едно нещо да ми помогне) се започва да ми се казва как аз какво съм щяла да правя тогава по цял ден, той бе бил излизал с децата заряди мен, защото не съм му била приятна. Аз му казвам да излезе с тях без мен, а ми се казва как нямал желание дори да се прибира вкъщи. Щом го критикувам, че ПАК където яде там си оставя всичко например се започва с нападение и обиди за килограмите ми, как съм свиня, натяква ми се как ме издържа финансово и т.н. Реално аз не желая да ми помага с домакинството, а искам просто да е татко на децата си с които ЖИВЕЕ, да търсят татко си, а не да бягат от него, да искат да излизат с него, да не съм постоянно сама навсякъде с тях. А вместо това получавам отговор как той не искал да се занимава с тях заради мен.
Критикува наши познати за бащинството им, критикува колегите си, той е най-добрият, най-умният, най-можещия, всичко останали сме под неговото ниво един вид. Ако аз направя едно нещо е най-голямата глупост, ако той го направи е ОК. Избухва за незначителни неща. С децата е никакъв, но прекарва с тях по може би 5 минути максимум на ден - колкото да ги хвърли във въздуха по 2-3 пъти и това е. Постоянно казва едно нещо, след което казва противоположното, обвинява другите за всичко. Носи от 9 планини в десета, разбира каквото си реши.. Давам пример - нарича децата копеленца, скубе ги грубо за косата, хваща ги за врата(не ги стиска, но като за задушаване) и аз му казвам, че не е нормално да се държи така с децата. Питам го би ли направил така с племенницата ни(с мисълта, че ако не би го направил на чуждо дете, то не е ОК и на своите да го правиш), той ми вдигна скандал как нямало нищо общо, те си били негови деца и според него може да прави каквото реши, но критикува наши познати, чиито момченце показва среден пръст например. Просто имам толкова много примери, толкова много ли искам наистина? Грешно ли е да искам бащата на децата ми просто да се държи като баща? Няма да казвам колко пъти съм била в парка, виждала съм другите момченца с татковците си и съм се разплаквала.. Отделно във възпитанието НЕ присъства, аз съм тази, която по цял ден се кара, казва “не”, той не прави забележка за по-важните неща, но избухва и крещи например, че детето си бръкнало в носа. Аз разбира се получавам критики и за това, че децата са разглезени, лигави и т.н. Като кажа, че са момчета и имат нужда от татко си се започва всичко наново. Психически и аз вече не издържам от всичкото напрежение, от целият свят на плещите ми , за съжаление го отнасят децата ми, станала съм нервна, крещя, карам им се, избухвам и ги пляскам. После се затварям и плача от чувство за вина и безсилие.. Детето беше със счупен крал и гипс - пак всичко сам сама, помощ 0. Чувствам се един провал, като човек и най-вече като майка.. Не знам дали търся съвет или просто си изливам душата. Съжалявам, че е толкова дълго..
