Съпругът ми сложи край на живота си когато бях бременна

Например как да се справим с чувството на вина,че не сме видели признаците и не сме предотвратили сьбитието

Всъщност това което правиш е да циклиш на едно място. Мислиш само за проблема, не за решение.
Даже в случая няма проблем, минала работа. Но ти циклиш, мислиш, тровиш се. Защо?
И като откриеш друга жена/мъж с подобен проблем, какво ще стане?
Тя ли ще ти премахне чувството за вина? Чуждата историйка как ще ти помогне.
Всъщност само ще си говорите за самоубийства. Тя ще сподели какво е преживяла, ти ще споделиш.
И какво? Смисъл аз не виждам.
Не си посегнала ти на живота му. Той се и взел решението. Да промениш миналото няма как, но като живееш в миналото и дълбаеш, губиш си времето, нервите, бъдещето.
Отиди на психолог. Ако сегашния не ти помага, намери друг лекар.
Дълбаенето, говоренето, разказването, нищо няма да промени, само дълбаеш, циклиш и живееш в един непрекъснат порочен кръг от отрицателност и това вреди на теб, а и на бебето ти.

Опитай се да разбереш, ама наистина да разбереш, че не си длъжна да ходиш след него и да го предпазваш да не посегне на себе си. Това той си го е мислил месеци наред и се е крил. Никакъв знак, никакъв сигнал, никакъв зов за помощ. Няма начин ти да предвидиш кой какво може да реши да прави, за да го предотвратиш.
А и никой човек не може да е отговорен за действията на други хора.
За свои действия да, но за негови?
Още повече, щом е крил.
Какви признаци да има...
Те признаците са, като някой каже какво мисли да прави. Това са признаците.

много съгласна с написаното.
Ти явно не си даваш сметка, че с детето сте жертви на неговото решение, защото ви е подвел и излъгал.
Здравословно е да го помислиш и това, че не ти имаш вина и си отговорна, а си излъгана и жертва на ситуацията.
Разбира се не зацикляй и в ролята на жертва!
Просто трябва да разбереш, че съпругът ти те е подвел и излъгал и това е негово решение, а не по твоя вина. Безотговорно е човек влюбен, с малко дете да постъпи, както е постъпил той но това вече е факт и ако се предположи, че е бил с депресия, а не се е лекувал нищо не е можело да се направи.

Ами не личеше да има депресия като изключим пристъпите на гняв...именно заради тях го увещавах да отиде на лекар,обаче той отказа ..като цяло в Босна ,от кьдето беше той ходенето на психиатър е силно стигматизирано....поне с такива впечатления сьм

Мило момиче, моите съболезнования.  Много е тежко, трябва да минеш през всички фази на скръбта, включително и като си задаваш тези тежки, но ненужни (за страничния наблюдател) въпроси.
Обаче, бързо. Бързо трябва да се съвземеш, детето ти ще има нужда от двойно повече внимание. Виж, за неговото психично здраве ще си отговорна в голяма степен (макар че майките чудеса не можем да правим, колкото и да искаме)

Не знам, но мъж да проявява пристъпи на гняв, ни връзка, ни сватба, ни дете.

Да за сьжаление,те започнаха след като бях бременна...всичко се случи твърде бързо и още преди това да се случи започнах да осъзнавам ,че не мога да живея сред постоянни скандали..особено детето ми...именно затова му казах ,че ако не се лекува , вероятно ще се разделим....това сьщо ми тежи,може би моят ултиматум е сьщо причина това да се случи...Обаче не исках детето да гледа постоянно скандали....той обаче не се лекува,аз не го напуснах и накрая се случи това, което е просто най-лошият вариант.... Беше преживял войната в Босна и Херцеговина като дете...с целия и ужас,обсади и насилие и определено изпъкваше с някаква степен на липса на самосъхранение.... казвал е,че не го е страх от смьртта и като цяло не беше религиозен...

И на него не му е било лесно, имал е явно душевни травми, но да хвърля и чупи някой - веднага бих се изнесла. На момента. Добре, че не си пострадала ти, защото и това можеше да се случи.

Ако се беше изнесла ти обаче, сега щеше да се обвиняваш, че затова е посегнал на себе си, защото си го оставила. Сега си му казала да се лекува - хайде пак ти виновна, макар че всъщност само лечението е можело наистина да помогне.

Ти разбираш ли, че си имала работа с човек с травма, със заболяване, който не е желаел да вземе мерки? То е като някой да страда от високо кръвно, да не взима мерки, въпреки, че знае за проблема и после това да го убие. Кой да е виновен...

Обърни палачинката и се ядосай. Как така е решил да те изостави! Как така му е било по-важно да спаси себе си, пък вас с детето кучета ви яли.

Разбирам, че си искала да помогнеш - ами не си могла. Той е решил да си иде, той те е оставил. Ядосай се. Ти си тази, която продължава да живее и трябва да влачи и да отглежда детето сама. Махни го това от себе си. Неговите собствени страхове са били по-силни от любовта и грижата за теб.

Има и друго. Той се е чувствал нещастен, не е искал да бъде повече на тоя свят. Съгласи се с това, приеми го. Така е пожелал той, а ти го обичаш и искаш да е добре - ето сега е постъпил точно така, както е смятал, че ще бъде добре. Освободил се е от всичките си демони и мъки. Можеш да мислиш за него като спокоен и щастлив човек на друго място. Няма вина. Направил е точно това, което за него самия е било правилно. Кои сме ние, че да пречим на другите хора за такива неща. Колкото и да ги обичаме, любовта е също и в това да ги пуснем да бъдат там, където искат да бъдат. Твоят човек е избрал. Ти ще го пазиш в паметта си и ще отгледаш детето ви с цялата си любов.

Наскоро колега на съпруга ми се самоуби. Не го познавах, бях го виждала само на снимки и бях чувала да се говори за него. Някак изключително тъжно ми беше дни наред. Но аз по принцип имам склонността да мисля прекалено много как някой човек се чувства в дадена ситуация. Самоубийците, които искат на всяка цена да отнемат живота си, изключително усърдно прикриват намеренията си, защото не искат никой да ги спира. Кураж, скъпа, само времето ще те излекува, но знай че вината не е твоя!

Съболезнования мило момиче. И аз съм от тези, които изпитват чувство за вина. Моят съпруг не се самоуби, но може би си докара инфаркта с вредните си навици, с нежеланието си да ходи на лекари. Още по-зле се чувствам, защото преди 13 години , той буквално ми спаси живота, след раждането не ми бяха махнали всички конци и аз от ден на ден се чувствах все по-зле, вдигах температура, не можех да стоя права, не можех да сляза с асансьора до входа да отворя вратата. Не си обръщах внимание, защото бебето се роди много слабо и с проблеми, тогава той намери кой да я гледа, записа ми час за лекар и буквално ме закара, както се кара дете. Трябваше и аз дори насила, против волята му, да го спася. Какво ми помага на мен -гледам все да съм заета, на работа, помагам на дъщеря ми да се готви за матурите(не ходи на уроци), гледам често да ходя при баща ми и да му обръщам внимание. Пиша и в една група във фейсбук"Загубих безвъзвратно любимия човек" и тук в темата на вдовците, на мен това ми действа като психолог и ми олеква, не ме натоварва. Говорих няколко пъти и с училищния психолог на детето, понеже тя отказва да посети психолог и имам чувство, че и той ми помогна. Мисля също така, че той би искал да продължа живота си, преди 2 месеца го сънувах, много реалистичен сън и той ми каза да не го мисля него, да гледам детето. Колкото и да бях щастлива като го сънувах и не мисля, че това ми е пречило да си гледам детето, се опитвам да мисля, че така е по-добре за душата му, че е намерила покой. Не искам да го забравям, искам да си запазя хубавите спомени и искам заради него да ида на всички места, на които мечтаехме да отидем заедно.

Баба ми се е обесила.
Тогава бях в детската градина и имам спомен за събитията горе-долу.
В по-късно, след години родителите ми бяха при баба Ванга и са питали за баба, тя им е казала да не се упрекват, защото тя това решение отдавна го е била взела и дори е имала няколко опита, очевидно последния успешен.
Аз също страдам от разни травми и съм говорила с психолог на различни теми. Засягали сме и тази като за мен беше много полезно да чуя от него, че е грешно да подхождам с упрек към това нейно решения.
Напротив, трябва да приема с уважение към нея, че това е нейното решение, нека съдба.
Без упрек.

За вината също ми е казвал психологът, че хората сме склонни да си придаваме по-голяма важност отколкото всъщност имаме. В смисъл, ти сама раздуваш вината си приемайки, че си можела да промениш неговата съдба.

Човек не идва доброволно на света, но защо пък да няма право да си отиде доброволно?
Жалкото е, ако с хапчета може да се обърне това състояние, така че животът да не е мъчение за този човек. Но от зле разбран срам да не иска да се лекува. Жалко. Но никой не е виновен, даже самият човек не е.

[в началото,това се случи преди 2 години и половина бях страшно ядосана,тъй като ние бяхме женени,а бракът е преди всичко обещание...чувствах се предадена и изльгана,но с времето остана само разкаяние,че можех да бъда по-добра съпруга и болка,че нещата се развиха така[/b]