А има ли поетеси сред нас?

Благодаря  С удоволствие приемам препоръки.

Аз съм

Аз съм
онази заради която не те хваща съня.
Аз съм
като трън във твойта душа.
Аз съм
във всяка твоя стъпка, теб аз следя.
Аз съм
във всяка твоя горчива сълза.

Аз съм
твоето слънце и твойта луна.
Аз съм
във всеки твой дъх, поглъщаш ме изцяло.
Аз съм
всичко за теб - тук и сега.
Аз съм
в очите ти сребристо огледало.

Аз съм
онази която ти носи прохлада.
Аз съм
ухание на морски бриз.
Аз съм
и свежест и студ и топла наслада.
Аз съм
твой вечен незадоволен каприз.

Аз съм
тази която в огледалото те гледа.
Аз съм
тази, която усмивка ти носи.
Аз съм
отражението твое, не сянка бледа.
Аз съм
ти и ти си аз, завинаги
може би, може би.

Уф, къде потънала хубавата темичка 

Я, малко поезия:

Епопея

Самотен воин в най-обречената битка
преследваш бурите зашеметен.
Без надежда от съдбата си отритнат,
без път се луташ сам във нощ и ден.

Земята черна те спъва с коренища,
а ветровете в косите ти свистят.
Във бъдещето сяках няма нищо,
но навиците на боеца те крепят.
И мечът тежък във ръцете безполезен
виси като отсечен черен клон.
Отдавна ти от коня куцащ слезе,
а във кесията ти не остана и дублон.

Защо ли в мрака крачиш като призрак
подгонен от вихрушките и от студа
къде ли ще останеш паднал възнак
и за теб неще напомня и следа.

Боецо страшен, призрако самотен,
безкрайно скиташ през безбройни векове.
дали зовът ти чака отговор ответен
във други, благородни светове ...
Но стигнеш ли до остров благодатен
поспри за миг отмора, погледни
към залеза пред тебе медно-златен
и всичките неволи забрави.

В отговор на Маргарита и "Аз съм" --> "Образът ми в теб" 

Ивет, страхотно! 

Incandescent , много силно и докосващо, все едно е писано по онова време, когато е имало истински рицари.

Радвам се, че повдигнахте темата!

Нещо, написано преди малко...

Предавам се...
Ти победи...
А сега – направи си броеница от мойте сълзи
Премятай всяка вечер по една
Наслаждавай се на скритите писъци на моята душа
Те са нишките на тази броеница
А твоят смях като хищна птица
Разкъсва със жестоките си нокти
Нанизите съкровени...

Уморих се...
Тържествувай!
С останките от кървящото ми сърце пирувай!
Смей се, докато аз в ъгъла смутено
Гледам бъдещето ни изпепелено
Пий и радвай се на свободата
Разби оковите на любовта досадна
Задоволявай със всяка
 страстта си жадна

Умирам...
Благославяй този ден!
Празнувай – вече си без мен!
И съвестта и тя си тръгна
И разумът и той...
И сега всеки порочен миг е твой!
Ден и нощ се сливат,
Ти си все опиянен
И спомените се стопяват
От допира ти безцеремонно студен

Аз си тръгвам..
Не, не ставай...
 и сама вратата ще намеря
Толкова пъти си ми я показвал
Че този път  ще прекрача прага
Спокойно, дишай, вече ме няма...

Мамо, мамо

Мамо, мамо,
защо е толкова синьо небето,
защо облаците - бели, а самолетите - толкоз далече
Защо грее ярко слънцето, от което
заболяват ме очичките, защо луната идва само вечер?

Мамо мамо,
защо кучето лае, а зайчето бързичко тича?
И защо колите така бързо летят,
защо хората на червено пресичат?
Защо все ме пазиш, защо все те е страх?

Мамо, мамо,
А може ли конче да купиш или нова китара?
Защо да не може, нали имаш парички!
Всеки ден ти работиш, рядко отмаряш.
Нали уж имаш парички за всичко?!

Мамо, мамо, защо си сърдита?
Да, пак направих беля, но аз те обичам!
Хайде усмихни се, не така скрито
Чуваш ли ме, погледни ме в очите!

От Йоан:

Мамооо, къдеее сии, ела ти при мене!
Хайде пак да видим кафявото конче!
Мамоу, дай да те цункам!
Искам на количка, а после-шарено цвете.
И розова китара искам да ми купиш!
А след това на пиано искам да свиря
Неуморна си ти, ела да ме цункаш!
Ударих се - виж! С вълшебна целувка минава!
За багера левче ми дай!
Обичам те, мамо, за моето мече
разказвай ми ти до безкрай!
Мами, на работа недей ти да тръгваш!
Не ме оставяй самичък дори и със баба
Аз знам, че голям съм, но теб аз обичам
и искам със теб винаги да играя!

Кажете как да вярвам,
че има на света
не полюси полярни
от зло и доброта,
а само щастие и радост,
и нежност, и мечти,
и благородство, правда...
Не  няма ги, нали?
Защото има хора
нещастни до безкрай.
Защото някои
играещи билярд
с човешките души
уцелват твойта топка
и цял живот боли
И ти не можеш нищо да направиш.
Търкаляш се по масата
докат` забравиш,
че някога изобщо си живял...
и пъдаш в ъгловата дупка
при другите души,
с които сблъскваш се на масата...
И после пак те вадят
за новата игра...
А после - пак  пропадаш...
така е на света.
Това ли е животът?
За някои игра,
за другите съдба...
Макар привидно да живееш във охота
по масата търкаля се и твоята душа.
И никой не зачита теб, защото...
Защото ти си само
топка за игра...

В отговор на стиха от KissTheRain....

На местопрестъплението   

Добре де, убий ме!
Вземи пистолета и стреляй!
Не ме жали, довърши ме!
Мрази ме и не споделяй!
Влачи ме за косата,
обиждай ме с имена!
Наруши правилата,
покажи свойта злина!
Какво още чакаш?
Да си достатъчно близо?
Мерника ли си слагаш
или се бориш със свойта вина?
И какво ще загубиш?
Ако ме пратиш в смъртта?
Може би себе си ще погубиш,
двойнствената си душа?
Хайде, изгони ме!
Продай моята душа!
После догони ме и
слей деня с нощта.

Онемях.
От обида.
И от твойта злина.
Как прекърши със сила
мойта душа.
Като танк ме прегази.
Като мраз - вледени.

А аз търсех утеха във твойте очи.

Само пепел намерих.

А ти...

Yvette,   

Още нещо от снощи:

Алена капка падна във мрака
А острието блести
Умирам,но не ще те повикам
Няма да чуеш от мен”остани”
Животът си отива с котешки стъпки
Тихо, неусетно дори
Спомени далечни, усмивки сърдечни
Все едно е било преди вечности

Втора капка пада на пода
Не искам да отворя очи
Да се моля,вече не мога
Уморих се от нечути молби
Дори да заплача не мога
Удавих се в горчиви сълзи
Мракът към мене вече пълзи

Режа отново
Никой капките вече не брои
Очаквам нещо в мен да закрещи
Разумът да даде команда „Спри!”
Но никой вече в мене няма
Празна обвивка съм, без душа
Отлетя, горката, преди толкова време
Не помня кога точно дори
Поверих я на тебе
Но ти не я опази,уви

Не, не чакам твойта ръка да ме  спаси
Ако беше при мен сега
Сам щеше да пролееш капките алени
Умирам бавно, няма нужда от сълзи
Спести си ги
Знам, че лъжи са всички твои истини

Ела,мили мой
Забий острието по-дълбоко
Там където беше сърцето ми
Но ти вече го направи, нали?
Не, не казвай нищо
Просто замълчи
Остави ме спокойно да затворя очи
...завинаги....

KissTheRain 

Ето още едно и от мен - Танц в смъртта

Много ми хареса! 

Уф, голяма съм депресарка напоследък..А и римите ми се губят, ама нищо

Крещят неистово тълпите
Нахъсани, от злоба укрилени
Аз пристъпвам бавно по паважа
Старая се гордостта си да запазя
А те не спират да ругаят
И никога не ще осъзнаят
Какво доведе ме до този грях
Какво е да живееш в страх
Какво е да гледаш на живота с поглед плах

И ето – виждам ешафода
Няма връщане назад
Вървя към моята Голгота
И от смъртта не ме е страх
Защото тя е избавление
Тя е мойто изкупление
A тълпата праведна
Хвърля камъни по мен
Простено им е, 
Греховни те не са били дори за ден

Изкачвам стъпалата
Те са точно три
Първото го посвещавам на Съдбата,
Че ме срещна с теб
Второто го наричам на самотата
Че на моят огън, ти отвръщаше със лед
А третото е моето спасение
Прекрача ли го чака ме въжето
И душата ми ще полети към небитието

Изправям се пред моя спасител
-   онзи с черната качулка
Мълча, почти любов има в моите очи
А той поставя смъртоносната прегръдка
Около шията ми
Почти блаженство изпитвам в този миг
Докато примката се затяга
Сърцето надава победоносен вик

Въздухът не ми достига
Но няма лента със спомени
Чакам търпеливо последните секунди
Поглеждам към палача,
Той не е вече анонимен
И в мига сюблимен
Разпознавам това лице
И с последни сили, усмихвам ти се
Ти отдавна сърцето ми отне
А животът за какво ми е без сърце

Така че,давай
Така или иначе всичко ми отне
Какво тук са няколко години
Отредени ми уж от горе
Когато всичко в мен се моли
Този кошмар да спре

Последна въздишка
Тълпата утихна
Аз политам към ясното небе
А ти се радваш, че краят дойде
Но не осъзнаваш, че ти оставаш в ада
А аз намирам свободата
Сбогом и благодаря....

Yvette, 
 стихотворението е прекрасно

(Едно от оня ден)

Зад крилете на ангелите ще скрия лицето си,
защото те няма да ме предадат.
И защитата ми ще е нежността на сърцето ти,
там призрачните сили няма да ме победят.
Желанието ти да ме обладаеш тайно в душата
ще вземе само най-малката ми скръб.
Ще надвия вече лудостта на тъгата ти
и ще впия в теб своята плът.
И ще крещиш от болката на удоволствието
да съм твоя - в тъмни рани и в щастието на роса,
и ще вземеш силата на  събраните ми спомени,
за да ме прегърнеш завинаги така...