Сина ми не ме обича

конкретни тук не виждам. спора е zа спора, а не по същество. псрво , както вече някои споменаха трябва да дефинираме понятието личност (няма ли някой тълковен речник? ) и понятието бебе (в моя речник пише дете на всzраст от 0 до 18 месеца ).
също се борави с понятията личност и индивидуалност. Моля дайте дефиниции, ако се опитваме да постигнем съгласие. Ако просто ще се води спор zа иzбиване на емоции , ами кажете си , та да не участвам 

Цитатите са от "Психология" на Дж. Сиймън и Дъглас Кенерик.

"От първостепенно значение за развитие на социалното знание в ранното детство е процесът на диференциация. Децата отначало се научават да различават хората от предметите, познатите от непознатите, както и себе си от другите. (Флавел, 1985)". Развитието на себесъзнанието, на личностната идентичност, което се нарича чувство за себе си, показва как процесите на диференциация са свързани с когнитивното развитие.
Чувството за себе си се състои от отношенията, уежденията и чувствата, които хората имат за самите себе си. Като обобщава по- ранните теоретични възгеди, психологът Хауърд Гарднър твърди, че развитите на себесъзнанието зависи от три фактора. Първо, детето трябва да осъзнае собственото си тяло, т.е. своята външност и състоянието си. Второ, трябва да се научи правилно да използва понятията "аз", "мене", "мой". И трето, детето трябва да знае нещо за своето минало, за своята история. При наличитето на тези необходими условия изследователите предполагат, че детето е развило чувство за себесъзнание на възраст между 2 и 3 години. (Стипек, Гарлински, Коп, 1990)


"Привържениците на феноменологичната перспектива твърдят, че личността започва не в тялото, а в разума- в съзнатиелните избори, които правим по отношение на начина си на живот. Този подход е свързан с работата на философи като Киркегор и Ницше, които разсъжвата върху това как човек започва да съзнава истинското си Аз."

За съжаление в този учебник няма точна дефиниця на понятието, а се разглеждат само теоритични перспективи, прилагани къмизучаването на личностни характеристики като дружелюбност, срамежливост и т.н. Ще продължа да търся.

себесъzнание е съвсем друго понятие. Няма ли някъде онлайн речник на понятията?
като говорим zа характеристики е добре да имаме не само в предвид теzи, които се градят, а и теzи върху чиято баzа се гради. т.е вродените особености на човешкия характер и темперамент.

Personality- the complex of all the attributes--behavioral, temperamental, emotional and mental--that characterize a unique individual;wordnet.princeton.edu/perl/webwn


И така... Личността е съвкупността от всички качества- поведенчиски, темпераментни, емоционални и умствени, които характеризират един индивид като уникален.

Освен това си позволявам да копирам отговора на познат мой психолог по темата; извинявайте че е на латиница :"Li4nostta vklju4va syznatelen izbor. da, li4nostta zapo4va da se izgrazhda o6te sled vtorata godina, no do puberteta ne mozhe da se govori za igradena li4nost. Koeto ne ozna4ava, 4e ne tqbv ada se syobrazqvame s bebeto - ti tova napi6i. Trqbva da ot4itame individualnite harakteristiki na bebeto o6te dokato e v utrobata - koi hrani, zvuci i t.n. predpo4ita. kato se rodi i progledne - da mu davame da si izbira igra4kite - taka mi pomagame da si izgradi li4nostta, vypreki 4e li4nostta idva po-kysno "

И на мен се случва понякога макар и много рядко да се ядосам, ако малката нещо киселее, но никога не си го изкарвам на нея.По-добре да си го изкараш на някой друг или на нещо друго, ако много се ядосаш, защото всички имаме нервни системи, отколкото на бебенцето си.Аз като я погледна и света придобива по-красив цвят, по- истински става, по-добър.Че не сме идеални, не сме, ама нека поне опитаме да сме поне малко по-добри спрямо децата си, за другите не ми пука толкова дори да съм ужасна, но и това май не е толкова добре.....

Виждам, че с темата си предизвиках малък спор,за което се извинявам....
Да се отчета- следя още темата,вслушах се в някои съвети и ...бях на психологичен преглед
Според него нямам много големи проблеми,но мисля да го посещавам извесно време- действа ми добре,изказвам мисли и чуства ,които съм премълчавала...дори започнах отново да си водя дневник...
Това ме успокоява ,...и знаете ли кое е най -важното:започнах да забелязвам неща,които в постоянно лошото си настроение съм пропускала:
*сина ми ме обича,убедих се в това-все още ако му повиша тон виждам страх в очите му,но вече забелязвам ,че той постоянно търси и е търсил моето присъствие,моята прегръдка,моята усмивка
*детето се радва като си играя с него и това му доставя удоволствие
*дори съпруга ми е мил и любящ както винаги е бил- просто аз не съм го забелязвала вече...
Има още неща,но в момента ме зове задължението да съм майка и ще ви оставям...
Много ви благодаря,както за подкрепата,така и за критиката
 

Радвам се за теб, Венета! и Браво на теб за признанието и за желанието да се пребориш с този проблем! 

 
Браво, Венета.

Разпознах се в твоя случай, затова ти пиша. С разликата, че моите няколко депресарски периода след раждането не се изразяваха в агресия към детето - тръскане, крещене и прочие, а в абсолютна апатия, вършене само на минимума за осигуряване на съществуването, липса на заинтересованост, дори липса на присъствие.
Баби наоколко - същото отношение на детето, мъж - който ме успокоява като твоя.
Сега бих потърсила помощ от психолог. Тогава - бих се скарала с всеки, който го предложи. Имах си свои оправдания за състоянието си, които с течение на времето започнах да осмислям и преодолявам.
Освен всичко - знам, че има жени, които твърдят, че майчинството 24/7/365 им понася добре. Но аз не им вярвам. Детето е много важно, осмисля много живота, но не може да го запълни, не е правилно да очакваме от детето да ни прави пълноценни, ако не сме. Детето има нужда от твоята енергия и я черпи с пълни шепи, безжалостно. Ако не откриеш своите начини за презареждане на батериите, депресиите са неминуеми. Дали това ще е работа, пазаруване, кафе, почивка на Карибите...
Та така де, аз започнах да си осъзнавам проблемите, да се поглеждам отстрани, когато започнах да живея своя си живот, отделно от Виктор - да излизам без него, да върша свои неща. Много съм си мислила как не ме обича, как му е скучно с мен, как би бил по-добре с бабите си. Това лято го оставихме за месец при бабите. След това не искаше да се откъсне от мен - което е още по-лошо, направо е страшно детето ти да е толкова зависимо.
Не знам какво да те посъветвам, по-скоро исках и аз да споделя  
Не мисля, че са прави тези, които те осъждат остро. Да излязат 2 крачки напред тези, които никога не са изживявали депресия. Но е много, много важно да осъзнаеш проблема си и да го преодолееш. Преди известно време четох за една майка, обесила двете си бебета на 1 и 2 години, после се обесила и тя. Предполагаше се някаква депресия. Това ми е шамар и обеца на ухото.

Аз смятах да пиша подобна тема, само че аз не виждам вина в себе си. Никога не съм го удряла, не съм била в депресия, не съм го раздрусвала и хвърляла, винаги съм се занимавала с него, с много любов и търпение от 1 му ден. Все още се буди по хиляди пъти на нощ, без да му се развикам за това, че ме буди и не ни е оставил и 1 нощ да поспим. Въпреки, че беше трудно бебе, ревеше, повръщаше, по цял ден се носехме на ръце и близо 3 месеца от раждането му по цял ден стоях на един стол и той спеше отгоре ми заради колките, само това го успокояваше. Чета книги за детска психология и за възпитанието прилагам наученото, и отдавам целия си живот за негово добро, като лишавам всекидневно себе си и отчасти съпруга си. Опитвам се да бъда всеотдайна майка и винаги да постъпвам правилно. Гледам го сама и никога не го давам на баби и дядовци да го гледат, навсякъде е с нас по заведения и т.н. Събирам го с други деца и правя най доброто на което съм способна за да е щастлив и да израсне като зрял и пълноценен възрастен, но.... той обича повече баба си и тя не пропуска да ми го натякне. 1 го оставих при майка ми за малко и си скъсах краката да бързам да се прибера за да го видя, понеже ми беше домъчняло клекнах пред него и го заприказвах с надежда, че ще дойде при мен да го гушна или поне ще ми се зарадва, а той отиде и се хвана за ръката на баба си и я поведе на някъде, без дори да ми се усмихне, като че ли винаги съм била там, никога не ме търси ако баба му е там, дори не се сеща за мен. Обикновено когато се одари идва при мен да го целуна, но когато сме при баба му ме изблъсква когато го прегърна за целувка и отива при баба си, тя да го целуне, естествено тя го е повикала и ми се усмихва самодоволно едва ли не виждаш ли той обича повече мен. Ако случайно не съм видяла че той я е целунал или прегърнал и тя ми го казва. Ако го целуна тя го изчаква да го пусна и го дръпва и започва и тя да го целува, гледа как го забавлявам и прави същото за да му се хареса, ако го заприказвам тя приказва над мен за да му привлече вниманието за да не ми обърне внимание, ако се е гушнал в мен тя си подава ръцете и го моли да отиде при нея. Не ме яд за това, че мен никога не ме е глезила и не ми е угаждала, че ме е захвърлила на седмична ясла и 2 дена в които ги виждах помня само побоищата им, ами ме яд за това, че той обича повече нея въпреки, че тя не прави нищо за него освен да си играе 1 седмично и да му угажда за всичко. Понякога се чудя за какво се бъхтя, като той нито го оценява нито ме обича. А баба му която го вижда веднъж седмично, се прави на хамава и му позволява всичко излиза по добра от мен, понеже тя ме изкарва лоша в очите му, само защото се опитвам да го възпитам. Редовно си поплаквам заради това, а мъжа ми се опитва да ме успокои като ми казва, че момчетата не обичат родителите си, а просто ги възприемат като обслужващ персонал от който имат нужда докато не станат достатъчно зрели и не осъзнаят нещата и не ги заобичат заради делата им, самия той ги е обикнал чак като е станал на 16-17г. И това ако ме успокоява. 

Поздравления за смелостта да отидеш при психолог!  Постарай се да  обръщаш повече внимание на позитивните неща в семейството ти и живота ти. В началото е трудно -знам го от личен опит, защото бях депресивна натура много дълго време, но постоянните старания дават резултат в перспектива. Не забравяй, че синът ти те обича с цялата си безрезервна любов- трябва просто да му позволиш да я проявява.

Темата е важна и се надявам да споделиш и в следващите седмици какво се случва с теб.

Венета, радвам се, че си потърсила пшомощ.



Не ч1етох цялата тема и незнам дали някой тие споменал - исках да ти кажа, че разтърсването е много опасно за бебетата. Води до тежки мозъчни увреди. Така, че прави каквото трябва да се овладееш и НИКОГА не разтърсвай детето си

Тинка, много внимателно прочетох разказа ти и мисля, че нямаш основание да се измъчваш!
Майка ти ти внушава, че детето обича нея повече, но това не е така. Явно  тя има нужда нещо да си докаже и играе "добрата", за да спечели малкия, а теб да дразни.
Казваш, че нея вижда веднъж седмично и му угажда за всичко - ето ти разковничето малкия да се гушка и да я  търси. Ти си с него постоянно, а бабата е рядко, което я прави по-интересна и по-търпелива. За един ден може да позволяваш всичко, но за ежедневна практика е невъзможно. Децата са като кученцата - радват се на новото и отиват при този, който предлага повече  глезене и по-малко дисциплина.
Ако имаш проблем, той не е с детето, а  с майка си. 
Не е нужно двете да се надпреварвате за вниманието на малкия. ОСтави я да му се порадва, нали затова отивате, ти с и почивай в това време. Като не се връзваш на провокациите й, ще спре! По отношение на възпитанието трябва да поставиш граници - крайната дума е твоята, щом си забранила нещо, тя не бива да ти руши авторитета пред детето, позволявайки му го.
Децата не са глупави - не бъркат възпитанието с лошотия, а просто опитват да ни манипулират така! Пробват колко са разтегливи границите.   

Здравей Венета.
Още в родилното веЧерта преи да ме оперорат (родих Секцио)дойде една сестра при мене и ми каzа" Искам да ви предупредя , че е въzможно утре като се роди бебенцето да се чувствате претоварена и беzсилна, и детето да ви се струва едно непоzнато странно съzдание , с което не zнаете какво да правите.. Това се наричА селдродилна депресия и много повечЕ жени,отколкото си приzнават страдат от нея.Моля ви ако се появят такива приzнаци, уведомете ме. щ? поговорим zаедно по тоzи въпрос и ще ви помогнем.Много по лошо би станало , и zа вас, и zа малкото, ако со иzмълчите , zаЩото това вместо да се оправи с времето, само ше се zадълбава, особено ако живеете сами с мъжа ви и няма кой да ви помага."
Аz я гледах като теле в желеzница честно каzано и се питах как е въzможно да има жени, които да чувстват такйива неща. Нямах такъв проблем.Бях луда от щастие и не можех да се отделя от малката. Вzехя при мене още на втория ден след раждането , всичко сама правех, zащото Цеzаровото мина идеално и още на другия ден не чувствах болки (или поне не толкова силни чЕ да не ми поzволят да се иzправя)..
На третия ден в моята стая приеха една жена, сръбкиня, Ясна се каzваше... СъЩо zа секцио.ПОжела да види най напред моята малка, и гледайки я , стоеше zамислена и някак напрегната. Питах я какво й има, каzа , чЕ много е искала бебе но сега когато zнае чЕ утре ще се роди малкото се чувства несигурна и в крайна сметка приzна чЕ я е страх... не от секциото , а от после..
На другия ден след Цеzаровото й чЕститих и се доближих да видя нейната малка.. Тя се раzплака иЯсна побесня.. "О, я млъквай" беше реакцията й.. Аz , да не кажа чЕ се вътzмутих , направо ми идеше да й вр.ътна един шамар.. ПОсле раzбрах чЕ не съм права, когато я видях да притиска малкото към себе си и да плаче.. Сестрата , която беше посетила мене преди моето раждане прекарваш? доста време с нея, говореха си, помагаше й zуа бебебто.., Преди да ме иzпишат zабеляzах чЕ Ясна малко по малко вzе да покаzва приzнаци на любов към дъщеричката си... вярвам чЕ малко по малко нещата там са се оправили, освен това същата тая сестра zнам чЕ говори на дълго и на  щироко по темата със съпруга на Ясна , както и с родителите и н двамата...
Венета, може б и и ти си се чувтсвала така в начАлото, а е нямало кой да обърне внимание?
Дори и нда не е било така, факт е чЕ твоето поведение покаzва депресивност и обърканост.
Мисля чЕ е добре zа тебе чЕ си говорила с психолог. С това само покаzваш че си zагрижена zа състоянието си и zа това как се отраzява то на детето ти.НЕ мисля чЕ малкия не те обичА , мисля чЕ просто горкия не zнае как да те приеме.Играй си почЕсто с него. Отивай с количката или беz(не обърнах внимание колко е голям) на кафе , яжте zаедно някаква вкусотия, и най наопред си наложи да спреш с раzдрусването на детето когато си ядосана,zаЩото това е недопустимо. На мене ми се е случвало да се раzкрещя на малката ако хленчи беz нужда(макар чЕ,zнаем ли нмие на тя им в.zратс zащо точно хленчАт??) но секуинди след това съм я гушвала и ми е идвало да плача и да се набия сама.Не съм я удряла или раzдрусвала обачЕ.Плесвала съм я по ръката ако се опитва да бърка в контакта, но това е друго...
Така че, Венета, дерzай.Работи върху себе си.Брой до ддесет предеи да правиш каквото и да е с детето..
Макар чЕ наистина ме ядоса с поведението си, се опитвам да те раzбера ои мисля че ще се сравиш.Съzдала си живот.Никой не е питал малкия ти иска ли да се роди. Ти и твоя съпруг сте отговорни zа живота му, ти и той сет длъжни да го научите на това как да се храни, как да се облича.. НО да го учите, не да го навиквате.Или да го раzдрусвате.ПОстави се на негово място. КАк ще се чувстваш ако си на нова работа, неопитна и объркана, а щефа ти zа щяло и нещяло те навиква и те раzдрусва пред всички?
Просто трябва да се научиш на търпение.НА блиzост с малкия.
Желая ти успех  и се надявам скоро всичко да  е наред...

Тинка, напълно съм съгласна с мнението на Карен! Вгледай се по-добре в отношенията с бабата, а не с детето ти! Ти си прекрасна майка, детето ти те обича много! Не си внушавай неверни неща.