Въпросът "Защо са ме изоставили?"

Хриси,

по това, което пишеш - излизаш да си догледаш филам сама и никой не ти прави сцени, хората са доста толерантни и уважават личността ти.

Не познавам случая, но винаги е по-добре да не излизаш от рамките на добрия тон с тях, да си дадеш време, да размислиш.

Ако имаш въпроси - задай ги и тук и на лични.

Каквото и да питаш родителите си, подчертай, че много ги обичаш и държиш на тях.

Не избирай моменти, които са напрегнати за семейството ти - период на болест, преместване, гонене на крайни срокове и т.н.


много целувки

не си единставена и не си сама

Хриси, моят син е на 13 години. Взехме го като беше на 15 дни. Знае от 4 годишен, че е взет от болницата. Преживяхме този факт, но сега преживяваме осъзнаването, че не сме му истинските родители, и същевременно с това и пубертета и вилнеещите хормони. Ако искаш нещо да споделиш с моя син, пиши ми на лични и ще те свържа с него. Или пък ако искаш нещо мен да питаш насреща съм.

Аз знам ЗАЩО и не искам децата ни някога да разберат. Едното ни братче близначе е с малформация на небцето, неиното дете - също. Бих направила и лоши неща, за да предпазя децата си от страдание и болка.
Обърква ме малко болката на децата с Раната.
"Няма не мога, има не знам как и не искам" - Ще намеря начин да я огранича.

Напълно съм съгласна с Хриси. Децата ни имат право да знаят истината, ако ние я знаем по- добре да им я кажем, ако ли пък не- да им помогнем да я разберат. С лъжа не се живее спокойно. Ти няма да ги предпазиш от това, което мислиш че не е добро за тях, а ще им създадеш чувство че не могат да ти имат доверие. 

Мила Хриси, при положение че този въпрос ти е легнал на сърцето, на мен ми става ясно че няма да се успокоиш докато не намериш отговора.
Тогава дерзай, търси и питай - това е начина да постигнеш вътрешно спокойствие.
Според мен единствения човек който може да ти даде този отговор е тази която те е родила , респективно изоставила.
Пожелавам ти успех в търсенето.

Хриси, лъжата е нещо, което аз категорично не приемам. Аз обикновено реагирам болезнено на лъжата, което смятам, че ми вреди.
А по отношение на точно тази лъжа - за причината... Аз не лъжа децата си за това, че не съм ги родила аз. Те са само на три години, но са чули точно от мен, че не са били в моето коремче, а в коремчето на "една  чужда жена". Точно това бяха думите ми и точно това според мен е единственото определение за жената, която ги е родила. Точно днес Вики ми каза, че иска да е сам /ставаше въпрос за това, че са двама и аз не мога да ги нося и двамата, затова няма да нося нито един от тях/. Ако искам да направя най-доброто и за двамата и да запазя уникалната връзка между тях не бива да допусна Вики да отговори на въпроса ЗАЩО? с името на Преси.
Мисля, че истината има много лица и много интерпретации. За мен зад всеки отговор се крие премълчаното "НЕ МИ СТИСКАШЕ". Не ми стискаше да се изправя срещу целият свой свят и да защитя детето си, не ми стискаше да се боря с бедността и обидното отношение на хората, не ми стискаше да се скитам от болница на болница и да се питам ще преживее ли таза операция, не ми стискаше да ходя омазана с кашички и повърнато, разрошена и недоспала, не ми стискаше за...може да се продължи.
Мило момиче, имаш право на истината, но имаш ли нужда от болката, която тази истина може или не може да ти донесе. Нашите гледни точки са различни, но вкусът на болката, мисля, че ни е добре познат.

Повечето хора не мислят, че имаме каквито и да било права в тази насока.  А най-лошото е, че ние самите не съзнаваме като цялостна концепция, че имаме такива.
Това са само разсъждения и май не са за деца, простете.


ХРИСИ,

ти пишеш: "Emi da az 6et tyrsq,razpitvam i t.n. no 6te minat dosta godini dokato se sre6tna s neq.1vo 4e nqmam godini(ne 4e e vajny de moje na6te da pomognat,no az ne iskam!) i 2ro ne sam gotova moje mi za tazi sre6ta.
 Hug

Мила Хриси,

за тази среща никога няма да си готова, повярвай ми. 

Причините няма да са у теб, а в естеството на срещата - тя е противна на природата, противна е на естествения ход на развитие на нещата в природата.

Норамата от милиони години е майката да покаже на детето кое  е то и да му даде да рзбере откъде произхожда и след като е опознало нея, то да тръгне да опознава света.

За такива като нас нещата са с главата надолу - ти да си зрялата и да бдиш и охраняваш чувствата и на двете страни - и на бм и на родителите си.

Ако зависеше от мен, бих те предпазила от такава среща поне докато не станеш по-голяма.

Пише ти го едно дете като теб, което е и майка на три деца и е дете, открило бмайка си след 36 години .

Не очаквай да чуеш защо си оставена. Хората вършат неща пореди едни причини, а ги обясняват с такива, които звучат добре или поне приемливо.

Обичайния набор от обяснения мога да ти дам и тук.

Биолог. ти майка е и обзета от дълбока вина, която така дълбоко е натъпкана у нея, че на повърхността излиза кой знае какво.

Думите: " Ти си пракрасно дете и аз много сгреших като те оставих." не чух нито аз, нито няколкото човека, които ме помолиха да съм с тях при аналогичните им срещи.

При всяка среща обясненията са различни и за два-три месеца чуваш какво ли не.
 
Понякога повторното изоставяне е не по-леко за понасяне  от първото.

Нямах късмета да попадна на осиновители, с които да се чувствам спокойна, от дете аз се грижа да има добро разбирателство между тях - те не си говореха с месеци, живеех в постоянен страх от ревливи крясъци за неща, за които не разбирах какво е станало, всяка минута се стараех до предела на силите си за да са доволни от мен, понасях неща, които не са за пред широка аудитория, чувствах се ужасно виновна, че те не се обичат , пера се сама от дете, ако кажех нещо, което не се харесваше, баща ми ставаше от масата и не идваше на нея следващия месец, вечер той ми казваше колко непослушания имам и ме караше да отгатвам кои са те и тогава като толкова се стараех да отгатна кое именно е непослушание, за да докарам бройката,  а той  плачливо  ми крещеше и аз "признавах" и несвършени непослушания само и само това изтезание да спре...и пр......, та загубих реална представа кое е добро и кое е зло...

но

при всички обстоятелства бих предпочела да дам на тях грижите и вниманието си на родителите си (както наричам осиновителите си ), а не на биологичните  си родители.


Не знам дали ти е възможно, но моля те,  дай си време да порастнеш, да укрепнеш  и ако тогава искаш - търси.

Аз не познавам човек, открил хармония с бМ. По-вероятно с някой от био-роднините си да станеш приятел и да се сближиш.

Майка ти (така наричам само осиновителката, БМ доброволно се е отказала да ти е такава) мисля има доста повече шансове да ти е близък и мил човек, дори само поради факта, че не таи у себе си вина към теб и полето за връзка с теб и е чисто.

Дано не съм много неясна за теб.

Какво да направя за да те предпазя от търсене сега ?

Сестрата на моята майка е оставила детето си някога. Винаги съм я харесвала. Миналата година, при едно гостуване се засякохме с нейни гости и един от гостите каза, че по цвета на очите на леля и на единия ни син можело да се познае, че са роднини. Нейният спонтанен отговор беше "не сме роднини, те са осиновени", а нашето двегодишно дете беше в ръцете й и тя си играеше с него. Тя не искаше никого да нарани или обиди - "природата й е такава" /имаше една притча за скорпиона. Ако такава жена срещнеш?

Хриси, пиша това най-вече за теб, но мисля, че може би и останалите ще намерят тук отговор на някой от многобройните си измъчващи ги въпроси.
Вече, предполагам си ни позапознала и знаеш, че имам две осиновени деца, но освен това съм и осиновена, т.е. някъде посредата във веригата.
Вече съм на 46, разбрах, че съм осиновена преди 2 години, след смъртта на майка ми (баща ми почина педи повече от 10 години), когато подреждах семейната документация. Може би е странно, но откриването на този факт изобщо не ме учуди - сякаш винаги бях знаела, че е така. Но може би и защото винаги (откакто се помня) съм била обградена с много любов, внимание, съпричастност, подкрепа - не изпитах нито страх, нито разочарование, нито страстно желание да търся. Само малко тъга, че родителите ми не са се престрашили да ми разкрият "тайната". Стана ми тъжно за тях, защото си педставих колко нерви и страхове са преживели, за да пазят тази тайна. Опитах се дори да се поставя на тяхно място и да си представя как ли са се чувствали, когато заедни с мен и съпруга ми е трябвало да преминат отново през целия дългогодишен ад на неуспешните опити за забременяване, през всички процедури със слойни имена и през два опита ин-витро; а после да изживеят повторно решението за осиновяване и самото осиновяване - да виждат как растат децата ни и всеки ден да си мислят за това, че и тяхното пораснало дете е дошло някога при тях по подобен начин. Опитвах се и още не мога да си отговоря каква ли вътрешна борба са водили те, когато им казахме категорично, че няма да пазим тайната и когато от самото начало смело и открито казвахме на познатите си, които питаха "осиновена е", а и на дъщеричката си, ненавършила още годинка разказвахме приказки за оня слънчев и неповторим ден, в който я открихме в една бяла къща, където много бебета като нея чакаха да се появят техните мама и тати... Знам, сега го осъзнавам, че не им е било лесно, ама никак - да слушат моите приказки, да виждат нашите реакции, откритосста ни по темата и ... да продължават да мълчат...
Сега, две години по-късно...
Винаги съм искала да имам сестра, с която да споделям. (Не съм чувствала липсата на брат, може би защото израстнах сред бртовчедите си - почти на моята възраст и все момчета).
Но и сега нямам желание да се срещам с БМ. Не ме е страх от срещата - достатъчно съм пораснала, достатъчно съм зряла, достатъчно силна и уверена се чувствам. Нямам страхове, не изпитвам колебание, никога не съм страдала от "първичната рана". Може би някой ще каже, че не виждам болката, защото тя е някъде дълбоко в мен. Не мисля. Преживяла съм много болка в живота (породена от други обстоятелства и от други загуби, повечето тук знаете за това), но не и заради факта, че съм била изоставена. Цял живот съм знаела (не защото някой ми го е казвал, а защото така съм го усещала), че съм най-ценното нещо за моите родители, че съм тяхната гордост, тяхната любов и тяхната надежда. И това усещане за ценност и значимост, мисля, ми е помогнало в много ранна възраст да се отърся от болката на изоставянето. Тук има психолози, те по-добре от мен ще обяснят защо при едни осиновени деца тази болка никога не преминава, а при други "щастливци" като мен тя никога не е съществувала на това ниво. Едно само мога да кажа, че се надявам да съм поне толкова добра майка и баща на децата си, за не изпитат и те никога тази болка.
И последно - ако някога все пак реша да поразровя корените си - то ще е заради вероятността някъде да имам биологична сестра...

Мило дете - ти вече си имаш майка, която е до теб, грижи се за теб и съм сигурна, че би влязла в огъня заради теб (макар и да е клише)!!  Мисля, че това е най-важното и дори е по-важно от това дали един човек (биологичната ти майка), който ти дори не познаваш е сгрешил спрямо теб!  Радвай се на живота си, а това което трябва да се случи - ще се случи. Така както съдбата е довела твоите родители при теб, така съм сигурна че ти прати отговор на въпросите, които те измъчват в момента, когато му дойде времето.
А дотогава - имаш и нашата подкрепа, тъй като съм сигурна, че всяка от нас би дала всичко за да предпази детето си от разочарованието и болката.