Въпросът "Защо са ме изоставили?"

Мери Попинс, не си права. Ти допускаш основната грешка да намираш обяснение за поведението на майка си единствено с факта, че не е била бременна и не е родила. А това не е така. Дали те беше родила или не, майка ти щеше да е такава, повярвай ми. Не обяснявай всичко с осиновяването. То е важно, но не е основното в изграждането на характера. Моята баба е родила майка ми, но поведението й е било винаги подобно на това на твоята майка. Лично аз смятам, че това е израз на загриженост, показана по начин, който изглежда странен, но това е нейният характер и той определя поведението й.

Ами и аз имам майка - егоистична силна натура, която в същото време е и много състрадателна и любяща. Не съм осиновена, обичам майка си, но доста често се чувствам точно като теб. Не мисля, че 9 месечната бременност й е помогнала. Винаги, когато съм правила важни стъпки в живота си, тя не е била зад мен, дори напротив - била е против мен. Години наред не можех да разбера този феномен, сега просто свикнах да живея с него. Пример - преди десетина години се разделихме с първия ми мъж и аз се прибрах при родителите си. Посрещна ме с думите "Не те искам тук, купи си жилище и се махай.". Не, че го мисли наистина - след това 6 години живяхме с втория ми мъж до тях и като се изнасяхме ревеше. Просто не искаше да си променя битието - тя е свикнала да живее по някакъв начин, защо аз ще й го променям? А в същото време мозъчето й нито за момент не роди мисълта "Ами ако на щерка ми й е тежко?". Онзи ден успя да ме разплаче - откакто сме тръгнали по пътя на кандидат-осиновители, при всеки разговор имаме само две теми - "сигурна съм, че ще си имате ваше дете" и "генетичната обремененост на дете, което няма да е ваше". Изслушах хиляди съвети, препоръки, размисли и страсти, бабини-девитини. Пробвах да й обясня каква е ситуацията, дълго време обръщах нещата на майтап, но в събота не издържах. Разплаках се от безсилие и мъка. Опитах се да говоря и с баща ми, да му обясня как се чувствам и да го помоля да й обясни той, защото мен явно не ме разбира. Той ми отговори, че ще опита, но трябва да я разбера, тя си е такава и не може вече да се промени. Е, засега сме сключили примирие - като стане въпрос как върви процедурата й казвам, че имам важна работа.
Сигурна съм, че като се появи малкото слънчице тя много ще го обича, но до тогава ще я държа "в тръбата", за да имам спокойствие.
Целта ми беше да ти кажа, че такива реакции има и в семейства, където детето не е осиновено. Но пък това ми дава повод всеки ден да се подсещам, че не искам да стана такава като остарея.

Разбира се че си права, но аз не виждам някой да твърди обратното или греша?

Никога не съм започвала разговор за бм със сина ми. Споменавано е няколко пъти по тази тема, но той започва а не аз. Надали има някое дете което да е безразлично към този въпрос, защото в съзнанието на това човече живее един образ, който никога няма да изчезне. Не трябва да се подценява този факт, и смятам, че никоя от вас тук пишещите не подценява това. БМ не се споменава във всеки разговор, дори почти никога, има много други неща, за които да си говорим, но тя е в умовоте ни и на двамата и това не може да се промени никога.

Това е. Просто и ясно.

Неизвестна, именно за да не притесняваме децата с подобни приказки, използваме възможността на форума да поговорим за тези неща.
Повярвай ми, аз последна ще питам детето си дали мисли за биологичната си майка. На това му викам да дръпна дявола за опашката.
А че е редно да сме насреща, ако те искат да говорим за нея - естествено, най-малко това им дължим.

Извини ме, но не е редно да окачествяваш едно дете, пък макар и вече пораснало като злобно. Наистина ли не различаваш болката от злобата?
Пред родителите си, независимо от възрастта ни, винаги оставаме деца...лошото е, когато тези родители не пускат рожбите си по техния си път.

Все още чакам отговори на въпроса си и съм си дала определнен срок, до който следва да си изясня имам ли място тук или не. Поради това мислех да не пиша, освен ако не е важно.

 Намирам този въпрос до детето от Неизвестна за много важен и се включвам.

Било е крайно непочтено, неуместно и жестоко към детето да му задаваш този въпрос, а че е рисково  и другите ти казват.

Вярвам ти, че ти искрено не го намираш за такощъв и пак ще приемеш доста остро мнението ми.

Видно детския мир душевен за нищо го нямаш след като за да си изчистиш проблема след като си била озадачена от писанията във форума, директно си питала детето си.

Е на това му викат хората удар в десятката. Моля те, помисли, почети, консултирай се с психолози детски и  пр., а не направо с бича по детето.

То няма как да ти отговори друго. БМ реално не вяравам да помни ако е било под 2 год., но ужасът и загубата от падането след изхвърлянето от влака са във всяка негова клетка.

Детето много те обича и не иска да те загуби за нищо на света, а да си навлече твоето неодобрение по повод бм не би направило никога..

Аз след като намерех сили да споделя за страшен сън, те ме укоряваха и даваха да разбера, че съм ги наранила с този сън и дъъъъълго време се извинявах за това, какво съм сънувала. Бдоха
ях на 5-6 г.

Моля те, за мен си мисли каквото искаш.
Който разбира - разбира, и ми пише.

Психично болна никога не съм те наричала и това е очевидно за всеки четящ.

Няма да падам до ниво да се извинявам за нещо, което не съм направила. Явно в клуба наистина има доста грамотни майки и бащи с отворени сърца, че дори на мен ми дават подкрепа и разбиране и съм признателна за подкрепата и бележките тук и на  лични.


Ти правиш детето ти твой приятел, а то ти е дете и ти във всеки момент не следва да забравяш, че си по-силаната и му дължиш грижи за неговия душевен мир и да правиш така, че то да се усети защитено и сигурно, а не то на теб - за твоя.

Темата не е дали помни бм, а за много по-различно нещо.

Това е форум за възрастни.

 

Момичета, сигурна бях че няма да разберете кашата, която беше снощи в главата ми.Несъм имала това предвид,напротив, исках да кажа съвсем друго, а именно, не че майка ми е такава, защото съм осиновена и не ме е износила.Мисля, че просто има жени, които не стават за родители, които са прекалено егоцентрични, самовлюбени, властни, за които именно господ е създал тази дълга бременност и раждане, да може поне малко да ги подготви за майчинството, което им предстои.Такъв род жени трябва да изстрадат нещо, за да го проумеят и приемат, иначе не биха били добри майки и за рождените си деца.В случая исках да кажа, че майка ми е от тях, но не е могла да премине през тази подготовка и затова е такава.По същият начин съм на мнение, че има жени, които са родени с призванието МАЙКА и смея да твърдя, че съм една от тях, не само по мое мнение, също и близките ми мислят така.Такива жени обратното, сърцата им са пълни с обич и топлина за всяко едно дете, независимо тяхно, чуждо, добро, палаво, за всяко дете има кътче в сърцето им.
Мисля също, че не всяка жена би могла да осинови дете и да бъде негова майка, за това се искат чисто човешки качества, които не притежава всеки.Затова сте ми толкова мили, защото имате тези качества и щяхте да ги имате ако бяхте родили децата си, тези качества щяха да се виждат и чувстват при всички обстоятелства.Точно затова ме е яд на хора, които не са широко скроени, нямат необятност в сърцата си, не са космополитни личности и знаят, че не могат да отдадат сърцата си на една "чужда" рожба, но въпреки това го правят, накрая на всички опити, като краен вариант, само защото обществото е приело за нормално едно семейство да има дете и щом не става по естествен път, осиновяват дете, макар да не могат никога да станат негови любящи родители.Ужасно е това, така правят едно дете нещастно и обречено да намери дом, но не и любовисигурност.Затова уважавам хора, каквито познавам, които не могат да имат дете, но съзнават несъвършеността си и невъзможността да отворят сърцата си за изоставено дете и по тази причина не предприемат осиновяване, а твърдо отстояват пред обществото чувствата си, че им едобре двамата, без деца и че не могат да дадат дом на дете, което не е тяхна кръв.Тази позиция е за уважение, заради искреността иотстояването и пред лицемерното осиновяване.
Ох, момичета, много се надявам сега да съм ясна и да разберете това, което исках да кажа.Бях много разстроена заради майка ми и по други причини и самата аз не си разбрах поста, затова бях така несигурна накрая.

Корни,

не е тайна, че в последните години и нароилите се университети, учителки стават не само хора, които имат афинитет към това и са минали сериозна подготовка за работа с деца, а много други жени.

Те не са били елементарно професионални за твоя случай и са гледали да се улесняват така, за сметка на теб и детето ти.

Много съжалявам, че си попаднала на такива хора.

На една моя приятелка веднъж взех раницата на детето (скоро го беше осиновила) да помогна за багажа и там - нещо твърдо, пакети, детето отвори - платове.    Викам, да не е станала грешка и това да е  чужда раница и някой да е отнесъл неговата и тръгнах да го пращам обратно  да си търси неговата докато някой не е изчезнал с нея.

Бях шокирана като то ми каза най-спокойно, че мама ги била приготвила - подаръци за госпожите, но станало убъркване и утре щал да ги даде.

Питам я после какви са тия работи, а тя вика, че носела подаръци за да са по-мили с него и да му обясняват задачите. Иначе не искали въобще да му обяснят 

Явно за госпожите успеваемостта на това дете не е интересна, за него няма да им търсят сметка, то и така и така е пропуснало от подготовката.....

Е това се вика учител, а моята приятелка да им мъкне подаръци.... нямам думи.

Корни, за жалост има го това и аз се сблъсках с него, когато голямата ми дъщеря беше малка и още посещаваше яслата.Имаше едно момиченце Мартина, с което много се обичаха и все заедно ги заварвах.Живееха близо до нас и често се прибирахме заедно, но нищо повече.Майката беше възрастна и доста мълчалива жена, аз бях пикла още, бърборана, студентка, все тичах напред-назад.Един ден докато приготвям дъщеря си за тръгване и една от лелките, младо момиче идва и започва да ми говори колко е лошо, че малката непрекъснато дружи с Мартина.Аз отначало не можах да проумея какви глупости ми говори, тя набра инерция, че била осиновена, това било ужасно, че когато я взели имала рахит и други проблеми, някакви страшни неща.Сети се моя милост, когато проумя какво точно ми се говори как реагирах.Имам чувството, че ураган се надигна вътре в мен.Опитах да говоря цивилизовано и да обясня, че тя не би трябвало да разпространява това, че трябва да уважава майката и да се стреми да помага на детето, но реакцията беше доста противоположна на моето мислене и стана подигравателна и аз, колкото и да ме е срам, вдигнах страхотен скандал, накрая набих лелката и отидох при директорката.Разбраха и тълъбите в двора какво става, майката на Мартина дойде през това време и няма да забравя колко се притесни и се сви милата жена.После заедно се прибрахме и говорихме дълго, тя сподели че съпругът и не е могъл да приеме детето и в момента се развеждат и т.н.Тежко и беше много на жената, а тези вместо да обгрижват детето повече дори от другите и да се стремят да облекчат майката, взела да злослови......на такива не бива господ да дава деца.

Мери,


за жената проблемите ти са важни и тя се старае да помогне, както може.

Като прибавим и евентуална авторитарност и съмнение, че ти си нещо, което си струва...., както на теб ти се струва, и за теб става тежко.

За този конкретен случай не намирам тя да ти мисли злото, напротив, иска да има сили и да помогне. може да и е мъчно, че вече не е силна и усеща, че не може да помогне много.

На моя бал пред хората в двора на училището ми викаха простак, зашото от вълнение счупих връхчето на една химикалка на един чичо.
като студентка в университета все мислеха,че лъжа и съм стигала до положенуие с плач да искам бележка от професор йкога и къде сме се видели, че да докажа,. че не лъжа, а са ме повикали за нещо, зашото учех в две спецалности едновременно.

Ако ми се обадеше момче по телефона, баша ми идваше до мен и взимаше слушалката и слушаше какво говори момчето, а като идваше моят ред - ми я подаваше. Аз не разбирах какво е казало момчето и не можех да му отоворя адекватно и използвах обши фрази.
Бях 3 курс в Соф. университет тогава. Мразя се, че не можех да разбера, че това е болест и не следва аз да страдам, а аз си мислех,ч е е нормалнио поведение и се измъчвах, че съм лоша дъщеря.

аз не съм имала среши с момчета, но ако все пак имах ме бяха дресиурали да казвам къде и в колко часа е. Първия път като видях баша си зад гърба на момчето се изненадах много, той ми даде знак да не показвам,ч есе познаваме. Ако седнехме с момчето на сладкарница, баша ми седеше на съседната маса и ни слушаше. Още виждам пронизвашите му зелени змийски очи, които ме гледаха укоряващо.

на всичйки среши ставаше така, беше мъчение и ужас за мен, затова не се срешах с никого, ако няккой ме ухажваше ме изпращаше след университета



като се о жених баша ми ми звънеше по тел да подпитва кога и дали правя секс с мъжа си

те са луди и мога да им го простя

Не мога да простя на себе си, че не се и замислих, че това е ненормалнооооооо




Баща ми ми вика, че ми е лоша породата в директен текст.

Описвам само приличните неща. за това, че ми говореха да не съм "лека жена" когато ми казаха,ч е съм осиновена на 4 год. без малко и че не ме пргръщаше майка ми (осиновителката ми), за да не би да се докосна до гърдите и при прегръдка и ми намекваше, че това си били нейните гърди и не било уместно да го докосна случайно.

Та, днес си повтарям като мантра, че ако някой си вземе дете на 1 год, а си го е уредил преди да се роди, но не желае да се цапа с пелени и пр. и иска в дома да му го отгледат и не го прегръща за да не си докосне гърдите и с годините ми дава да разбере, че  е извратено, то единствените извратено са те, а не аз.
 
когато се женех и раждах децата си, те се държаха много налудноо
присъстващите се чувстваха неудобно, подробностите не са за разказване
сватовете само първия път изпаднаха в шок и им увиснаха ченетата

после тактично мълчаха, за което не съм им благодарила

ожених се девствена и нормално забременях, но такива нецензурни обиди, каквито крещеше баща ми (осиновителя) не съм чула от друг човек и на филм, той не че ги крещепше, той плачеше и нареждаше, а аз исках само да умра


когато  имах безсънни ноши с децата си , майка ми имаше израз :" Това е твоят социален избор" и ""а на мен бебето ми го отгледаха в дома, аз само ходех да го виждам"



целувам те и моля те, наистина от описаното от теб не правя заключение, че майка ти не ти мисли доброто.

Мисля, че тя се вълнува от твоите проблеми и иска да е полезна.

А болката ти е от цялостното им отношение, както и  от много преди да ги срешнеш и няма да ти мине.

 Следва да се научим да я контролираме. 

Блазе им на дечицата на някои от мамите тук.

Въпросът на НЕИЗВЕСТНА към сина си за биологичната му майка (незнам защо всички използват БМ, но на мен ми изглежда обидно) изключително много ми напонмя за ситуазията, която изживявам в момента в работата.

Мъничко се отклонявам дано не ви е досадно.

След като очакванията за промените в заплащането през 2007 година не се осъществиха и наполовина и когато за 2 месеца изгубих най - ценния си човек нашите управители (германци) решиха да се запознаят по детайлно с проблема и да преценят сами дали проблема, за който им говорим е реален.

Дотук добре. Но моето мнение го знаят. Както и мнението на моят шеф. Но решават да говорят и с хората...

И какво се получава. Двама Топ Мениджъри застават срещу служител и го питат директно - ми ти сега от какво си недоволен?

Представяте ли си каква е вероятността някой директно да им заяви какво мисли? Нищожна. Граничи с нула.

А зависимостта на служителите е много по ниска от зависимостта на осиновено дете от родителите. Особено с изключително болезннения страх от раздели и загуби...

Какво би могло да отговори осиновено дете на така зададения въпрос? Най - вероятно това, което искате да чуете.

Какво чуха Топ Мениджърите? В 90 % от случаите тишина. И малко доволни хора.

Ходи после обяснявай, че тук (в напредналата и европейска ОРИЕНТАЛСКА държава България) предпочитаме да стискаме зъби до счупване и като не  не можем вече да мятаме предизвестия и да си вървим...

Но почти никога не можем да говорим за даже толкова важни и основни неща в нашия живот като работите ни...

Когато чета какво сте преживяли все се питам няколко неща. Винаги съм се питай кой решава какво детство ще има едно дете, в какво семейство ще се появи, в каква държава ще се появи, и въобще ще има ли семейство...

Може да ви звучи странно, но понякога се чувствам виновен затова, че не съм имал тежко детство като вашето. Сякаш не съм достоен да бъда рамо до рамо до вас... Не, че е било само цветя и рози, но...

Явно има някаква причина да се случва така. Ни каква ли е тя?

Сигурно също така е вярно, че преждевременно съзрялите деца се справят много по - добре в живота, и че след като са изстрадали толкова много никога не биха позволили това да се повтори...

Но макар и много малко неща да са ми липсвали като дете и малкоте загуби, които съм преживявал си ги нося в себе си. И напоследък толкова много ми се връща назад... Да бъда своенравно, искащо, егоистично, весело, спонтанно дете...

Колкото и да се старая да пазя детето ви себе си усещам, че все пак парченца се итчупват и изчезват безвъзвратно... Макар, че не е много сиугурно:) Може и скоро да срещнете някой вдетенен татко по улиците:)

Предполагам колко ви е трудно да споделяте най- големите си болки и страхове. За мен понякога даже е невъзможно да си ги призная на себе си камо ли на някой друг...То е сякаш си отворил широко вратата на душата си и допускаш всеки да влезе там.

Моля Ви влизайте само с чисти обувки!!!

Абе какво им става на всички гости напоследък?