(по прастара форумска традиция темата я заключих, че чукна 15 страници)
...Над притихналото море изгряваше червено като кръв слънце. По пясъка се търкаляха бутилки ром, празни до една, угарки от пури, и бабички. Бабките се валяха в най-разнообразни пози по разпънатите право на плажа под палмите хамаци. Чуваше се неравномерно гръмко хъркане на няколко тона.
От къщата със сламен покрив се чуваше дрънчене на посуда, примесено с тихи ругатни на испански - очевидно някоя от обитателките на плажната хасиенда вече беше будна и се бореше със сутрешното приготовление на кафе.
Откъм тесния неугледен път, водещ към къщата, се зададоха огромни кълбета прах. Сеньора Хапка погледна през дупката в сламената стена, която служеше за прозорец, макар че единственото, което подсказваше че е такъв, бяха окачените пердета във весели цветове, странно импониращи на царящия хаос, които Мюриель беше окачила в странен пристъп на домошарство. 'Боже, какво е това пък сега? Вчера вече мина една тропическа буря...отнесе Ламелита незнайно къде, добре, че горката стара душа успя да грабне бутилка ром, докато силният вятър я отнасяше с развети фусти, от които стърчаха кокалестите й крака... Ще ида да питам онези кикимори, дето още се валят из хамаците след снощната фиеста, може би някоя от тях погрешка е настроила радиото на друго, освен на развратна сластна салса, и е чула прогноза за времето, аха..."
Сеньора Хапка се понесе в умерен тръст към плажа - силно вярваше, че никоя истинска дама няма да търчи като побесняла, каквото и да й се случваше. Е, освен ако не тичаше към мъж, но на тези години?! Макар че, помисли си Сеньора Хапка тичайки, вчерашната вечер доказваше ясно, че стига да има желание, годините не са никаква пречка за плътските удоволствия.
Стигна до другите бабки и с учудване видя, че някои вече са успели да се събудят достатъчно, за да захапят поредната пура. Внезапно ръчкане в гърба я стресна и я накара да подскочи. "Къде ми е кафето? Днес е твой ред." Беше Кубинската КрасТавица, която, за да не й се налага да става от хамака, където се беше разплула, ръчкаше Сеньора Хапка с кокаления си бастун, украсен с кокоши пера (и глави тук-там), който, както всички знаеха, носеще от чиста суетност, тъй като макар и стара, беше в чудесна физическа форма, особено ако имаше някой в панталони наблизо. Украсата на бастуна беше екзотична, защото Кубинската КрасТавица много искаше хората да я смятат за Вуду магьосница, въпреки, че на Бабайския плаж повечето обитатели си познаваха и кътните зъби от форумско време оно, и не можеха да я сбъркат. Понякога обаче в хасиендата попадаше някой заблуден капитан, моряк или режисьор, който при вида на странната старица с вуду-бастуна потреперваха и бяха готови да изпълнят всичките й желания даже без да им показва казана с врящи кокоши глави.
"Кафе? Ще има, почакай" - каза Сеньора Хапка - "Но не за кафето съм дошла сега. Погледни към пътя. Пак ли тропическа буря?"
"Секунда" - каза Кубинската КрасТавица, и сръчка, както изглеждаше, хамака си. Разнесе се жалостиво стенание. "Не, амор, не мога повече! Четири пъти за една сутрин - имай милост, кълна се в Божието име! Изтощен съм!"
"Не те будя за това...макар че е добра идея, щом го споменаваш" - каза предрезгавялата от изпития ром Кубинска КрасТавица.
От хамака се измъкна разчорлен мъж. Усуканите му полулипсващи дрехи ясно показваха с какво се е забавлявала КрасТавицата през нощта.
"Ти си моряк - погледни онези кълба прах и кажи - тропическа буря ли се задава?" запита КрасТавицата.
"Не, не мисля" зачеса се по разчорлената глава мъжът. "Не ми прилича на такава"
Сеньора Хапка видя, че този разговор няма да донесе нужната й информация и се зае да обикаля останалите хамаци.
Всички баби се събраха. Оказа се, че по хамаците им имаше доволно количество мъже приблизително във вида на Хосе-Антонио, както се оказа, че се казва морякът в хамака на КрасТавицата.
"Боже, къде съм бляла вчера", зачуди се Сеньора Хапка "Явно са пленили цял кораб барабар с екипажа! Тази вечер няма да се отрязвам толкова рано, какви чудеса изпущам!"
Верни на нестихващата си сеирджийска страст, всички преместиха плетените ракитови столове на верандата, обърнати към пътя. Ако бяха малко по-разумни, щяха може би да се скрият от евентуалната тропическа буря, но кой ти мисли за опасност, когато има шанс за приключение.
Кълбата прах ставаха все по-големи и идваха все по-близо. Започна да се чува и странен шум - пърпорене, примесено със странно тракане, помежду се носеха яростни крясъци. Изведнъж се чу едно голямо 'Гръм!' и шумът секна. Крясъците се усилиха. Обитателките на плажната хасиенда щяха да се пръснат от любопитство.
Прахът постепенно се слегна и разкри странна гледка. Един стар Фолксваген Костенурка, някога червен, а сега основно покрит с ръжда и кръпки кит, с липсваща дясна врата и отворен заден капак, стоеше на прашния път. Около него се суетеше някаква особа и издаваше особени крясъци.
Жените не издържаха и тръгнаха да видят кой им идва на посещение. Като наближиха до колата, отделни думи от ядосаните крясъци започнаха да се различават. '...tu madre, cabron!'...'Maricon!'
Особата беше с ярко рижа коса под червен тюрбан, която - предвид възрастта й - очевидно не беше с оригинален цвят. Разветите й фусти в различни цветове ядно се полюшваха около ханша й, разкривайки костеливи пищяли. Речниковият й запас от испански ругатни привърши и за учудване на плажните обитателки, особата премина на чист български. '...и майка ти, и леля ти, и всичките ти роднини от женски пол до девето коляно, проклета бракма! Разбирам защо нашият многообичан лидер спря от производство костенурките, човек доникъде не може да стигне с вас! Ай, ша ви са..."
Рижата персона изведнъж видя, че не е сама. Беше наобиколена от любопитните старици, които внимателно я оглеждаха.
"Коя си ти?" запита Мюриель, попипвайки предпазливо патрондаша, който никога не сваляше, дори когато останеше без бельо.
"Секунда!" каза Рижата "Ето, моля - паспорта ми!"
От снимката в документа ги гледаше млада жена
(която, незнайно как, се беше изхитрила да се снима дори за официален документ с пура в уста).
А насреща им беше някаква стара, много бойна жена, на която от единия ъгъл на устата, висеше същата на вид пура
"Че това ти ли си на паспорта?" запита учудено Василиса, която, бидейки доверчива душа, за разлика от Мюриель, не подлагаше на щателен разпит, включващ горяща хартия между пръстите на краката, всеки новодошъл.
"Аз, аз..." някак огорчено промълви Рижата. "Преди петдесетина години. Така и не стигнах до паспортното за нов документ", подхилна се после тя невинно.
Сеньора Хапка през цялото време се вглеждаше настоятелно в сбръчканите черти на жената. Изведнъж се ухили до уши, като разкри всичките си зъби, до един златни.
"Рижа Проклетнице! Ти ли си това?" извика радостно тя.
Рижата грейна насреща им. "Мислех, че никога няма да се сетите! Аз съм, разбира се! Все така рижа и проклета!"
Сред кикот и бъбрене сюрията стари жени се понесоха обратно към хасиендата, като разпределиха помежду си многобройния багаж на Рижата. "Така и не се научи да пътуваш с малко багаж!" малко ядно промърмори К., понеже й се беше паднал най-тежкия куфар.
"Как с малко? Че аз идвам, за да остана!" викна щастлива Рижата, хванала под ръка Сеньора Хапка и Мюриель, и умъдрила се да не носи нищо от собствения си багаж.
Настаниха се на верандата. Сеньора Хапка изнесе дългоочакваното кафе и го разпределиха помежду си.
"Най-накрая успях да дойда", каза блажено Рижата, извади плоска манерка и подправи кафето с малко ром.
Слънцето вече се беше извисило. Щеше да бъде прекрасен ден.