Среща на класа

Много точно.

Ние не бяхме особено задружен клас. От 6-ти клас бяхме заедно, бяхме си разделени на групички, на момичета-момчета, ей такива неща. Последната година преди да завършим рязко станахме много задружни, пораснахме ли, какво стана не знам

Разбира се, аз говоря за едни далечни времена, в които в ПМГ се влизаше, защото си добър по математика, а не защото баща ти е треньор или деятел. Като гледам как сега куцо и сакато ходи по олимпиади (извинявам се, но математиката не е география) съм изумена от комерса, който е обхванал тази не дотам лесна наука.

Извинявай, не бих искала да те засегна, но може би не си забелязала истерията в 7 клас. Задължителната матура по математика има за цел точно да "комерсиализира" математиката, а и българския, па белким ги научат децата С някои олимпиади можеш да се класираш за дадени училища. Естествено има и деца, на които математиката е страст, но част от децата просто го правят, защото ги кара някой, я учител, я амбициозен родител.

А не съм засегната ни най-малко, просто се замислих.

Матурата съществува от доста време, но за мен е нормално да я има, защото математиката е нужна в живота най-малкото. Но, за да влезеш в математическа гимназия се предполага, че си най-средното ниво, а сега изведнъж се оказва, че всички драпат за там, за където не стават. Вместо да си насочват децата в училище, в което биха се чувствали добре, а и за което имат талант, родителите го бутат там, където ще му е трудно и не му е мястото. Лоша услуга и за училищата, които много почват да си вярват и за децата, които си губят времето.

Бяхме малък много задружен випуск, 2 класа с общо 28 души. Голяма част са в чужбина, въпреки това правят малки сбирки всяко лято, като се засекат в отпуск. Бях на 20годишнината и май всички се чувстваха съвсем естествено заедно - както едно време.

В нашия случай е така. Бяхме обединени от една професия и това ни правеше различни и съответно сплотяваше.

Ееей, пакрай темата се сетих, че стават 30 години откак завърших гимназия. Но дори няма намек за среща.
Правиха на класа ни от основното, май 25 г. бяха. Не можах да отида, че детето ми беше малко, а и не ми останаха близки роднини в града. Но някой направи група във фейса и така открих съученици, пишем си, успяваме и да се видим с някои. Лошото при нас е, че сме от малък град в който не остана работа и сме пръснати навсякъде по света, дори и в Австралия имам съученик. Но чак пък много близки не сме си били, нито в основното, нито в гимназията.
Виж мъжът ми всяка година се събира със състудентите си. Но някои от тях са си приятели и до днес, че даже един негов състудент ни е кум.

Понеже в хода на дискусията се коментираха и училищната среда, важността ѝ и т.н., да добавя и аз моята ситуация и виждане по въпроса. Завърших елитно училище, но не смятам, че това е предпоставка за запазване на близост и поддържане на отношения в годините. Почти не поддържам връзка със съучениците си. Получи се така, че болшинството бяха толкова обсебени от собственото си развитие и амбиции, че се получи една съвкупност от единаци, за които междуличностните отношения останаха на втори план. Водещото за мнозинството беше желан университет и желана специалност, а малкото от нас, които се насочихме към висше образование в други области, се оказахме съвсем отцепени в последствие. Продължиха да поддържат контакти тези, които ги обединяваше обща специалност в университета. Не, че ми е липсвало нещо, създадох своите университетски приятелства и аз.
Въпреки това, на среща на класа винаги бих отишла. Не бих отишла, само ако хипотетично имаше хора, които целенасочено са ми правили много мръсни номера и т.н. - за щастие случки чак с такава тежест не съм имала. В последните години се организираха срещи и на класа, и на випуска - ходих. Изкарахме си даже по-хубаво, отколкото предполагах, приятно ми беше да установя, че повечето са се превърнали в зрели и уравновесени хора.

Което подкрепя моята теза за средата. Също не бяхме задружен клас (пубертет, групички, разни други фактори). Но след години човек започва да оценява и уважава интелигентните хора и да му е приятно да общува с тях.

Ходя с удоволствие когато мога.В гимназията бяхме много задружен клас и с някои съученици си потдържаме връзка и до днес.
Среща организираме на всеки две години,каним и  класната.
Страхотен купон се получава.

Не, не ходя. Нямам такава вътрешна потребност, а и не проявявам любопитства относно живота на бивши съученици. Не ми липсват изобщо, не се сещам дори.
Поддържам през годините връзка само с една приятелка, с която сме заедно доста често.

Абе вие нямате ли си фейсбуците? Да се гледате ежедневно и да цъкате относно живота на другите?

Сериозно - ние бяхме страхотен клас. Първите 10 години се събирахме много често по Великден и по Коледа. (въпреки, че живеем в различни градове и държави). Последните 5 години обаче на почти всички ни се народиха деца и обща среща се организира много трудно. Когато се прибирам в родния град - задължително се виждам с поне 10тина души, които живеят там. С другите (в чужбина) чрез ФБ комуникираме.
За мен срещите с "класа" не са връщане в миналото, а приятни моменти с приятни хора. Почти не говорим за миналото, обсъждаме бъдещето.
Останахме близки приятели и с класната ни (лично аз често се виждам с нея), която е едва 11г по-голяма от нас.

Срещата мина, не отидох.
Впечатленията ми от подобни срещи е, че преминават под вид на разпит и обсъждание на някакви случки от миналото

Значи не ходиш, но имаш впечатления?
Странна работа. Впечатления се градят на лични наблюдения и преживявания, каквито ти нямаш, поне относно такъв вид срещи. Защото не ходиш.
"Обсъжданието" на случки от миналото си е в реда на нещата, все пак с тези хора си бил 4-5 години /ако е за средно образование/, и повече, ако е за основно. То не е ли това всъщност очарованието на този живот-именно всички случки, преживявания, емоции, всякакви ситуации...най-прекрасните ми години са това, поне за мен. Бяхме прекрасен клас, училището беше единствено в страната с такава насоченост и бяхме буквално от цяла България. Сега имам приятели във всяка точка на страната, както и по света-пръснати сме навсякъде.
Завърших средното си образование по соц.време и толкова ....различни спомени от сегашното време имам, че дори на срещите нарочно си ги припомняме, за да не ги забравим. Всичко беше различно, дори и вече към края на онзи строй, с различните правила и порядки, със задължителните униформи, с вързаните коси, с липсата на телефони, таблети, лаптопи, с ученическите бригади и преживяванията на тях, с екскурзиите из страната по заводи и предприятия, каквито имаше в излишък и в които работеха хора с професия, с каквато "излязохме" ние, и още, и още...
Винаги ходя, още повече, че е в града, в който завършихме и който ми е любим. И не пропускам възможност да го посетя.
Що се отнася до "разпита"-ами нормално е, всеки е поел по собствен път, някой е заминал в друга държава, срещнал е нови хора, видял е различни места...друг вече има семейство, дете...трети работи интересна работа, има не по-малко интересна професия...всеки споделя, другите питат, на това му се казва дискусия, разговор между приятели, споделяне, емоция...но в никакъв случай "разпит".
Та в общи линии решението ти да не отидеш е било правилно. С такава нагласа и разсъждения щеше да е мъчение и за теб, и за околните.