Здравейте,пиша от отчаяние.
Изпитвм голям страх за здравето на детето си , постоянно я следя какво и колко яде, колко вода пие, как пие, колко пишка и т-н. То си е направо хипоходрия , според мен, но обектът е дъщеря ми .
Всичко започна с късното диагностициране на пневмония април месец. След това детето е постоянно с мен и станах свръх- наблюдателна и чувствителна по отношение на нея.
Последното , което ми направи впечатление преди малко повече от месец, е , че увеличи приема на вода. Но аз стигнах далеч - поисках изследвания на кръвна захар и урина, всичко беше нормално-. Но това не ме успокои, вглеждам се постоянно в нея и в това , което описах по-горе. Не смея да я оставя дори на някой да я гледа за час-два , от страх да не пропусна нещо в наблюдението.
За една две седмици бях се поуспокоила –без да спирам да я наблюдавам, тогава пък си ровех в нета за други страшни диагнози , но от два дена е нещо страшно.
Не искам да е така, искам всичко да си е по старому, да се смея и гордея с прекрасната ми дъщеря, но не мога. Спирам се постоянно, защото си мисля нон стоп как непременно ще ни се случи нещо лошо и как нещо не й е наред. От което пък се чувствам виновна.
Някой от вас бил ли е на моето място ? Преборил ли се е ? Какво да правя ?
Изпитвм голям страх за здравето на детето си , постоянно я следя какво и колко яде, колко вода пие, как пие, колко пишка и т-н. То си е направо хипоходрия , според мен, но обектът е дъщеря ми .
Всичко започна с късното диагностициране на пневмония април месец. След това детето е постоянно с мен и станах свръх- наблюдателна и чувствителна по отношение на нея.
Последното , което ми направи впечатление преди малко повече от месец, е , че увеличи приема на вода. Но аз стигнах далеч - поисках изследвания на кръвна захар и урина, всичко беше нормално-. Но това не ме успокои, вглеждам се постоянно в нея и в това , което описах по-горе. Не смея да я оставя дори на някой да я гледа за час-два , от страх да не пропусна нещо в наблюдението.
За една две седмици бях се поуспокоила –без да спирам да я наблюдавам, тогава пък си ровех в нета за други страшни диагнози , но от два дена е нещо страшно.
Не искам да е така, искам всичко да си е по старому, да се смея и гордея с прекрасната ми дъщеря, но не мога. Спирам се постоянно, защото си мисля нон стоп как непременно ще ни се случи нещо лошо и как нещо не й е наред. От което пък се чувствам виновна.
Някой от вас бил ли е на моето място ? Преборил ли се е ? Какво да правя ?
И моето момиченце е на четири. Опитвам се по всякакъв начин да не подхранвам страховете си- не чета в нета, избягвам да си мисля най- лошото, просто си го налагам. Прочети малко в нета за автотренинг има добри техники за справяне с такъв вид психо атаки. И най- важното- не чети по форумите, там даден човек пише за своя личен проблем, това не значи че ти/детето ти имате същия проблем. Намери си хоби, нещо което ти доставя истинско удоволствие. И не на последно място, усмихвай се, радвай му се на този живот, той все пак е И хубав 
