Понякога искам да си стегна багажа,но ме е страх че ще съжалявам.

Ами дай му следния реален пример от живота.
Моя позната преди 5 години спечели конкурс в София в  известна фирма. Ей така на, идва от т.нар. провинция и печели!!!! Без връзки и познанства.
В случая говорим също за двойка-семейство-осигурени материално, които в родния си град имаха собствена къща+бизнес. Но риск печели-риск губи.
Знаеш ли колко време тя беше сама в Сф и като дойдеше петък-палеше колата и към родното място? А там бяха мъжът и и детето и-забравих да кажа, и дете имат! За детето грижите си деляха бащата +бабите. След известно време тя ги изтегли постепенно тук. Съпругът нямаше работа, но тя печелеше добре.........и сега вече всичко е наред.
ето ти един простичък пример. Ако имаш желание-поразсъждавайте заедно върху него.

В животът на всеки човек идва момент в който се изправя пред подобна дилема. Правилно решение според мен няма- зависи ти как чувстваш нещата.
Аз лично избрах любимия мъж, с който създадохме семейство и не съжалявам. Моята дилема беше София или Виена. В София беше той (и семейството ми), във Виена- хубавият живот. Любовта ми надделя. Иначе честно казано въобще не ми се живее в София, нищо че ми е родният град- грозен е.

И като си отиде любовта или той не е точно любовта на живота ти?
Какво ще ти остане?
Човек трябва да е щастлив в кожата си и с решенията, които взема сам за живота си.

Аз не бих била с мъж, който не ме подкрепя, няма да помогне да се сбъднат мечтите и желанията ми.
Просто ще се чуствам неудовлетворена и рано или късно ще го отнесе мъжа.

А такива планове за след 3-4 години са много далечни, дотогава я камилата, я камиларя.
Не се знае кой накъде.

Сега си млада, необвързана сериозно, помисли какво искаш и го направи. Ще се чустваш много по удовлетворена и щастлива.

Слънце, същото сигурно си мисли и приятелят й. 

100% и той това мисли

Нямах време да прочета всичко,но от това което прочетох в първия ти пост и от цитата вече се съмнявам какво те държи в твоя град и с твоя приятел.Ти в мислите си отделяш кариерата от семейството,от човека до тебе помисли още дали не е навик това ,че си с него.Какво значи заминавам и  ГО ИЗНУДВАШ ЗА ДА НЕ ТЕ ЗАГУБИ  да дойде с теб.И адже ба ако не го направи ще съм сломена.Как би реагирала ако той постави условията,но обратно АКО НЕ ОСТАНЕШ той ще е сломен без теб в стария град?някак си ми звучи,че всеки гледа себе си, а пък сте приятели,а пък не можете един без друг.Стане ли дума някой да обработва и да налага свое мнение не ми звучи като единствена и незаменима,голяма любов ,а на бакалски сметки.Или решавате двамата заедно къде,как и кога или всеки си гледа пътя,кариерата пък каквото сабя покаже.А то излиза хем ми се ще ,хем не ми стиска.Имаш и известна правота,не си мисли,че София стои и чака единствено теб с големите си възможности.Правилно са ти писали,че мед и масло не тече от чешмите и когато се убедиш,че сам изобщо не е добре тогава може би ще решиш пак да го изнудиш и да заминеш например в Лондон още по-голям и перспективен град.Живеещите в София с твоето мислене гледат на запад - Париж,Лондон и т.н.- даже към Америка.Така,че първо помисли какво точно искаш,а след това разговаряй с приятеля си и преценете кое е най-добре и всичко това точно,ясно,мотивирано.Ако решиш,че всичко до сега може да бъде забравено то стягай багажа и помисли,че не винаги там където ти се иска е най-добре.И не търси вина единствено в него.Той също може да има планове и мечти ,с които и ти трябва да се съобразиш ако го обичаш.Ако ли не ,  няма проблем стягай куфарите и хвърляй боба върху географската карта може да се падне на по-добро място от София,тя все пак е в РБ и не е толкова блестяща както си мислиш.  

Май точно това е проблемът, и не е необходимо да заминаваш чак за "столицата", само за да се разделиш с човек, когото уж обичаш, а в същото време имаш към него доста забележки и "едно наум". Имам усещането, че не си наясно за какво по-точно искаш да заминаваш, заради нови професионални възможности, или за да "избягаш" от връзката си, намирайки си оправдание с учение, работа и т.н. ако човека до теб не ти е изцяло по сърце, го разкарай докато е време.

Не е нужно да се разделяш с него, за да заминеш. Колкото и далече да е градът, в който живееш.
Имах колежка от Бургас, която по време на цялото ни следване поддържаше връзка с приятеля си. Той не пожела да дойде с нея в София, тя си ходеше в Бургас при всеки удобен случай. И така 5 години, след което веднага се ожениха. Никога не съм виждала двама души, които се обичат повече.

Аз те съветвам да заминеш за София. Ще видиш, че тук не тече мед и масло, но ще имаш възможност да се отдадеш на предизвикателството да се справиш сама с живота. Да постигнеш нещо, да се издигнеш в собствените си очи. Ако останеш и ако животът там за теб не е никакво предизвикателство, то недоволството ти, че си загърбила мечтите си ще се увеличава с всяка изминала година. Все по-вече ще си казваш "Можех да направя един какво си, но заради него не го направих" и ще идеализираш още повече представата си, че е щяло да бъде хубаво, но заради него си го жертвала.
А с годините възможността ти да заминеш ще намалява.
Заминавай докато си млада. Явно имаш нужда да завържеш контакти, да срещнеш интересни хора и да преживееш разнообразни неща. Не се лишавай от това, после няма да можеш да се върнеш към тази възможност и ще съжаляваш.
Тъкмо ще разбереш колко държи приятелят ти на теб. Ако просто ти е приятно и комфортно с някого, на тази основа не трябва да се гради семейство, защото то може да се разпадне на първата по-сериозна трудност и ще е хубаво ако го знаеш преди това. Добре е една връзка да се закали и изпита в някоя и друга трудност, преди да прерастне в семейство. Без трудности всяка любов изглежда идеална, въпросът е каква е на практика.

Винаги човек губи нещо за да спечели друго,така,че и при пеб ще е така.Или цял живот ше правиш компромис с себе си като останеш или заминаваш и каквото стане!Човек никога не знае каквого чака за напред.Ако сърцето ти казва остани го направи,но аз виждам,че имаш колебания за това просто тръгвай!Ако той е мъжа на живота ти няма да се колебаеш толкова много.Пълно щастие няма,но пък живота си е твой и ти трябва да решаваш съдбата си.От мен УСПЕХ каквото и да решиш.

може да се менкаме

аз съм претрупана с ангажименти и ми идва да се завра някъде на тихо в някое забутано селце и там да си хортувам докато свят светува!
А ти ела в лудницата лондон, в трафика и неперстанните полицески сирени, с пътуването по час и кусур в едната посока до работа и .....такива ми ти работи в големия град! А да-по-голям град, по-големи данъци, по-големи сметки....или поне тук е така

Не може и вълкът да е сит, и агнето цяло.Не вярвам,че двете желания са еднакви по сила,със сигурност към едното те влече повече.Избери това,без което наистина не би могла.

Здравей Prosto Az,
твоята история е почти като моята. Не мисля, че някой е в състояние да ти каже как да постъпиш, включително и аз, но може пък и да съм от полза...
Моята връзка беше 6 годишна, много преживявания, много планове и т.н. Проблема в последните три години беше, че аз бях вече в София и понеже той не искаше да дойде, съм пътувала всяка седмица по 600 км. ВСЯКА седмица - не дойде нито веднъж той, за да ми спести поне един път досадното пътуване. И това защото се разкъсвах между желанието да уча и работя тук и между това, което тогава наричах любов, а сега мога да ти кажа, че не е било нищо повече от навик. И си мислех, че като пътувам правя компромис, за да не му нарушавам ежедневието, да не го отделям от приятелите му - пълни глупости!! Само си загубих времето и още не мога да си го простя. Знаеш ли защо, защото разбрах за себе си, че правенето на компромиси не винаги е когато единия иска вазата да е в ляво, а другия да е в дясно на масата, вазата да се слага по средата. Понякога и то особено за важните неща в живота, единия път се слага в дясно, а другия път в ляво /дано не звучи прекалено абстрактно/.
И така един ден си дадох сметка, че този човек не ме обича достатъчно и мисли повече за себе си отколкото за "нас", че не си дава сметка на мен какво ми е и сложих край. За щастие не беше късно, нямах нито брак, нито деца. Това е. Просто се замисли над следните въпроси:
1. Обичам ли го още? Колко силно го обичам? Толкова, че и след 20 години да си кажа "да, тази любов бе смисъла на живота ми"?
2. Защо този мъж, който ме обича, не желае да ми помогне да последвам мечтата си? Понякога партньора в живота трябва да те подкрепи и в най-смелите ти мечти, и ти него също. Поне така смятам аз.
Много дълго стана, но искам да напиша и още нещо - моят съпруг ме научи, че да обичаш истински означава да желаеш другия да е щастлив. Самият факт, че човека до теб не разбира, че така ще те направи щастлива и не иска да направи крачката трябва да ти подскаже какво да направиш. И факта, че ти би могла да решиш да останеш, за да бъде той щастлив, ако го обичаш силно, е без значение. Просто той не мисли нито за "теб", нито за "нас"...