Май ме е страх да се изнеса

Кръчмата е дом на много хора ... шегувам се разбира се

А защо избърза с преместването? Защо не поживяхте заедно известно време в твоето място? Пак е възможно да си делите разходите.
Аз също дълго избирам място, на което да живея и трудно се разделям с него, защото създавам силен емоционален ангажимент.
Обожавах последният апартамент, в който живеехме под наем. Той беше моето място, аз го бях избрала и имаше много сантимент в него. След 10 години се наложи да го напусна и още (след 3 години) не съм го преживяла, на моменти си тъгувам за атмосферата му и защото си беше моето място.
Остави се на емоцията, съвсем нормално е да преживяваш промяната.

Мисля, че страховете и чувствата ти са съвсем нормални. Още повече, че те разбирам отлично, защото и аз съм такава-обичам да съм сама, да имам лично пространство, не съм жената-домакиня, не обичам да чистя и да готвя. Обичам да си правя моите си неща. Просто съм такава.
Когато се изнесохме заедно със съпруга ми си дойде от само себе си. Аз бях много ентусиазирана. По принцип големите промени ме плашат, но може би, защото знаех, че това е човека с когото ще създадем семейство тогава изобщо не се замислих, нямах страхове. Решението си беше съвсем навреме. Ние заживяхме заедно след 3 години връзка. А на 4 та се оженихме. Едно е обаче да заживееш на семейни начала на 26-27 години, съвсем друго е когато още си толкова млада. Но в това няма нищо лошо. Би ти дало само опит.
Разбирам, че имаш страхове и спомени в стария ти дом. Аз никога не бих се привързала така към жилище, което обитавам временно и което не е мое. Но съм обиколила много квартири за кратко време и може би затова не се привързах.
Трудно е да се напаснеш с навиците на друг човек. Особено когато си силно изявен индивидуалист и си свикнала да бъдеш сама и да разполагаш със себе си.
Но го погледни като вашето общо ново начало. Казваш, че се чувствате много добре заедно. И сте щастливи. Мисли за това. И се съсредоточи да превърнеш новото място във вашето местенце и уютен дом.
Отраснах сама в огромна къща. Брат ми учеше в друг град. Не бях свикнала да се съобразявам с никой. После в Студентски град и с всичките съквартиранки, които имах през годините се научих. Искам да кажа, че всичко се научава. Пък още повече, че тук става дума за твоята половинка.
На мен и сега ми липсва много времето за себе си и да съм си сама. А вече имаме и детенце. Добре,че попаднах на мъж ,с който си поделяме всички задължения и който ме разбира и макар и малко си крада от времето за хобитата и себе си.
Ще се напаснете. Погледни ведро на нещата и без страх. Това е още една стъпка в развитието на вашите отношения. Няма нищо страшно.😊

Аз се чувствах по-зле - 10 години си бях живял сам (на гаджетата им се отпускаше макс четка за зъби и няколко дрешки), бях си правил каквото си искам, когато си искам, изведнъж идва някой и трябва да се съобразяваш с него изведнъж, защото той/тя има точно толкова право над това пространство, колкото и ти

Имах сериозни притеснения, че ще загубя личното си пространство, но се оказаха напълно неоснователни. Така че давайте смело, ако човекът е подходящ, нищо няма да загубите, само можете да спечелите. А ако не е - това е единственият начин да се разбере на практика преди сватбата и забременяването, че не е

Затваряш страница от живота си. Страх те е... нормално. "ням да се върне... никога вече".
От друга страна, отваряш нова...
Не се притеснявай от този страх. Нормален е.

Ние бяхме в сходна ситуация с моя мъж, тогава гадже - и двамата в малки апартаменти и трябваше да намерим по-голям общ. И на мен ми беше малко странно, малко несигурно, но си спомням положителното - ами честно беше ми писнало само да разнасям дрехи и вещи насам, натам. Ние на практика последните месеци преди да се преместим живеехме заедно, но на две места. Щото нали и двамата много самостоятелни, независими и бла-бла. Пък накрая какво става, плащаме два наема, всяка вечер чудене къде ще спим, в кой хладилник какво има, напрягащо си беше. За кратко бяхме в неговата квартира, докато харесаме обща, там пък моите неща бяха по кашони и също беше некомфортно.

Вашите обстоятелства сигурно са различни, но щом сте решили да се местите заедно, ясно е, че все има положителни страни, фокусирай се върху тях.

А твоето си местенце - ами то не е твое реално, не знаеш след няколко месеца на хазяина няма да му затрябва за порасналия син примерно и пак да си в същата ситуация, но без останалите хубави страни.

От коя промяна? От тази, в чието обсъждане е участвала половин година ли (по думи на авторката)? Що не каза "Не съм готова за промяна, харесвам си жилището и се чувствам перфектно в него сама". Страх?!  Сама си го причинява, ако въобще това е подходящата дума. Не е малка, трябва да знае какво иска и най-вече да се научи да го казва. Тук кой с какво може да й помогне?

В крайна сметка апартамента в който до сега си живяла също не е твой и си там под наем нали?  Така или иначе все някога трябва да се изнесеш или да го закупиш ако собствениците пожелаят, но закупуването на едностаен....

Лично мнение:
не е готова за сериозна връзка, не е готова за живот заедно/брак, все още "хвърчи в облаците".
Защо се е съгласила все пак?
Ами, 1.или много влюбена, 2.или не може да казва "Не", 3.или не иска да изпуска "добра партия".
Но с подобна нагласа "Не ми харесва тук, обичам си старото жилище, тук ми е гадно/пусто/тъжно/плашещо, освен да си скапят отношенията, друго не виждам.

Не се мести още.Дай си още време.Според мен изобщо не си готова за това

Съвсем нормално си е да си има притеснения при такива промени.
И това не значи, че не е готова или че нещо друго не е наред, просто при някои хора промените се приемат по-трудно.

Мисля, че е хубаво човек да работи в посока гъвкавост и по-малко сантименталност, а не да си поощрява привързаността към чужди тухли... Животът става все по-динамичен, ако на 23 си като пенсионер, нататък как ще си? Тепърва идват големите промени. Гледай по-ведро на нещата, започва едно ново приключение.

Авторката, бях на 25, когато си купих моето жилище след 7 години по наеми. Кръвта си вкарах в него и ми е изключително мило и на сърце. Само че тогава не знаех, че не след дълго ще се омъжа и ще живеем в жилището на мъжа ми, което е по-голямо, в по-хубав район и завършено. Съветът ми е да се отървеш от привързаността си към стария ти апартамент и да гледаш напред. Ще поживеете с твоя приятел и ще стане ясно накъде духа вятърът. Вече си поела ангажимент и е редно като зрял човек да удържиш на думата си. А опитът в съвместното съжилтелство ще ти е изключително полезен занапред.

Какви са тези теми от 23-годишни момичета, които говорят за тухлите като някакви бабички? Не можела да се раздели с жилището си, че защо, да не си си вградила сянката в него? Привързването към жилището е характеристика на старостта, на 23 не би трябвало да имаш подобни емоции. Разбирам защо 70-годишната ми леля не може да си остави жилището, но ти не си на 70.
Друг въпрос е ако не ти се живее в двойка и затова си ревала. Ако момчето не те кефи, не се събирайте, кажи че не си готова и си продължете, както досега.

Да живееш с гаджето си не е никакво заробване с домакинство. Не те разбирам изобщо, може би просто не го обичаш истински.