Здравейте! Пиша тук, защото не мога да намеря решение на проблем с майката на приятеля ми.
Жената е от типа тревожно-депресивни самотни жени, които постоянно търсят вниманието на децата си. Живее сама в друг град и е отдавна разведена с баща му. Бащата пък, отдавна отделен от децата си, много често се държи отчуждено с тях, все едно не са му деца.
Така. Ще започна с първите проблемни случки, когато ми направи лошо отношение майката. Беше ме виждала 4-5 пъти вероятно, но това не я спря да ми направи забележка за прическата, която била грозна и трябвало да се подстрижа като Николета Лозанова. Не ми било добре с тази прическа, да съм я променила нещо. Не очаквах такова нещо и останах доста шокирана, а реакцията ми беше просто да ѝ кажа, че в момента се харесвам така. След тази случка казах на приятеля ми, че съм се почувствала обидена и че за мен не е нормално някой, с когото си се виждал 5 пъти да ти казва такива неща. Той не спря да ме убеждава, че е нормално и обянението се превърна в конфликт, в който накрая го попитах как би се почувствал, ако аз кажа на майка му, че прическата ѝ е грозна, че с червена коса, вечно побеляла в корените, изглежда зле. Това го накара да избухне насред улицата, което ме принуди просто да го оставя, за да не събирам нежелано внимание.
Майка му е доста контролираща жена, която постоянно звъни да пита ял ли е, спал ли е, къде е, защо не ѝ вдига. Имам усещането, че с подобно поведение подсъзнателно му казва колко е незрял и как не може да се справи с елементарни неща, затова тя му звъни, за да му помага.. В началото не знаех в какво се замесвам, давайки ѝ своя тел.номер ѝ казвайки ѝ, че може да ми се обажда. Приятелят ми ми каза, че ще ме тормози и притеснява, но при положение, че не я познавам и не съм наясно с привичките ѝ, предположих, че ме възпира, понеже той самият се дразни на звъненето. И така се започна в началото с прозаични неща като "звънни ми, когато се приберете, за да не се притеснявам", което беше ок за мен и напълно разбираемо все пак е майка и се тревожи за детето си. Той самият вечно се оплаква от нея, но не спира да отговаря, не поставя граници някакви и винаги предлага внимание, когато тя го потърси.
И така до последните месеци, когато звъненето започна да минава някакви мои граници и разбирания. Винаги щом не може да се свърже с него, звъни на мен и то не веднъж, а докато изключи, поради липса на отговор. Не звъни на мен, за да ме чуе, щото много ме харесва или цени, а ми звъни като на секретарка, която да ѝ достави необходимата информация. Звъненето зачести и започна да ми пречи на работата, понеже работя през деня по цял ден и започна да ми тежи всичко това.
Това ме принуди преди няколко седмици да ѝ кажа, че не ми е приятно да ми звъни. Казах ѝ "Ти не звъниш, за да чуеш мен, а да се осведомиш къде е синът ти, дали не му се е случило нещо, дали не е катастрофирал и т.н., но това ми пречи на работата и ме разтревожва. Моля те звъни ми, ако искаш да чуеш мен, аз не съм гара разпределителна и звъненето ти започна да ми тежи". Тя отговори "Еее, какво толкова ще ти стане". Така приключи разговорът и от тогава звъненето спря.
Скоро след това започна присмехулно кълвящо отношение към мен. Запозна да ми говори с насмешка, да се шегува, но не добронамерено, да обижда, като дори веднъж каза "Толкова ти е акълът" понеже съм отишла да помогна на бащата на приятеля ми, т.е. извършила съм някаква работа безкористно. Загубих желание да я срещам, което моят приятел приема много враждебно и агресивно. Започна да се кара с мен, да ме упреква какво съм искала от "тази стара немощна жена", да ме напада и обижда, че съм била дребнава, тънкообидна, с махленско-селски манталитет и т.н.
Знам, че единственият начин да се реши някакъв проблем е когато се говори, когато се води диалог и се чуят аргументи на всички страни, но честно казано в случая не знам как да постъпя. Да си призная започнах да се отвращавам от цялата ситуация и да губя търпение, но въпреки това успявам да запазя самообладание до момента, да бъда разумна и търсеща диалог.
Как бихте постъпили? Как Ви се струва цялата история? Случвало ли Ви се е нещо подобно? Къде греша? Какво да направя, за да подобря взаимоотношенията?
Бъдете откровени, моля и не пестете да ми кажете, ако смятате, че бъркам някъде.
Благодаря!
Жената е от типа тревожно-депресивни самотни жени, които постоянно търсят вниманието на децата си. Живее сама в друг град и е отдавна разведена с баща му. Бащата пък, отдавна отделен от децата си, много често се държи отчуждено с тях, все едно не са му деца.
Така. Ще започна с първите проблемни случки, когато ми направи лошо отношение майката. Беше ме виждала 4-5 пъти вероятно, но това не я спря да ми направи забележка за прическата, която била грозна и трябвало да се подстрижа като Николета Лозанова. Не ми било добре с тази прическа, да съм я променила нещо. Не очаквах такова нещо и останах доста шокирана, а реакцията ми беше просто да ѝ кажа, че в момента се харесвам така. След тази случка казах на приятеля ми, че съм се почувствала обидена и че за мен не е нормално някой, с когото си се виждал 5 пъти да ти казва такива неща. Той не спря да ме убеждава, че е нормално и обянението се превърна в конфликт, в който накрая го попитах как би се почувствал, ако аз кажа на майка му, че прическата ѝ е грозна, че с червена коса, вечно побеляла в корените, изглежда зле. Това го накара да избухне насред улицата, което ме принуди просто да го оставя, за да не събирам нежелано внимание.
Майка му е доста контролираща жена, която постоянно звъни да пита ял ли е, спал ли е, къде е, защо не ѝ вдига. Имам усещането, че с подобно поведение подсъзнателно му казва колко е незрял и как не може да се справи с елементарни неща, затова тя му звъни, за да му помага.. В началото не знаех в какво се замесвам, давайки ѝ своя тел.номер ѝ казвайки ѝ, че може да ми се обажда. Приятелят ми ми каза, че ще ме тормози и притеснява, но при положение, че не я познавам и не съм наясно с привичките ѝ, предположих, че ме възпира, понеже той самият се дразни на звъненето. И така се започна в началото с прозаични неща като "звънни ми, когато се приберете, за да не се притеснявам", което беше ок за мен и напълно разбираемо все пак е майка и се тревожи за детето си. Той самият вечно се оплаква от нея, но не спира да отговаря, не поставя граници някакви и винаги предлага внимание, когато тя го потърси.
И така до последните месеци, когато звъненето започна да минава някакви мои граници и разбирания. Винаги щом не може да се свърже с него, звъни на мен и то не веднъж, а докато изключи, поради липса на отговор. Не звъни на мен, за да ме чуе, щото много ме харесва или цени, а ми звъни като на секретарка, която да ѝ достави необходимата информация. Звъненето зачести и започна да ми пречи на работата, понеже работя през деня по цял ден и започна да ми тежи всичко това.
Това ме принуди преди няколко седмици да ѝ кажа, че не ми е приятно да ми звъни. Казах ѝ "Ти не звъниш, за да чуеш мен, а да се осведомиш къде е синът ти, дали не му се е случило нещо, дали не е катастрофирал и т.н., но това ми пречи на работата и ме разтревожва. Моля те звъни ми, ако искаш да чуеш мен, аз не съм гара разпределителна и звъненето ти започна да ми тежи". Тя отговори "Еее, какво толкова ще ти стане". Така приключи разговорът и от тогава звъненето спря.
Скоро след това започна присмехулно кълвящо отношение към мен. Запозна да ми говори с насмешка, да се шегува, но не добронамерено, да обижда, като дори веднъж каза "Толкова ти е акълът" понеже съм отишла да помогна на бащата на приятеля ми, т.е. извършила съм някаква работа безкористно. Загубих желание да я срещам, което моят приятел приема много враждебно и агресивно. Започна да се кара с мен, да ме упреква какво съм искала от "тази стара немощна жена", да ме напада и обижда, че съм била дребнава, тънкообидна, с махленско-селски манталитет и т.н.
Знам, че единственият начин да се реши някакъв проблем е когато се говори, когато се води диалог и се чуят аргументи на всички страни, но честно казано в случая не знам как да постъпя. Да си призная започнах да се отвращавам от цялата ситуация и да губя търпение, но въпреки това успявам да запазя самообладание до момента, да бъда разумна и търсеща диалог.
Как бихте постъпили? Как Ви се струва цялата история? Случвало ли Ви се е нещо подобно? Къде греша? Какво да направя, за да подобря взаимоотношенията?
Бъдете откровени, моля и не пестете да ми кажете, ако смятате, че бъркам някъде.
Благодаря!
