Добър вечер на всички 
Чета ви откакто съм се регистрирала и реших да пиша и за моя проблем, който продължава вече година и 3 месеца. Не съм споделяла това на почти никого, тъй като за мен дразгите в семейството са единствено в границите на дома, но напоследък ситуацията започва много да ми тежи. Та, накратко ще ви разкажа - дъщеря ми (16 г) и баща и (моя съпруг), са скарани. Скарани заради дъщеря ми, която преди година и половина имаше як пубертет. Як, ама як! Може би съпругът ми не можа да приеме, че тя пораства и започнаха да се сдърпват доста често - уж за малки неща и всичко това минаваше в рамките на 1-2 часа. Но един ден тя си дойде вкъщи, беше се напила (все още ми тежи, като си помисля в какво състояние я видях). Та, наистина онзи ден положението беше потресаващо. Баща и побесня, тогава за пръв път я удари. Както и да е и този ден мина. На следващия ден поговорих с нея, изяснихме причината за това напиване, обясних и как това само и вреди и общо взето, се разбрахме. Оттогава забелязах, че двамата не си говорят, като в началото си мислех, че ще мине за 2-3 дена. Постепенно започнаха да минават дни, месеци - те все така. Мълчат си, подминават се, отдалечаваха се един от друг. Беше неловко да стоим тримата в една стая, опитвах се завържа разговор - не поемат. Държа да отбележа, че за годините си дъщеря ми е голям инат. Не отстъпва, има страх от думата ''извинявай'', предпочита всичко да мине от само себе си. Но то не минава. И така, март месец тя отново направи голяма глупост (дребна кражба от роднини), от което баща и побесня. Наказване, обиди и от двете страни - беше наказана повече от 1 месец без излизане, телефон и т.н. Военен режим - на училище, вкъщи и обратното. Може би донякъде и това повлияя още повече върху отношенията им. В един момент аз не виждах баща и дъщеря, а двама човека, изпитващи неприязън един от друг. Сега, година по-късно всичко е все същото. Мълчат си, не се поглеждат, щерката все по-рядко стои с нас в една стая, преди ми споделяше повече, а сега - много рядко и то ако я накарам. Говорила съм и с двамата, и поотделно, и заедно. Не поемат. Дори пред мен не говорят открито за проблема, а с недомлъвки. Сякаш ги е страх да отворят темата. Чувствам се между чука и наковалнята, боли ме, тежко ми е... Моля ви, дайте ми съвет!
Чета ви откакто съм се регистрирала и реших да пиша и за моя проблем, който продължава вече година и 3 месеца. Не съм споделяла това на почти никого, тъй като за мен дразгите в семейството са единствено в границите на дома, но напоследък ситуацията започва много да ми тежи. Та, накратко ще ви разкажа - дъщеря ми (16 г) и баща и (моя съпруг), са скарани. Скарани заради дъщеря ми, която преди година и половина имаше як пубертет. Як, ама як! Може би съпругът ми не можа да приеме, че тя пораства и започнаха да се сдърпват доста често - уж за малки неща и всичко това минаваше в рамките на 1-2 часа. Но един ден тя си дойде вкъщи, беше се напила (все още ми тежи, като си помисля в какво състояние я видях). Та, наистина онзи ден положението беше потресаващо. Баща и побесня, тогава за пръв път я удари. Както и да е и този ден мина. На следващия ден поговорих с нея, изяснихме причината за това напиване, обясних и как това само и вреди и общо взето, се разбрахме. Оттогава забелязах, че двамата не си говорят, като в началото си мислех, че ще мине за 2-3 дена. Постепенно започнаха да минават дни, месеци - те все така. Мълчат си, подминават се, отдалечаваха се един от друг. Беше неловко да стоим тримата в една стая, опитвах се завържа разговор - не поемат. Държа да отбележа, че за годините си дъщеря ми е голям инат. Не отстъпва, има страх от думата ''извинявай'', предпочита всичко да мине от само себе си. Но то не минава. И така, март месец тя отново направи голяма глупост (дребна кражба от роднини), от което баща и побесня. Наказване, обиди и от двете страни - беше наказана повече от 1 месец без излизане, телефон и т.н. Военен режим - на училище, вкъщи и обратното. Може би донякъде и това повлияя още повече върху отношенията им. В един момент аз не виждах баща и дъщеря, а двама човека, изпитващи неприязън един от друг. Сега, година по-късно всичко е все същото. Мълчат си, не се поглеждат, щерката все по-рядко стои с нас в една стая, преди ми споделяше повече, а сега - много рядко и то ако я накарам. Говорила съм и с двамата, и поотделно, и заедно. Не поемат. Дори пред мен не говорят открито за проблема, а с недомлъвки. Сякаш ги е страх да отворят темата. Чувствам се между чука и наковалнята, боли ме, тежко ми е... Моля ви, дайте ми съвет! 
. Нищо не каза, влезе си в кухнята. Междувременно съм се напила. 2 бири изпих. Помня, че "връщах" поръчката през балкона. Кога са си тръгнали хората, кога и как съм си легнала - нямам спомен. Но помня, че на сутринта баща ми влезе в стаята с иронична усмивка ме попита дали съм жадна и ми донесе вода.