Здравейте! Аз съм на 24. С приятелят ми сме от 1 година и 8-9 месеца заедно. Чувствам се страхотно с него, той е най-добрият мъж, когото познавам. Супер грижовен е, винаги ми угажда, дори и сега, когато иска да се разделим. Аз съм такава, че много държа на човека до мен, обичам го и никога не бих си позволила волности. Държа, когато съм във връзка, всичко да е ясно, да няма лъжи и скрито-покрито. Само че винаги съм попадала на партньори, които по един или друг начин са ме лъгали или дори са изневерявали. Докато не срещнах него. Той е мъжът мечта и точно затова не искам да го губя. Само че моят характер е доста особен и това ми навлече куп неприятности. Това, че винаги съм била с хора, които са ме лъгали, ме е направило доста недоверчива и ревнива. Правя сцени от нищото, напрягам себе си и него, при което след 2 мин ми минава и искам отново да се сгуша в него. Само че разбирам, че не всички хора са така като мен и не всички могат да ти простят и да приемат тази особена черта от характера за нормална. Вярвам му, че не би ми изневерил. Наистина. За това време го опознах доста. Просто е доста привлекателен за женските погледи, а и е общителен, и това доста често ме изкарва извън нерви, като не го прикривам. Това предизвиква караници от моя страна и охлаждане на чувствата от негова страна. Обикновено ме прегръща и ми казва да се успокоя. Обикновено и на него му минава бързо, но знам, че това постоянно "недоверие" го изнервя и го кара да се отдръпва. В резултат и сексуалният ни живот не върви особено. Може би заради това постоянно напрежение, което се поражда. Това винаги е било една от причината за споровете ни. В друго отношение съм доволна. Абсолютно галантен мъж, който знае как да изненада приятелката си, да я подкрепи и да й направи комплимент.
Само че... не успях да го запазя. След многобройни караници, последната му преля чашата и каза, че повече не иска да е с мен. Карахме се много, той каза, че съм убила всичко и че си губя времето. Но малко по-малко страстите утихнаха и все пак успяхме да водим малко по-смислени разговори. Каза, че много пъти е преглъщал, но съм му минала границите вече и не иска да продължаваме, защото не вярва, че мога да се държа различно и ще продължа да го наранявам. Аз от своя страна проумях доста неща и съм сигурна, че мога да бъда много по-въздържана и разбрана, само да съм с него.
Откакто сме разделени съм оставала три пъти у тях по собствено желание, взима ме и на семейно събитие по негово желание. Пише ми и ме търси, когато не съм яхнала метлата си пишем нормално.
Аз обичам да изразявам мислите си писмено, не ме бива толкова в говоренето и затова му написах няколко дълги страници с обяснения какво и защо се случва и какво искам да променя, как се чувствам и така нататък. Отделно всеки ден ходим заедно с колата на работа и се прибираме и това пречи да прекараме време разделени. Последните няколко дни аз се държа доста натрапчиво, опитвам се да го прегърна, да го целуна, което още повече го отдалечава някак. И снощи проведохме разговор, в който той ми каза, че нямам идея какво да направя и паниката много ми пречи. Така е, не си намирам място, не ям, не спя. Попитах го какво да направя... Каза да се държа естествено и да спра да го натоварвам с тази тема. Вярно е, че говоря само за това, но просто не мога да мисля за друго. Днес реших да действам малко по-спокойно. В колата не поведох аз разговор, изчаках той да го направи. И той наистина говореше спокойно и ми разказваше разни неща. Когато ме остави на работа не се опитах да го целуна. Просто го хванах за ръката и казах една наша обща шега. Смятам, че мина доста добре, защото ми писа малко през деня. Но все пак цялото ми същество е в състояние на шок. Разбирам и осъзнавам грешките си, искам шанс да ги поправя, но вече много пъти съм обещавала да не ревнувам и все пак винаги успявам да се изпусна по някакъв начин. Въпросът е, че аз не ревнувам толкова, колкото съм склонна към драми. Понякога имам чувството, че го правя от жив мазохизъм. Действам импулсивно и знам, че ще съжалявам, но го правя въпреки това. Искам да се променя не само заради него, а и заради себе си.
Не знам какво искам - съвет, подкрепа, идея, просто да споделя... Но все пак - според вас връзката ми обречена ли е или има шанс да поправя нещата?
Само че... не успях да го запазя. След многобройни караници, последната му преля чашата и каза, че повече не иска да е с мен. Карахме се много, той каза, че съм убила всичко и че си губя времето. Но малко по-малко страстите утихнаха и все пак успяхме да водим малко по-смислени разговори. Каза, че много пъти е преглъщал, но съм му минала границите вече и не иска да продължаваме, защото не вярва, че мога да се държа различно и ще продължа да го наранявам. Аз от своя страна проумях доста неща и съм сигурна, че мога да бъда много по-въздържана и разбрана, само да съм с него.
Откакто сме разделени съм оставала три пъти у тях по собствено желание, взима ме и на семейно събитие по негово желание. Пише ми и ме търси, когато не съм яхнала метлата си пишем нормално.
Аз обичам да изразявам мислите си писмено, не ме бива толкова в говоренето и затова му написах няколко дълги страници с обяснения какво и защо се случва и какво искам да променя, как се чувствам и така нататък. Отделно всеки ден ходим заедно с колата на работа и се прибираме и това пречи да прекараме време разделени. Последните няколко дни аз се държа доста натрапчиво, опитвам се да го прегърна, да го целуна, което още повече го отдалечава някак. И снощи проведохме разговор, в който той ми каза, че нямам идея какво да направя и паниката много ми пречи. Така е, не си намирам място, не ям, не спя. Попитах го какво да направя... Каза да се държа естествено и да спра да го натоварвам с тази тема. Вярно е, че говоря само за това, но просто не мога да мисля за друго. Днес реших да действам малко по-спокойно. В колата не поведох аз разговор, изчаках той да го направи. И той наистина говореше спокойно и ми разказваше разни неща. Когато ме остави на работа не се опитах да го целуна. Просто го хванах за ръката и казах една наша обща шега. Смятам, че мина доста добре, защото ми писа малко през деня. Но все пак цялото ми същество е в състояние на шок. Разбирам и осъзнавам грешките си, искам шанс да ги поправя, но вече много пъти съм обещавала да не ревнувам и все пак винаги успявам да се изпусна по някакъв начин. Въпросът е, че аз не ревнувам толкова, колкото съм склонна към драми. Понякога имам чувството, че го правя от жив мазохизъм. Действам импулсивно и знам, че ще съжалявам, но го правя въпреки това. Искам да се променя не само заради него, а и заради себе си.
Не знам какво искам - съвет, подкрепа, идея, просто да споделя... Но все пак - според вас връзката ми обречена ли е или има шанс да поправя нещата?
