Към осиновителите, които имат биологично дете преди осиновяването.

Мъжът ти с теб ли е в това начинание?

Извини прямотата ми, но освен мелодраматичното "винаги съм искала и съм знаела, че ще осиновя дете" замисляла ли си се защо аджеба би направила нещо толкова голямо, съществено и значимо. Вие няма да си вземете коте или дори куче, ще осиновите дете. Ако не си наясно с мотивацията и подбудите си за подобни действия, ако мъжа ти и детето ти не те подкрепят в това начинани нямаш право да вкараш едно малко същество в ада на самотата, където вие си играете на добро семесйтво за негова сметка.

Подобно дете няма да е допълнение към идеалистичното семейство, което сте си създали /и то трябва да е такова, за да започнете да го надграждате с такова изпитание/. Осиновеното дете ще разпердушини света ви на пух и прах и не то ще се върти във вашата вселена, а вие трябва да се завъртите около неговата - защото вие сте родителите, вие му причинявате себе си.

Преди да предприемете осиновяване моля седнете и решете ЗАЩо го правите. И дано отговора не е "защото имаме много любов за даване", защото това не е сапунка ... това е нормалния неудобен и неподреден живот.

Благодаря ти за бързият отговор.

Да, заедно сме в това начинание. И да - част от причината е именно това, което си посочила. Имам много любов за даване и обожавам децата. И говоря от първо лице, единствено число, защото "Ние" да правим разни неща като скачени съдове не ми допада като начин на изразяване.

Това, поради което пуснах темата е отношението на част от семейството към това наше начинание.

От една страна знам, че искат да ни предпазят, но от друга прекаленото черногледство е отровно за всички.

Дай идея как да заявим по искрено и ясно, че сме пораснали за това да имаме второ дете и то да е осиновено.
Знам, че незнам какво ме очаква. Но съм готова да се преборя и да го поема, каквото и да е.

И ще го направим заедно!!!

много е важно човекът до теб да те подкрепя в това начинание...не толкова родителите му, или пък твоите, а той самият, тъй като ще гледате заедно детето, а то не заслужава да се чувства различно...от братчето или сестричето, ...без да разбира причината
от другата страна на барикадата съм,...обучавала съм и съм срещала много осиновителски семейства и самотни осиновители, които въобще не са наясно наистина с какво се захващат...едно клето сираче, видиш ли което те милостиво ще приемат в дома си  и то вовеки трябва да им е благодарно и щастливо че са му дали такъв шанс в живота, трябва да отговори на всички техни критерии и очаквания, да постигне това, което те искат от него, въобще да осмисли живота им и тежко му и горко му, ако не впише в нарисуваната картина
и резултатите след година две при проследяване на осиновявавено е плачевен, не ми се мисли и въобще не ми е леко като си помисля как ще растат тепърва тези дечица...
ако наистина имаш любов към децата, както казваш, може и по друг начин да го осъществиш-стани доброволец към неправителствана организация, която се грижи за сираци, детска учителка, социален работник и т.н....опции много
ако партньора те подкрепя и сте заедно в това начинание, ок, няма проблем
не е толкова страшно какво ще се окаже детето, то и нашите собствени понякога такива проблеми създават, но са важни нагласите и очакванията към осиновеното дете, както и проекциите, които обикновено кандидат осиновтелите изграждат върху крехката му психика

Пак казвам, да двама възрастни сме, заедно сме в това и ще дадем всичко от себе си, за да бъдат нещата наред.
Факт е, че и със собствените деца е изстрел в мрака и късмета е голям процент.

Дано имаме такъв и да се развият нещата по най-добрият възможен начин. Бабите и дядовците ще научим ние на това, на което те са ни научили, но са забравили явно.

Дано не звуча прекалено вятърничева, но досега това ми мислене ме е спасявало в тежките ситуации, както и подкрепата от мами в този форум.

Галя, а можете ли да подпомогнете някак осиновителите, които имат проблеми?
Обучението в първият период какво дава и какво не му достига? - На нас ни предстои другата седмица, затова питам.
Какво се случва, когато някой не се справя и има "плачевен резултат"?

радвам се че и двамата със партньора ви сте заедно в тази ситуация
това е чудесно
иначе...какво да ви кажа за обученията, стараем се много, говорим, разясняваме, накрая пишем доклад и препоръка
но...дали някой взема под внимание нашето мнение е друг въпрос
много е малък процентът на тези осиновители, на които е поставена отрицателна оценка от социалните служби, тъй като колегите се притесняват от жалби и съдебни преследвания за нарушени права
трудно е д апромениш мисленето на човек, който мисли че всичко знае и разбира...но затова са тези обучения  
въпреки че съм говорила с осиновители, които пък споделят че техните обучения са били проформа и не са получили никакви отговори на въпросите си
така че за съжаление монетата има две лица

п.п
ако има нещо, може и н алс

Благодаря за отговорът.

Силно се надявам да попаднем на смислено обучение.

The Doris - в кръга на шегата котката вече я осиновихме преди около 7 години от района на зала Универсиада

Подкрепям Дорис.
Биологичното ти дете на колко години е?

Здравей, един съвет от мен. Детето, което ще осиновите нека е по-малко от вашето дете. Най-добре е бебе. По-големите деца имат много за корекция в зависимост от това през какво са минали и в какви условия са отглеждани преди осиновяването - просене на храна, вземане на храна от земята, липса на представа "свое-чуждо", автономни движения, смучене на палец, недоверчивост, трудно привързване, прилепчивост, бедни представи за околен свят, беден речник, изоставане в НПР, агресия. Не че не се наваксва и коригира, но са нужни много време, средства, любов, търпение, за да стане това. И ако детето е вече по-голямо и близко по възраст на вашето дете, то има вероятност вашето дете да не разбира защо новото братче/ сестриче изисква толкова внимание, защо се държи по определен начин, защо чупи играчките му, удря го, защо не може / не знае това, което другите деца могат/ знаят. И още нещо - не очаквайте бързо новото попълнение. Ако следите " Шеста тема на чакащите" и "Статистика" ще видите, че вече се чака по 1-2 години и то хора без особени очаквания по отношение на пол и произход (етнос) на детето.
Вашите близки са подкрепяли осиновяването, като начин да имате дете в момент, в който е имало вероятност да не можете. Но много хора не разбират желанието да осиновиш, при условие, че можеш да имаш биологично свое дете. Как ще се чувстват децата ви, ако баба, дядо, леля, чичо, братовчедите показват различно отношение към тях? Ами вие като родители? Не може да обърнете гръб на цялата рода и да лишите и другото си дете от роднини. Вярно, че родителите гледат детето си, а контактът с роднините е ограничен, но все пак го има, както и усещането за принадлежност.

Поздравявам ви за решението!
Обществото ни е такова, че подобно нещо се очаква предимно от хора, които немогат да имат биологични деца и често остават неразбрани от близките си.
Осиновяването е най-хубавото нещо, което може да се случи на едно дете, което не се отглежда в биологичното си семейство, стига обаче решението да е било добре обмислено и мотивирано.
Много често кандидат-осиновителите, мечтаейки да им се случи най-хубавото, пропускат да помислят как биха се справили с повечето трудности, които биха могли да им се случат. Никак не е за подценяване това, че имате дете, с което основно трябва да се съобразите и как то би възприело всичко това. Периода на адаптация след осиновяването е труден за цялото семейство.
Не се лишавайте от решението си, ако истински го искате, но обмислете много задълбочено ситуацията и си отговорете на някои въпроси. Ако сега нямате подкрепата на близките си, то има голяма вероятност и след осиновяването да не ви подкрепят. Тогава са възможни 2 ситуации: Първата, в която определено ще "делят" двете деца и другата - да лишите първото си дете от баби и дядовци. Нито една от двете ситуации не е приятна, но помислете какво ще правите.
Ако все пак близките ви си променят гледната точка, то и на тях ще им трябва време да свикнат с това. В началото вероятно ще има отдръпване, за което е добре да сте подготвени.
Разбира се всичко е само теория на вероятностите и доста неща, без значение дали са положителни или отрицателни, може да се случат по коренно различен начин, от това което сте очаквали, но е във ваша полза да ги обмислите.
Преди още да подадем документи и да говоря с близките си, много се притеснявах как ще възприемат това решение, ще ни подкрепят или не. Всички сме доста сплотени и това беше много важно, макар че нямаше да промени решението ни. Въпреки, че всички ни подкрепиха, има някои ситуации, които ме карат да си мисля, че част от тях имат вътрешни съпротиви по принцип към осиновяването, но го приемам, защото сме различни. От нас зависи как ще се справим в такива ситуации и на какви компромиси сме готови, независимо дали ще изберем да се лишим с част от най-близкото ни обкръжение или се лешим от възможността да осиновим дете или пък нещо съвсем различно, стига да ни носи достатъчно спокойствие.

Присъединявам се към съветите на Mama Ru, макар че в момента по-голямата част от децата, вписани в регистрите за пълно осиновяване да са над 5 годишна възраст, което е другата основна причина да се чака по-дълго.

Дзвер - на 2 става утре дъщеря ми.

Мама Ru - Така и сме решили и написали в документите. Искаме по-малко дете в диапазона 0-2 години. Зная и съм подготвена, че ще отнеме повече време. Дори и социалната работничка, която прие документите ни каза, че за да е пуснато в системата толкова малко дете трябва да е изоставено на ниво родилен дом, а това не се случва така често.
И за другите неща, които си изброила съм чела и имам известна повърхностна, без съмнение, представа.
   Скоро попаднах и на едни онлайн лекции на Теодора (не си спомням фамилията), която е психолог и се занимава с проблемите на осиновители и осиновени. Честно казано, доста съм мислила... Както обичам да казвам, откакто съм станала на човек, зная някои неща в животът ми как ще се случат....
   Относно родата - интересно ми е следното: баща ми и втората му жена, с които сме доста близки, са хората от роднините, които ме подкрепят безрезервно. Думите на баща ми бяха единствено дали финансово и материално сме щели да се справим, защото било много трудно. За него това винаги е била и причината с жена му да нямат второ общо дете, а да останат само с едно.
 Нямаше чертане на ужасни сценарии, ами ако-та и подобни, с които другите две страни ни обливат напоително. Чувствам някак, че само баща ми ме вижда като пораснал човек, който сам се оправя с живота си и с живота на семейството си. Освен това само те са ми доказали, че са способни адекватно да се грижат за дъщеря ми. Просто не смея да я изпратя за седмица при другите две страни от ситуацията...

  Относно произхода - нямаме претенции, за нас това не е от значение. Ние не сме руси и бели, така че се надявам и детенцето да не се чувства физически различавано от останалите трима от страна на т.нар. ни Общество. Може би е "проблем", че предпочитаме да е момченце. СР в ДСП ни каза и, че се избягвало да се дават на семейства със собствено дете, осиновено с различен пол, за да не ставало кръвосмешение... Малко не го разбирам, макар че те имат съображения за изискванията си - в това не се съмнявам.

Нямам и намерение да им обръщам гръб. Принципно са ни далеч пространствено. В провинцията живеят и то далече... Виждаме се рядко и ние не страдаме от това. Когато има желание и възможност от двете страни се посещаваме едни други. Силно вярвам, че ще прозрат фактите и ще спрат да се "опитват да ни предпазят", ще работим заедно за това...


geni_stil - благодаря за поздравите и сърдечният отговор! И аз се надявам, но не се заблуждавам, че нещата ще се случат по най-добрият начин.

Брях!

Казва се не "собствено", а "биологично" дете. Осиновеното дете, след акта на осиновяване, който се извършва посредством съдебна процедура и се удостоверява със съдебно решение си е точно толкова собствено, колкото и биологичното. Ако пък думата "биологично" много ви дразни, наричайте го "рождено".

А относно дефицитите и прочие на бъдещото дете, най-добре е човек първо да се справи със собствените си такива. Щото на някои хора хич не са им малко. Някой да не се припознае, сега. Пиша по принцип.

Ако ще осиновявате, трябва да сте готови да дадете точно толкова любов на осиновеното, колкото и на биологичното си дете. Човек осиновява, защото иска да е родител. Повечето хора раждат, защото също искат да са родители.
Никой предварително не знае, какво е това родителство. Учи се в движение.

Когато се осиновява дете, се осиновява човек, а не се купува стока на килограм. И не се осиновява от съжаление, както по-горе са ви писали. Това е най-важното нещо, което трябва да си изясните.

cvEval, не видях конкретен въпрос.

Ако сте се решили информирано и отговорно на тази стъпка, просто действайте и се усмихвайте. Защо ви е да информирате роднините - те и без това ще научат, като му дойде времето. Или ви трябва тяхното одобрение и съвета им? Но вие със сигурност знаете повече за осиновяването от тях... Така, че... 

Розмариня - моя грешка и се извинявам за това. Не съм вложила нищо в конкретната дума. "Биологично" - чек;

  Точно това искам - да бъда родител на още едно дете и да го обичам, отглеждам и възпитавам, както правя и в момента с биологичното си.

vinibo - има въпрос в заглавието на темата и беше свързан с неразбирането от роднините, но го подискутирахме. Надявам се да отмине и да го забравим, когато се сдобият с още едно внуче....


Chandra-Den - така и става. Това е добре, така го чувствам. Не съм особено близка със тези си роднини, просто съм си малко темерут и разстоянието помага да не се виждаме често. Мислех, че е добре да знаят за важно нещо, като дете в семейството ми. Все повече се убеждавам, че не трябва да го приемам така лично и да им дам и време и пространство да посвикнат с мисълта.

 

Моето мнение е че е хубаво близките да бъдат информирани предварително, за да свикват с мисълта. Ако едно семейство реши да има деца и жената забременее, съобщава на тези на които прецени, а останалите разбират когато започне да ѝ личи. При осиновяването, ако не кажеш предварително, няма как хората да разберат че си предприел осиновяване. Разбира се никой на никого не дължи обяснение за каквото и да било, но е някакъв вид уважение.
Ние не искахме мнението на роднините си, но искахме да знаят защото са част от семейството/родата ни и за нас беше важно да знаят. Имаше безкрайно изненадващи за мен реакции - положителни и отрицателни, но пък това ми даде възможност да разбера кой от тях как е настроен към осиновяването и до някаква степен бяхме по-наясно след това от кой какво да очакваме.

Тези, които са против до някаква степен, предварително ще са си измрънкали мрънкането или поне голяма част от него и по време на адаптацията няма да се натоварвате с подобни тежки разговори, допълнени с "как можаха нищо да не ни кажат" или други от сорта. В крайна сметка всеки действа според интуицията и убежденията си.

Ако това са въпросите:

,

задай си ги.
Ако това считаш за лошо отношение - не, напротив, хората вероятно искат да са сигурни, че знаеш какво правиш.
Ако усещаш и нещо друго - няма да се промени, напротив, ще се изострят отношенията.

Ще минат няколко години, преди детето да стане твое във всеки смисъл на думата - да знаеш какво означава всяко смръщване или поглед, да знаеш кога се тръшка от инат и кога от сънливост, да знаеш как да го успокоиш, да го усещаш като част от себе си. Тези години ще ти е трудно и ще трябва да решаваш кризи, за които позитивното мислене няма да ти помогне.

Това е пълна глупост:
Пишете това, което искате. 

Вероятно звучим мрачно. От 10 години следя темите тук и в началото се чувствах адски зле, когато се опитваха да ме приземят. Четях всичко, което момичетата пишеха, буквално дишах с тях и бях сигурна, че мога да се справя с всичко написано. Понякога спорех, понякога само си мислех как бих постъпила в тази ситуация, понякога запомнях решенията. И все пак, въпреки всичко се оказа, че за 90% от проблемите не бях подготвена. Никой няма да ги напише тук, никой няма да ги каже, никой няма да се върне към тях. Но когато ти пишат, че трябва да си наясно с какво се заемаш, има причина.

+1, +∞

Аз също бих искала да осиновя дете, но партньора ми иска свое дете и не би ме подкрепил в едно такова начинание...
Иначе за хората около теб, стигнала съм до извода, че независимо за каква кауза,  биха ти казали 'браво', ако се справиш и 'нали ти казах', ако се провалиш. Не им се връзвай! Хората, които истински държат на теб, ще ти кажат, че се страхуват за теб или че не вярват в успеха ти, но въпреки всичко те подкрепят каквото и да решиш! 🍀 Успех ти желая и много здраве и сила! Нека те води напред мисълта, че ще направиш едно детенце щастливо! ❤😌

Подкрепям на 1000 процента. Колко пъти само първите години съм се питала - Защо никой не ми каза? Има неща, за които можеш да се подготвиш, но и неща, за които е невъзможно.
Осиновяването е като челен удър с парен локомотив и няма абсолютно нищо с раждането на дете.
Хубаво е, че биологичното ви дете е малко, но не мога да си представя едно две-годишно, в бебешки пубертет и едно 2-годишно осиновено. Не бих си го причинила.

cvEval, осиновява се, защото човек иска да стане родител.
Това за правенето на едно сираче щастливо е меко казано, несериозно. Просто да си знаете.
Като го родихте първото, че правите едно бъдещо същество щастливо ли мислехте? Не. Убедена съм.

А  една майка беше казала, че "осиновените деца да най-нашите възможни деца." Може да погледнете и сигнатурата ми, ако желаете.

Четете, мислете, решавайте и действайте.

А да, забравих. Гените са определящи. Естествено, че е така.
А вие защо смятате, че вашите са най-великите на света?
Така разсъждавах аз, и бях на прав път. За себе си. За вас вие ще си прецените.

Да, така е. Все пак семейното планиране е нещо много лично и избори от рода на: колко деца да имаме; кога да ги имаме; как да дойдат у дома и т.н. би трябвало да се решават единствено с партньора или с преки участници. С риск да прозвучи грубо, когато вие сте се захванали да действате за биолоично дете, не сте коментирали подробностите с роднините, или? Просто сте им съобщили, когато вече е било факт. Или по-скоро сте се похвалили, защото това си е голяма тръпка. А не особено близките са научили, когато бременността вече е била видна и едва ли са правили оценка.

Когато сестра ми забременя с близнаци, често чуваше реплики от рода на: "ужас, горкичката" и подобни. И въпреки голямото щастие, след подобни съжалителни слова и тя започна да се притеснява: ама те защо ми говорят така, какво имат предвид и т.н.... И добре, че не е имала възможност да размисля върху аргументите на тези околни... Та сега имам страхотни племенници (между другото, вече в гимназия)...

.....
Ние съобщавахме без проблем за плановете си да осиновим, но едва, след като решението ни беше твърдо взето и факт и след като вече бяхме направили известни постъпки в тази посока. Разбира се, че е имало непотърсени реплики, но то без тях не може...
......

Според мене изборът за второ, трето и т.н. дете трябва да е сериозно обмислен и без допълнителните особености. Защото животът с повече деца е много по-различен. Ние няма как да сме подготвени, но поне се стараем да се информираме за различните предизвикателства, които предстоят. А като следващо предизвикателство се добавя и осиновяването.

Аз имам две осиновени момичета, но някак ми се струва, че проблематиката при нас не се различава особено от тази при биологично и осиновено дете. Предполагам, че процесите и чувсвата, през които преминаваме, са почти идентични, тъй като първата ни дъщеря вече беше станала наша родна, когато се запознахме с втората. А по-малкото ни момиченце си дойде у дома с много проблеми, които в голяма степен се дължаха на институционалното отглеждане.  Много трудно ни беше в началото, но нали смисълът не е в това да е лесно.  И сме много щастливи.

Според мене най-важен е осъзнатият избор. Така, че cvEval успех, каквото и да сте решили!

П.П.
cvEval, чак сега прочетох, пропуснала съм в бързината, че партньорът ти също не подкрепя идеята, което доста променя нещата... Най-напред трябва с него да постигнете единомислие, а ако с тази тема си се надявала на по-лесно вземане на решение и на успокоителни думи след роднинските предупреждения, това едва ли ще се случи....

Успех!

Всъщност я подкрепя

Благодаря ти за пояснението! Да, аз първоначално го бях разбрала по този начин, но после прочетох нещо погрешно нещо в първия пост. Както и да е.

Исках само да се съглася с останалите, че човек не може да е подготвен напълно за онова, което го очаква. Ситуациите са различни, децата са различни... Ние с първото си дете (също осиновено) не сме усетили никакви трудности. Животът ни само стана по-хубав и цветен. Аз отделях цялото си време на дъщеря ни. Можехме да си позволим да работя само два дни в седмицата и то вечер, когато съпругът ми си е у дома. И така, докато тя стана почти на 5г. Чисто прагматично си имаше значение, че не трябваше да разкъсвам ежедневието си между работа и семейство. Наслаждавах на всеки миг и се чудех, защо толкова ме плашеха. С второто е друго. Вече работя, изморявам се много, безсънни нощи, а на другия ден трябва да си във форма. Отделно има(х)ме здравословни проблеми с детето и трябва(ше) да ходим по болници, доктори и рехабилитации, притеснявахме се от неизвестността и ще има ли подобрение. А никой не ни предупреди за това, лекарите от дома и социалните ни бяха спестили истината... И пак не бих използвала метафората с челния удар с парен локомотив... Просто, защото всеки случай е индивидуален. Но вие трябва поне да сте информирани, какво би могло да ви предстои...

И аз да подкрепя. За мен преди да се появи Боби в живота ми огромна част от времето и енергията ми отиваше в подготовка за нещата, които ми предстояха. В частност за осиновяването четох и писах много, но няма как да бъдеш готов за такова нещо.
Идва една нова вселена в живота ти. Различна. Не заради гените. Тези, които имат две деца често знаят, че двете нямат нищо общо. Всяко преминава през живота си по неговия начин.

Това ми липсваше на мен когато се появи Боби, който става на 12 след 2 седмици. Да имам разбирането, че всяко човешко същество минава през физическия и емоционалния свят по негов си начин.

Преведено това означава, че въпреки целия ни опит натрупан през годините, както и почти инстуционното знание генерирано от много поколения преди нас ние си нямаме никаква идея какъв е начина на нашето дете (може би не знаем и нашия си начин). Т.е. ако Боби си завързва връзките на обувките с носа например това не е проблем, това е неговия начин.

Трябваха ми години блъскане в стената докато го разбера. Добре, че Боби е търпелив. И разбира се малко по-малко спрях да манипулирам хората около себе си да отговарят да моето разбиране за живота (просто за да ми е по-лесно и предвидимо). Та то отива към един от важните уроци на Боби, може би ще го разпиша, но да си призная и на мен ми е много по-лесно така. Не давам оценка на различните от моя начин. Просто ги има. Приемам ги като факт. Всеки индивид трябва да може да избира максимално самостоятелно как си върви през живота. Включително и децата.

Аз подкрепа нямах за осиновяването. Имах нещо като пасивна подкрепа от партньора си, която се промени във времето към по-активна, но можеше и повече.

Родителите ми до ден днешен не мисля, че ме разбират. Нито другите родители. Но си има и хубави страни. Сами се справихме със ситуациите. Намалихме влиянието на баби най-вече, което аз определено смятам за вредно.

Ако единствено и само имате потребност да спасявате, може би наистина е по-добре да си вземете коте. Скоро и аз ще мога да предложа:)

Мислех си, как ние които сме минали някакси през това можем да помогнем на останалите, за които това предстои. Не мисля, че ако споделям проблеми и решения ще помогне. Не може да се направи наръчник валиден за всички хора/деца. Може би емоционалната страна, но и тя е много индивидуална.

Опитвам се с уроците на Боби. Търся общовалидни истини знаейки, че са само моите и това определено ме кара да споделям малко за да не цапам прекалено много.

Има ли формат, средство, начин, форум където можем да бъдем полезни? Имам желание да помагам, но не знам как.

Магьоснико, "Уроците на Боби" ги чета с удоволствие. Предлагам да ги събереш и издадеш като книжка, независимо дали електронна или хартиена. 

Хрумна ми нещо.

Предлагам в удобно време и място да се съберем 2-3ма понатрупали опит с хора желаещи да го чуят.

Сравнително свободен формат. Бих искал също така всеки от нас да сподели как би постъпил в определена ситуация предложена от някого.

Мисля, че би било интересно да се чуят предложенията от всеки (2-3) и то не за да се мерим кой е по-най, а за да стане ясно, че въпреки желанието ни за обективност решенията ги съобразяваме съзнателно или подсъзнателно с натрупания опит.

От нашите деца.
А те са различни.

Би било добре също така да споделим моменти на борба и фрустрация в децата ни.

И каквото ви хрумне! Давайте предложения.

Аз съм доброволец да споделям. Имали още един двама да го пробваме?

Някакви предложения за място и време?

Магьоснико, откакто станах майка преди почти 4 години (в края на този месец ще танат точно 4), участвам сравнително редовно в една група на осиновители и осиновени. Последните една-две години ни събраха в една група с кандидатосиновителите. Ръководители на групата са психолог и социеален работник. Колкото и да е полезно да обсъждаме проблемите си, а и кандидатите да бъдат информирани опитът ми сочи, че е по-добре да не го правим. Нагласата на ръководителите е да не се коментират проблемите и трудностите, срещала съм и остра реакция от страна на други осиновители. Всички се правят, че техните деца нямат проблеми. Идеята ти е много добра по принцип, дано дапсе получи. Не мога да се включа, защото живеем доста далеч от София. А във форума опитах да започна такава тема, в която да споделяме своите истории, но не се поде от другите, остана си само моята история в съкратен вид.

И аз щях да предложа, мястото на срещата да е виртуално... Живея надалече, затова... Пък и е по-лесна организацията...

Не мисля, че виртуална среща е подходящия форум за толкова деликатна тема.

Виртуалната среща не ни дава възможност за пълноценна обратна връзка, което ограничава качеството на комуникацията.

Разбирам напълно, че не е лесно да се изправиш пред хора, разказвайки неща, които някой ни е научил, че не казват на други. Кой не помня.

Аз защото не помня си разказвам.

Надявам се да има и други забраванковци!

Момичета, аз преминах преди около 2 години с биологичната ми дъщеря през една душомелачка, за която се оказа, че съвсем не бях подготвена.
Накратко - в начална бременност ѝ откриха голям сърдечен дефект. Износих я с желание и спокойствие, понеже, бях сигурна, а и лекарите казаха, че може да живее нормално след операция.Но операцията се наложи по-рано, понеже не ядеше, роди се 4 кг, а на 4 месеца едва я докарахме до 5кг, за да може да понесе упойката и операцията. Лежахме заедно в болницата 23 дни. През 5 от тях беше сама, в реанимация....
Знаех, че има проблем, четох, мислих, контактувах с две мами от форума, минали през същото.. Знаех почти всичко, докато не се сблъсках като с парен локомотив с моето си дете, моят си случай. Безкрайно много ми помогна, обаче пълната подкрепа от страна на баща ѝ и информацията, която имах.

Затова сега ми е малко трудно да ви разбера всички... Може би, защото попаднах на хора, имащи желание и нужда да споделят опита си.

Далеч съм от мисълта, че ще се подготвя напълно и всичко ще мине по мед и масло. На това мога само плахо да се надявам. Но знам, че искам да направя това - да имам още едно дете. И съм убедена, че искам да го осиновя. И не съм сама 
Ако някоя от вас иска да ми сподели историята си, проблемите си или нещо друго, което да ми помогне - направете го. Няма да се уплаша и да избягам - обещавам!
Ако не искате да го направите публично - пишете ми на лични. Ще запазя тайните ви.

Благодаря!

Аз бих участвала в подобна среща

Чудесно!

Отворих нова тема, че доста изпоцапах тази, извинявам се. Добре дошла:) Като се преброим можем да помислим и за място и време.

Магьосника от Оз, ние имаме три деца, две от които са осиновени. Бих се радвала на реална среща, но категорично няма да присъствам, ако на срещите ни има представители на НПО организации/ независимо дали са осиновители или само членове на подобни организации/. Държа това, което бихме си говорили и разменили като информация за децата да не се разнася из публичното пространство. Моля, ако нещо организирате,  пишете тук или на ЛС.
Поздрави:)

Аз също бих се радвала да се запознаем лично, макар че за мен е трудно едно идване до София - и като път, и като разход, и като време, но може би през някоя ваканция...

Привет, радвам се, че ти е интересно.

За съжаление нищо не мога да гарантирам. Няма да познавам, хората с които бихме се срещнали.

Не мисля, че споделяйки опит бих могъл да навредя на някого.

Може и да бъркам

http://old.bg-mamma.com/?topic=933107.msg33808208#new

Благодаря ти!