На 28 години съм и много се надявам да има такива хора, защото напоследък се чувствам самотна в това отношение.
Не усещам подкрепата от майка ми и от родителите на човека до мен и бащата на детето ми - собственото.
Имали ли сте подобни проблеми/въпроси:
"Ти знаеш ли с какво си се захванала?"
"Колко ще ти е трудно?"
"Ами ако детето се окаже с (всички ужасии, за които можете да се сетите)?"
"То гените са определящи, ами ако.... (пак ужасиите)"
"Какво ще стане с твоето дете (сякаш осиновеното няма да е мое.. в един или друг смисъл)?"
Аз самата не съм си задавала подобни въпроси, старая се да мисля позитивно. Но и не се заблуждавам, че ме очакват цветя и рози. Опитвам се да не натоварвам бъдещето с изисквания - така има по-малък шанс да се разочаровам - доказва опита.
Относно причината за тази сериозна стъпка - винаги съм искала и съм знаела, че ще осиновя дете. Намерих и партньор в живота със същият мироглед по въпросите с децата. Дори имах и опасения за около 2-3 години, че няма да мога да забременея и родя...И тогава всички бяхо ОК с опцията осиновяване.
Сега какво става?!