“Дяволското гърло 2“ - “Есента на демона“ - нов сезон по НОВА ТВ - Тема №6

да се върнем в  1393 г., когато войските на Баязид Йълдъръм нахлуват през търновските стени и овладяват столицата на Второто българско царство.

Българският хронист от периода, Григорий Цамблак не оставя и място за съмнение как новите господари на Търновград са се отнесли към българския елит, останал в града:

„Военачалникът — турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града — повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им“

Към това изчерпателно описание, Цамблак прибавя и идването на „дните на плач“ за българите, в които оцелелите търновски нотабили биват подложени на втора целенасочена атака, вследствие на която значителна част от тях бива изселена към малоазийските предели на османската държава. Подобна практика не е необичайна за политиката на османското завоевание и всъщност самият престолонаследник на България – Александър Шишман, е умишлено отдалечен от центровете на наследствената си власт. По всяка вероятност неговият живот е пощаден, поради факта, че той приема исляма, и със сигурност не е единственият, решил се на това.

Както обаче се убеждаваме от „Похвално слово за патриарх Евтимий“ на Цамблак, в някои случаи османската администрация не се поколебава да елиминира неудобните ѝ хора, за да създаде пример чрез назидание.

Някои благороднически фамилии успяват да избегнат колапса на българската държава, напускайки нейните граници и търсейки спасение в чужбина, докато все още съществувала възможност да го сторят.

Сред тези аристократи изпъкват имената на търновския княз Фружин и валонската княгина Ружина, макар вероятно много други да са последвали техния пример. В унгарски хроники от XV в. е отбелязано наличието на големи български общности в областта Северин (днешна Румъния ), създадени от преселници от вече унищожените Търновско и Видинско царства.

Венецианските архиви от периода също дават възможност да се предположи, че един значим мигрантски приток от българи е потърсил спасение в републиката на Сан Марко, идвайки вероятно от традиционни венециански търговски партньори, като Добруджанското и Валонското княжества. Някои от тези преселили се благородници съумяват успешно да се интегрират в аристократичните кръгове на държавата-гостоприемник, но малцина са тези, които като Фружин посвещават по-голямата част от живота си в опити да изтръгнат българските земи от властта на османците и да възстановят загубената си държава.

Вземайки предвид цялостната картина обаче, българските нотабили, решили се на рискованото начинание да търсят спасение в чужбина, едва ли са били многобройни. Крайно любопитна гледна точка към съдбата на останалите в пределите на България български благородници ни представят двама западни дипломати, съставили своите пътеписи при преминаването си през българските земи през късния XVI в. Първият от тях е фламандският благородник Ожие-Гислен Бусбек, който изказва впечатленията си от България така:

„Тук ми дойде наум, колко леко и илюзорно е това, което обикновено се счита за благородничество. Защото, когато пожелах да науча за някои девойки, които бяха с по-благородна външност, от какъв род са, чух че водят произхода си от най-висшите боляри на този български народ или дори, че са от царски род, но сега са омъжени за воловари и овчари. Толкова е западнало благородничеството в тази земя.“

По доста сходен начин се изразява и посетилият българските земи три десетилетия по-късно литовски немец Райнхолд Любенау. В своя пътепис той отбелязва:

„В тази страна България изобщо няма благородници, както и в цялата турска земя. Някой, който иска да се слави с благородство или родословие не може да се изрази с изискано… Мнозина от родовете на старите владетели… се женят за овчарски дъщери, така че аристокрацията е напълно изкоренена. Такива наши благородници, които твърде много се възгордяват и презират другите край себе си, нека добре да помислят върху това, че тук сега, нежни девойки от царски род се омъжват за селяни“.

Пътеписите на Любенау и Бусбек ни представят една картина на България през XVI в., в която виждаме старите болярски и владетелски фамилии принудени да оцеляват в непрощаващите условия на Османската империя чрез сключване на бракове, които вече не са предназначени да способстват властовото им издигане, а чисто и просто с цел продължаване на родовата линия. Освен отмирането на властовите претенции, у западналата българска аристокрация се наблюдава и еднa тенденция към сливане с простолюдието. Причините за това биха могли да са многобройни, но обикновено всички се свеждат до репресивния подход на османската администрация към всеки, който би могъл да заплаши политическото им статукво.

от анонимна българска хроника от самия край на XV в. научаваме за мистериозна фигура, резидираща в София, на име Михаил Шишманов.

Според летописа „в годината 7001 (1493 г.) цар Баязид(II) уби бана Михаил Шишманов и постави турска войска в София.“. Обстоятелството, че въпросният Михаил носи владетелската фамилия Шишман едва ли е случайно. Още по-озадачаваща е неговата титулатура бан (крал), която едва ли би получил като султански наместник в региона.

Самият факт, че Баязид се е чувствал достатъчно застрашен от този енигматичен български благородник, че да оглави поход срещу него, вследствие на който да разположи гарнизон в София, показва две неща. Първо – османският владетел е считал бан Михаил за достатъчно осезаема заплаха, и второ – преди да разгроми Михаил Шишманов в София не е имало османски гарнизон. Тоест, в явен израз на неподчинение, този благородник е повел въстание или бунт, за който днес не знаем абсолютно нищо.

Макар да има някои хипотези, които представят софийския бан за син или внук на княз Фружин, засега неговият произход остава мистерия. Подобна мистерия битува и около произхода на така наречения първи благородник на Никополския санджак Теодор Балина, водач на Първото търновско въстание от 1598 г.. Редица съвременни изследователи смятат, че тъкмо Балина е бил небезизвестният Шишман, който още Константин Иречек посочва като фигурата, която бунтуващите се българи издигат за свой цар в разгара на въстанието. Дори и да не е имал царско потекло, Теодор Балина вече все по-често се разглежда, като наследник на стар болярски род с традиционни връзки с Никопол.

Като доказателство, често се посочва Второто никополско съкровище, открито в местността Харманлъка през 1971 г. Сред артефактите, съставлявани от разнообразни съдове и бижута от благородни метали има и гравирани сребърни лъжици с надписи „Балинова лъжица“ и „Лъжица от Балиновите съдове“. Макар датировката на закопаните богатства да поставя укриването им много преди периода, в който се е изявявал самият Теодор Балина, съвпадението в имената дава възможност за предположения, че съкровището е принадлежало на някой предтеча на никополския първенец.

Изследователи като д-р Николов-Зиков дори изказват някои по-спекулативни предположения, които разглеждат открития в същото съкровище бокал, инкрустиран с надписа „Фръгов пръстен“ , като доказателство за собственост на княз Фружин. Тази хипотеза би разкрила връзката на целия род на Балина с последната българска царска фамилия.

Сякаш в потвърждение на това твърдение сред откритите артефакти е и единственият оцелял автентичен образец на българска средновековна корона. Тя е изработена от злато и скъпоценни камъни и има известна прилика със запазените изображения от миниатюрите на Лондонското евангелие.

Сто години по-късно, нов предполагаем наследник на Шишмановци и Срацимировци, Ростислав Срацимирович, титулуващ се Търновски княз, оглавява народното недоволство във Второто Търновско въстание, което според някои изследователи показва, че представители на българската аристокрация оцеляват дори до XVII в.

Какво става с династията Дуло, създала България, която я управлява от 632 до 759 година? Не знаем. В краткото сведение на българския летопис, известен повече като "Именник на българските ханове", се казва само, че династията Дуло е просто сменена с друга.
В тези напрегнати години - между 759 и 766 г., се сменят няколко династии, които също потъват в небитието. Известно ни е само, че двама български ханове заедно с група приближени боляри
бягат във Византия,
получават аристократически
титли там и се вписват сред
местните благородници

Към един от тези аристократически родове са принадлежали според заявление на св. Кирил той и брат му Методий.

Следващата династия, която управлява България от 792 до 1018 г., е тази на кан Кардам. На тази династия принадлежат велики български владетели като кан Крум (803-814), кан Омуртаг (814-831), цар Борис І  (852-889), цар Симеон Велики (893-927), цар Петър І (927-969)и (според покойния Божидар Димитров) цар Самуил (997-1014). Според него няма Самуилова династия, а цар Самуил е клон на Кардамовците. Доводите са , че  цар Самуил не би могъл да заеме престола през 997 г., ако не е бил от царски род, както повелява българският закон, за който толкова много пишат византийските писатели.

Връзката на цар Самуил с царския род в Преслав е по линия на майка му Рипсимия. Това е очевидно арменско име, а съпругата на цар Петър е арменска принцеса. Тя е или дъщеря на цар Петър и арменката Ирина, или сестра на царицата ( предположения на Б. Димитров) . Самуиловият род има много наследници. Само децата на последния български цар Иван-Владислав (1015-1018) са 9. Той е племенникът на Самуил, който убива Гаврил Радомир - сина на царя, задържал се едва година на трона. Самият Гаврил има 6 деца. Всички те постъпват във византийския двор, каквато е практиката в онази епоха. Приобщават се към списъците на византийската аристокрация. Женят се за висши представители на големи и прочути византийски родове и сливат кръвта си с тяхната. И така, слели се с рода на Комнините, българска царската династия, започнала от кан Кардам, се влива и в западноевропейските дворове със смесени бракове. Техните потомци живеят и до днес в Европа.

Стигаме до следващата голяма българска династия - тази на Асениевци.
Началото е положено през 1185 г. от братята Асен и Теодор(Петър),когато в църквата "Св. Димитър" двамата възглавяват българското освободително въстание, избухнало по Южното Черноморие и бързо обхванало цялата страна. Един от тях получава българската корона под името Петър ІV. Но името си династията получава от втория брат Асен, който става съцар, но е далеч по-активен във всяко едно отношение от брат си. Династията, към която са Калоян и Иван Асен II, приключва живота си на българска територия през 1280 г., когато Иван Асен III бяга във Византия. Той е зачислен в списъците на византийската аристокрация и получава голямо феодално имение в околностите на град Троя.

Различни клонки на тази династия стават самостоятелни български феодални владетели на малки държавици, обхващащи определени територии в страната. Иванко прави свое феодално владение в Родопите и в рамките на т.нар. Родопска яка. Деспот Алексий-Слав се установява в земите около Мелник. Добромир-Стрез прави трето самостоятелно владение в Македония, в крепостта Просек.

Но да видим съдбата на основния клон - тя също потъва след многобройни бракове, сродявайки се с двете големи императорски фамилии - Палеолози и Кантакузини. Но основният клон на династията се запазва като самостоятелна византийска фамилия Асенини. Те имат свой самостоятелен герб. Участват във войните с турците, но при тяхното настъпление започват да търсят спасение. Преместват се заедно с голяма част от отстъпващите под натиска на турците в континентална Гърция, а след това на остров Кефалония в Йонийско море.
Там оцеляват под
венецианска власт,
приемайки
италиански имена,

но запазвайки фамилното си име Асенини. Ето как звучат имената им днес. Джовани Асени, Франческо Асени, Арнолдо Асени... - общо са 43-ма представители. Този род е добре проучен в един исторически труд на проф. Иван Божилов - "Фамилията на Асеневци (1185-1410)" - генеалогия, издаден последно през 1994 г.

Така че, ако България реши да става царство един ден, имаме си съвършено живи потомци на най-стария български род. За него проф. Константин Иречек смята, че не е нов царски род, а че двамата братя са клонче от Преславската династия - на кан Крум и Симеон Велики. Неслучайно Калоян в преписката с папа Инокентий III (1199-1204) пише, че родът му произхожда от рода на царете Симеон Велики, Петър и Самуил. Смяташе се, че това е дипломатическа хитрина, но нищо чудно да си е жива истина, както смята Иречек.
Родът има и други клонове, - те също много са се женили, включително са се задомявали в западноевропейски родове.
Кръвта им е пръсната днес,
макар и в незначителни
количества,в домовете на всички големи европейски аристократични и кралски родове. Когато Симеон ІІ в началото на “демокрацията”дойде в България, любители "генеалози", откриха капки кръв при него дори от Асениевци по линия на една от прапрабабите му, женена за черногорски княз.
Не бива да забравяме, че освен законни си жени, почти винаги по две, а понякога и по три, царете ни са имали много наложници. От тях също им се раждали деца, които в зависимост от случая са припознавани, в други - не.
Следващата династия е Тертерови (1280-1321). От нея са само трима царе и не знаем каква е съдбата им. Стефан Душан - обединителят на Сърбия, е първороден син на Стефан Дечански и Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец. По бащина линия е внук на Анна Българска, дъщеря на Георги I Тертер, и съпруга на Стефан Милутин, който е положен в столичната черква "Св. Крал".

Последната династия е на Шишмановци (1322-1396).Учени от Търновския университет  твърдят, че България е възстановена след поражението на турците при Анкара и Константин и Фружин управляват една възстановена държава до 1421 г. Съдбата им може да се проследи по документи до 1451 г. Те постъпват в унгарската аристокрация и воюват. В един от първите данъчни описи сръбската историчка Душанка Лукаш откри името на княз Фружин, който се е наел при турците като охранител на прохода между Чипровци и Пирот.
Доказано е че в Чипровци се е събрала голяма част от аристократичния елит на Шишманова и Страцимирова България. Това става ясно, когато австрийските войски достигат българските граници през 1688 г. Смятало се, че България ще бъде освободена и българското царство възстановено. Родовете започват да търсят документи за аристократичния си произход. Родовете на Симирович, Петър Парчевич и Пеячевич са имали такива претенции. Някои са получили баронски титли от Австрийската империя за услуги.

Представител на фамилията Пеячевич, която сега е в Аржентина, е бил пан на Хърватска през ХІХ в. Потомците му и до днес пазят ценни спомени и реликви , свързани с миналото на аристократичния си род

Запазило се е преданието, че родът Шишманови има пряка кръвна връзка с царете и с това много се е гордеел големият учен проф. Иван Шишманов (1862-1928), министър на народното просвещение.