Здравейте, мили хора!
И преди съм писала теми в този форум, горе долу са сходни. Поводът ми е да поискам помощ, кураж, мнения, критика, нещо, което да ми помогне, да се успокоя, да не се самоизмъчвам. Накратко предистория:
7 годишна връзка с един австриец, с 11 години по-голям от мен, дъщеря от него. Връзката ни беше в началото хубава, но после почна да се скапва. За да е накратко - събирания, раздели, събиране на багажи, вербална агресия, незряло поведение и от двете страни, от негова страна - дори заплахи за убийство, сплашвания че ще ми вземе детето, полиции, панаири, после молби да се съберем и така нататък. Разделени сме от горе долу 3 години.
И ме гризе вина. И преди съм писала за това тук. Вина, че не мога да му простя и дъщеря ми да живее с двама родителя. Затова че не мога да преглътна егото си в името на това дъщеря ми всеки ден да е близо до баща си. Те се виждат. Аз даже нарочно близо живея до него - на 15 мин пеша от него сме. Той от време на време се пробва да ме пита за сдобряване - аз отказвам. Но вината спрямо детето ми ме гризе. Гризе ме, че искам друг мъж, който никога няма да й бъде баща. Аз имах една много токсична връзка с един льохман наркоман - и той баща на момче. После имах много, много, много дълбока връзка с един мъж, преживял много неща - бяхме залепени един до друг, четяхме си мислите, сексуалното привличане беше - огромно и който го е изпитвал - не беше само на чисто физическо ниво. Имаше още нещо - като телепатия, като сливане, много трудно за обяснение - като слънцето и луната, хармония въпреки малките ни дразги и несъвършенства. Но имаше проблем - майка му не беше добре психически и се беше залепила за него. Той с трудно детство, наистина трудно, аз също. Няма да навлизам в детайли, защото ще разводня. Моето дете беше МНОГО ревниво спрямо него и постоянно демонстрираше това, докато не свикна малко по-малко, но тя винаги е искала да сме с баща й заедно. Та въпросният, който си беше направен от майка си мамино синче искаше да сме семейство и искаше деца. Аз се уплаших и не му ги дадох. 2023 се разболях от сърце, перикардит, корона, гастрит - едно след друго. Той в началото се опита да бъде до мен. Но не издържа. Перикардита се оправи - Слава на Бога, но се появиха паник атаките, страхово разстройство и депресия. Изпаднах в най - тежката дупка, в моя живот - проблеми със съня, физически и психически неразположения - който го е минавал, той ще ме разбере. Момчето скъса с мен. Плака на работа 3 дни. Ние бяхме колеги, Той напусна работа. Нямаше психически сили - той също си има травми от детството, както и аз. Това накратко.
Сега, главната причина, поради която пиша - изпитвам вина, срам от себе си , че съм лоша майка, лош и егоистичен човек. В мене бушуват много, много, много чувства и са много интензивни. Аз се обвинявам, че не давам шанс на детето си да расте с баща си, че не давам шанс на бащата на дето ти си - тоест чувствам се грешна пред него. Чувствам се виновна, че не пробвахме за дете с това момче - никой няма вечно да ме чака. И са малко хората, които ще си вземат жена с дете. Чувствам се като егоист, че искам и още деца, поне едно. На 33 ще стана - нямам време буквално. Чувствам се егоист, че не мога да се пречупя и да се събера с таткото на дъщеря ми. Аз ще бъда нещастна и обиждана в тази връзка. И се чувствам виновна че слагам собственото си щастие пред щастието на дъщеря ми и на баща й. Чувствам се виновна, че се пазех от бременост, когато момчето (така ще го наричам) искаше дете. Сега може би щях да имам детенце и да имам повече смисъл в живота си. И семейство и мъж. Като пълен и виновен егоист се чувствам. Та въпроса ми е - как , как , как се справяте с това ? Изпитвали ли сте го? Супер много ми тежи това и всеки ден ме измъчва. Всеки ден ги мисля тези неща. Това момче откакто сме се разделили постоянно го сънувам и ми липсва. Много ми липсва. От друга страна ми е мъчно за дъщеря ми че тя иска да расте с двама родители, но аз не мога да се пречупя и да бъда нещастна с нейния баща и пак да живея под един покрив с него.
Така, не съм от вчера във форума. На заядливи коментари въобще няма да обръщам внимание и да отговарям. Аз съм ила и внимателна тук. На грубости и обиди, ехидни подмятание, злобно съскане няма да реагирам и отговарям. На градивна критика - да. Затова и съм тук. Ходя на терапия, пия медикаменти. Но тези терзания в мен си остават и се чудя защо са тук, защо са тук тези терзания. Така ми се иска да съм една егоистка и да не ми пука за бащата на детето ми, като го зачеркна - да е веднъж завинаги, а не да го мисля - правилно ли постъпвам с него, защо не му давам шанс, защо не давам шанс на семейството и други такива мисли, които ме човъркат. Той има 3 деца от 3 различно жени (едното е от мене) и се е клъцнал необратимо, пък и е на 43. Но дори и да не беше - аз деца от него не искам. Аз секс от него не искам, камо ли бебе.
Много, много ви благодаря за отделеното време!
И преди съм писала теми в този форум, горе долу са сходни. Поводът ми е да поискам помощ, кураж, мнения, критика, нещо, което да ми помогне, да се успокоя, да не се самоизмъчвам. Накратко предистория:
7 годишна връзка с един австриец, с 11 години по-голям от мен, дъщеря от него. Връзката ни беше в началото хубава, но после почна да се скапва. За да е накратко - събирания, раздели, събиране на багажи, вербална агресия, незряло поведение и от двете страни, от негова страна - дори заплахи за убийство, сплашвания че ще ми вземе детето, полиции, панаири, после молби да се съберем и така нататък. Разделени сме от горе долу 3 години.
И ме гризе вина. И преди съм писала за това тук. Вина, че не мога да му простя и дъщеря ми да живее с двама родителя. Затова че не мога да преглътна егото си в името на това дъщеря ми всеки ден да е близо до баща си. Те се виждат. Аз даже нарочно близо живея до него - на 15 мин пеша от него сме. Той от време на време се пробва да ме пита за сдобряване - аз отказвам. Но вината спрямо детето ми ме гризе. Гризе ме, че искам друг мъж, който никога няма да й бъде баща. Аз имах една много токсична връзка с един льохман наркоман - и той баща на момче. После имах много, много, много дълбока връзка с един мъж, преживял много неща - бяхме залепени един до друг, четяхме си мислите, сексуалното привличане беше - огромно и който го е изпитвал - не беше само на чисто физическо ниво. Имаше още нещо - като телепатия, като сливане, много трудно за обяснение - като слънцето и луната, хармония въпреки малките ни дразги и несъвършенства. Но имаше проблем - майка му не беше добре психически и се беше залепила за него. Той с трудно детство, наистина трудно, аз също. Няма да навлизам в детайли, защото ще разводня. Моето дете беше МНОГО ревниво спрямо него и постоянно демонстрираше това, докато не свикна малко по-малко, но тя винаги е искала да сме с баща й заедно. Та въпросният, който си беше направен от майка си мамино синче искаше да сме семейство и искаше деца. Аз се уплаших и не му ги дадох. 2023 се разболях от сърце, перикардит, корона, гастрит - едно след друго. Той в началото се опита да бъде до мен. Но не издържа. Перикардита се оправи - Слава на Бога, но се появиха паник атаките, страхово разстройство и депресия. Изпаднах в най - тежката дупка, в моя живот - проблеми със съня, физически и психически неразположения - който го е минавал, той ще ме разбере. Момчето скъса с мен. Плака на работа 3 дни. Ние бяхме колеги, Той напусна работа. Нямаше психически сили - той също си има травми от детството, както и аз. Това накратко.
Сега, главната причина, поради която пиша - изпитвам вина, срам от себе си , че съм лоша майка, лош и егоистичен човек. В мене бушуват много, много, много чувства и са много интензивни. Аз се обвинявам, че не давам шанс на детето си да расте с баща си, че не давам шанс на бащата на дето ти си - тоест чувствам се грешна пред него. Чувствам се виновна, че не пробвахме за дете с това момче - никой няма вечно да ме чака. И са малко хората, които ще си вземат жена с дете. Чувствам се като егоист, че искам и още деца, поне едно. На 33 ще стана - нямам време буквално. Чувствам се егоист, че не мога да се пречупя и да се събера с таткото на дъщеря ми. Аз ще бъда нещастна и обиждана в тази връзка. И се чувствам виновна че слагам собственото си щастие пред щастието на дъщеря ми и на баща й. Чувствам се виновна, че се пазех от бременост, когато момчето (така ще го наричам) искаше дете. Сега може би щях да имам детенце и да имам повече смисъл в живота си. И семейство и мъж. Като пълен и виновен егоист се чувствам. Та въпроса ми е - как , как , как се справяте с това ? Изпитвали ли сте го? Супер много ми тежи това и всеки ден ме измъчва. Всеки ден ги мисля тези неща. Това момче откакто сме се разделили постоянно го сънувам и ми липсва. Много ми липсва. От друга страна ми е мъчно за дъщеря ми че тя иска да расте с двама родители, но аз не мога да се пречупя и да бъда нещастна с нейния баща и пак да живея под един покрив с него.
Така, не съм от вчера във форума. На заядливи коментари въобще няма да обръщам внимание и да отговарям. Аз съм ила и внимателна тук. На грубости и обиди, ехидни подмятание, злобно съскане няма да реагирам и отговарям. На градивна критика - да. Затова и съм тук. Ходя на терапия, пия медикаменти. Но тези терзания в мен си остават и се чудя защо са тук, защо са тук тези терзания. Така ми се иска да съм една егоистка и да не ми пука за бащата на детето ми, като го зачеркна - да е веднъж завинаги, а не да го мисля - правилно ли постъпвам с него, защо не му давам шанс, защо не давам шанс на семейството и други такива мисли, които ме човъркат. Той има 3 деца от 3 различно жени (едното е от мене) и се е клъцнал необратимо, пък и е на 43. Но дори и да не беше - аз деца от него не искам. Аз секс от него не искам, камо ли бебе.
Много, много ви благодаря за отделеното време!
