А и тя не допринасяше с нищо, за да я харесват. За нас, децата, да признаем гениалността й, означаваше да се примирим, че никога няма да я настигнем и че е безполезно да се състезаваме; за учителите и учителките — да си дадат сметка, че са били посредствени деца. Бързината на ума й беше като изсъскване, мигновена извивка и смъртоносно ухапване. Нищо не смекчаваше нещата и във външния й вид. Беше наежена, мръсна, винаги с кори от рани по колената и по лактите, които нямаха време да заздравеят. Големите й живи очи се превръщаха в цепки, зад които преди всеки гениален отговор погледът ставаше не само недетски, но и направо нечовешки. Всяко нейно движение внушаваше, че няма смисъл да бъде наранявана, защото, каквото и да се случи, тя щеше да отвърне с по-лошо.
Така че омразата беше осезаема, аз я усещах. Мразеха я и момичетата, и момчетата, но момчетата по-открито. В действителност по някаква своя скрита причина госпожа Оливиеро изпитваше задоволство да ни води най-вече в класовете, където можехме да унижим не толкова ученички и учителки, колкото ученици и учители. А директорът по свои собствени тайни причини предпочиташе точно такъв тип състезания. По-късно си мислех, че в училище правеха залагания, и то с много пари, на тези наши срещи. Но преувеличавах: сигурно беше само начин да се извадят наяве стари ръжди или да се даде възможност на директора да стъпи на врата на по-непохватните или по-непослушни учители. Стигна се дотам, че една сутрин ние двете, тогава едва второкласнички, бяхме заведени не къде да е, а в четвърти клас, и то в класа на господин Фераро, в който бяха Енцо Скано, злият син на зарзаватчийката, и Нино Сараторе, братът на Мариза, когото обичах.
Така че омразата беше осезаема, аз я усещах. Мразеха я и момичетата, и момчетата, но момчетата по-открито. В действителност по някаква своя скрита причина госпожа Оливиеро изпитваше задоволство да ни води най-вече в класовете, където можехме да унижим не толкова ученички и учителки, колкото ученици и учители. А директорът по свои собствени тайни причини предпочиташе точно такъв тип състезания. По-късно си мислех, че в училище правеха залагания, и то с много пари, на тези наши срещи. Но преувеличавах: сигурно беше само начин да се извадят наяве стари ръжди или да се даде възможност на директора да стъпи на врата на по-непохватните или по-непослушни учители. Стигна се дотам, че една сутрин ние двете, тогава едва второкласнички, бяхме заведени не къде да е, а в четвърти клас, и то в класа на господин Фераро, в който бяха Енцо Скано, злият син на зарзаватчийката, и Нино Сараторе, братът на Мариза, когото обичах.
