Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Благодаря много за изчерпателният  отговор!!! Честита Нова година!!! Бъдете здрав, вие и любимите ви хора!!!

ЗА СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА, ЛЮБОВТА, ЦЕЛИТЕ И ЛЕНТЯЙСТВОТО
Подхванахме невесела, но важна тема, с която много често работя в индивидуални сесии и в  групите по семейни констелации, които водя...
При желанието да умрем става дума за една от формите и причините за депресия.
А именно - желанието да последваш някого в смъртта. Такова влечение към смъртта може да се види, когато някой важен човек за този, който е в депресия, си е тръгнал от този свят по драматичен начин и той иска да го последва.
Няма да давам примери, защото темата е деликатна...
НО КАКВО Е ВАЖНО ДА ЗНАЕ ТОЗИ, КОЙТО ИМА ТАКОВА ВЛЕЧЕНИЕ ДА ПОСЛЕДВА НЯКОГО: брат, баща, дядо и т.н.
Важно е да знае, че той иска да последва например баба си, която си е тръгнала при тежки за понасяне обстоятелства, защото много я обича. Или ако почти не си я спомня, защото много обича мита, историята на тази баба.
НО БАБА МУ СЪЩО МНОГО ГО ОБИЧА!!! И ЗАТОВА НЕ ИСКА ТОЗИ ЧОВЕК ДА ОТИДА ПРИ НЕЯ. ТЯ ИСКА ТОЙ ДА ЖИВЕЕ!!! И НЕГОВИТЕ КРОЕЖИ ДА СИ СЛОЖИ КРАЙ НА ЖИВОТА РАЗКЪСВАТ ДУШАТА Ѝ, КЪДЕТО И ДА Е ТЯ!!!

ОЩЕ ЕДИН АСПЕКТ на  тази тема,  за който говори толемият френски философ Албер Камю. Той твърди в книгата си "Чужденецът", че животът сам по себе си е абсурден и безсмислен.  И затова, както си вървим по улицата, изведнъж идеята за абсурда може да ни се стовари на главата ни в момента, в който завиваме зад ъгъла. За Камю най-големият философски въпрос е има ли смисъл изобщо животът да бъде живян? И какъв е този смисъл?
Аз също смятам, че ако тръгнем по този път на разсъждение, до никъде няма да стигнем. Имам предвид това например, да си представяме, че смисълът на живота е да постигаме някакви цели, които са значими за нас или за някой друг, или пък за човечеството като цяло... Ако вървим по тази логика и търсим смисъла в целите, то тогава излиза, че животът сам по себе си няма смисъл. Тоест, ако не достигаш някакви цели, няма как да оправдаеш факта на  собственото си съществуване... И при това положение Животът наистина няма смисъл!
И да постигаш и да не постигаш целите си, не Животът ти ще има смисъл, а самите цели имат смисъл. Не Живота като такъв! Нали разбирате тази логика?!?
ЕТО ЗАЩО Е ВАЖНО ДА РАЗБИРАМЕ, че истинското усещане за смисъл на Живота се проявява не когато се трепем за постигането на цели. Напротив - по тази схема все някой ден на някой ъгъл ще ни се изпречи идеята за абсурда на съществуването.
ТАКА ЧЕ ние се свързваме със смисъла на Живота, само когато не правим нищо... Само когато просто се отдаваме на нищоправене и се наслаждаваме на самото си съществуване. Ако не правим нищо и просто се отдаваме на нищоправене и наслаждение от самото съществуване, тогава сме близо до смисъла на Живота. А не когато се трепем за разни цели.
Не казвам, че не ни трябват никакви цели. Само казвам, че смисълът на Живота е отвъд целите и се усеща по-автентично, когато сме способни да се отдадем на нещо подобно на лентяйство, без чувство за вина...

Именно това отдаване на нищоправене ми е много трудно.
Животът ми не е бил лесен и наистина много пъти съм стигала до идеята, че е по-лесно да не си жив
Та, въпросът ми е как да се научим да се наслаждаваме на нищоправенето?

Здравейте,

Имам въпрос относно дъщеря ми на 4г. Още от бебе не спи особено добре. Първата една година след раждането си спеше до нас на спалнята - беше ми по-лесно да я кърмя през нощта, тя се чувстваше спокойна и спеше, ние с баща ѝ се наспивахме. На 1.5г я отделихме в нейната стая, като се получи доста сериозен регрес, приспиването постепенно почна да се удължава, като в момента тя отказва да заспи ако някой не легне при нея, ако през нощта се събуди ( а тя почти винаги се буди), вижда че е сама в леглото и почва да ни вика за да отиде някой при нея. Имаме и син на почти 2г., който преместихме при нея в стаята, той заспива лесно, спи си по цяла нощ и няма драма с него. Казваме ѝ, че братчето ѝ е при нея и не е сама, да не се притеснява, но това нямаше ефект върху това тя да се чувства по-спокойна. Дори напоследък казва, че я е страх да отиде сама до съседната стая да си вземе дрехи/тетрадки/играчки.. каквото и да е. Или пък я е страх да отиде сама до тоалетната, последно каза, че я е страх от тъмното. Тя не гледа тв, телефон, въобще няма достъп до екрани за да е видяла нещо страшно. Ние не сме я плашили никога с каквото и да било, и аз наистина не разбирам какво се случва с нея. Искам да ѝ помогна да се чувства добре и да може да спи добре без някой от нас да е наличен в стаята. С баща ѝ си мислехме, че с порастването нещата ще се подобряват, а то става по-зле. Вечер по 1 час някой от нас я приспива и тя се съпротивлява до последно да не вземе да заспи случайно. Работили сме с консултант по детски сън, изключвам вариант да не ѝ се спи, заспива след 22:30 заради всяческите си опити да удължи процеса на приспиване.
Ще дам малко информация за нас - тя беше дългочакано дете, близо 3 години опити, един спонтанен аборт 2 години преди да успея да забременея с нея. Тъкмо стартирахме ин витро процедура, когато разбрах, че съм бременна. Бременността си определям като сравнително лека, родих нормално. Баща ѝ винаги е до нас, разбираме се, обичаме се, мисля, че живеем в хармония. Имаме търкания понякога, но не нещо кой знае колко сериозно. Въпреки предишната загуба и многото опити да имаме дете, аз не се определям като някаква свръх загрижена майка, напротив, доста спокойна съм, над нещата, на децата им харесва компанията ми, смеем се, забавляваме се. Не съм обсебваща нито аз, нито баща им, затова търся причина за това нейно вкопчване в нас.

Здравейте, г-н Стефанов!
Когато бях на 7, майка ми и баща ми се разведоха, заради 3-ти човек от страна на майка ми. Седемте години, в които съм живяла с двамата, нямам абсолютно никакви спомени с баща ми, като от тях, само последните 1-2 години преди да се разделят, вече работеше в друга държава. След развода се виждахме рядко, евентуално лятото и зимата, когато се прибираше в България. Въпреки, че съм била малка, от държанието му усещах някаква омраза и злоба към майка ми, явно защото си живеехме добре и тя беше щастлива, подозирам, че причината е, че дълго време не е могъл да я забрави. Имаше няколко случая, в които се караха заради моята издръжка, и очевидно не са стигнали до разбирателство и майка ми реши да му пусне дело (неразбирателството относно издръжката, съм сигурна, че не е била заради липсата на пари от негова страна, а за да дразни майка ми) Та в един прекрасен ден, бях на около 15г. отидох да се видя с него, при което получих грубо и иронично поведение от неговата страна, относно делото, което било пуснато (по негови думи УЖ от мое име, което не знам дали е възможно изобщо) Тогава каза, че не иска повече да ме вижда, и също, да не очаквам и някой от неговите роднини да ме потърси. Ще допълня, че с цялата си “бащина обич” реши да изплаща издръжката в спестовна книжка, която ми изпрати по пощата, и която разбира се, не можех да тегля, докато не стана на 18. Та така, вече 12 години не съм си казала и 1 дума с него, или негови роднини, включително баба ми и дядо ми. По принцип живееме в доста малък град и не е,
като да не се е случвало да се засечем, веднъж дори се озовахме в един ресторант, маса до маса, и все едно не се познавахме. Тази история не ме кара да се чувствам тъжна от години, дори рядко се сещам за този човек, и когато съм се замисляла за варианта - АКО един ден ме потърси, ами честно казано, не мисля, че ще мога да общувам с него, нито да го уважавам. Въпросът от цялата тази ситуация е -
Възможно ли е след тази случка да съм се променила (към лошо) в отношението си към хората? Усещам, че понякога съм прекалено изискваща, мрънкяща, строга, постоянно искам да се налагам. Говоря най-вече за мъжът ми и сина ни, който е бебе, а аз съм прекалено строга и с него. Ще се радвам ако ми отговорите!
 
П.С. Той няма други деца!

Здравейте,
Моя близка получи инсулт и след него често изпада в нервни кризи и изблици.
Невъзможно е да посети лично кабинет на психолог или психиатър, както и не съдейства на тези, които идваха на място.
Има ли шанс по наши разкази, психотерапевт да ни насочи към правилно лечение и терапия?

Здравейте, г-н Стефанов. Имам следния проблем със съпруга ми: вманичаен е във вещите, битовизмите и дома, което адски много ме изнервя. Майка му е същата и баба ми беше същата. Ако нямат какво да правят, започават да се разхождат из стаите и да заглеждат къде някоя мебел или стена е одраскана или къде е разхвърляно и има излишни вещи, след което се търси виновник - което обикновено съм аз нали, защото като млада жена животът ми явно трябва да се върти около домакинството. Адски ме дразни това, защото на практика няма как никога да няма някакво одраскване, нацапване и т.н. На фона на това, че ходя на работа, грижа се за детето и въобще, просто се съсредоточавам да сготвя, да измия чиниите и изпера дрехите, едно одраскване на мебел или стена да се прави на въпрос, просто ме подлудява! Дразни ме, че не се интересува от по-значими въпроси, например не се интересува от обществени проблеми здравеопазване, икономика, не коментира новините, ами разследва защо на печката има одраскване! Така например вчера ми се скара, че аз съм опръскала печката и затова има петно. При което аз му отговорих дръпнато, че животът е такъв и за такива дреболии няма да се ядосвам и той се нацупи. Тук идва следващия момент: обижда се, ако на него някой му говори така, но явно според него той има пълното право да го прави! Баба ми се държеше по същия начин. Според мен това е висша форма на маниуплация, защото ако човек започне да търси такива дребни недостататъци винаги ама винаги ще намери!
Вие бяхте писал, че такова скарване за битовизми е израз на нещо по-голямо, но ми се струва, че в случая няма какво друго да е. Възможно ли е това просто да се особеност на характера? Някак си светоголеда му стига до там, че вкъщи да е хубаво, подредено, ново и изчистено отвъд стените на дома ни, той не вижда света! Имам чувството, че това го прави някак ограничен и "на ниско ниво", в комбинация с това, че не се усеща, когато той наранява хората, но пък той самия се обижда от най-дребното. Какво мога да направя, има ли смисъл да говоря с него? Не разбирам как може да преживяваш една драскотина на мебел, но да не ти пука, че си повишил тон на близък човек.
Главния ми въпрос е - какъв е моя полезен ход, има ли смисъл да говоря с мъжа ми или по-скоро да развивам себе си да съм толерантна и някак си елегантно да потушавам тези спорове,без да ги обсъждам директно.
Благодаря предварително!

Здравейте г-н Стефанов,
С кратка предистория ще се опитам да Ви запозная със слечая и се надявам да помогне.
с мъжът ми сме заедно от 3 години и той има по-голяма сестра, коята винаги е била твърде близо до нас-те са си близки, разбират се по един или друг начин въпреки че тя е от онези хора, които държат винаги да е на тяхното. ако нещо не се случва когато тя иска, така както тя иска, обръща се към мен и се започва една гооляма манипулация как нещо трябва да стане просто защото така е решила. става въпрос за малки или големи услуги, пътувания, всичко което и скимне. на 30 години е и е сама и може би се опитва да замести мъжкото внимание със семейното такова. абсолютен егоист, на когото ако се опиташ да се опълчиш ш да изразиш мнението веднага си черната овца, нищо не разбираш. темата не се приключва докато тя не е доволна- тук искам да добавя, че дори обижда роднините си-майка, баща, баба, брат и тн на общо основание ако те имат различно от нейното мнение. не и пука за нищо.
последната ситуация ме изуми до какъв предел стига щом иска нещо. става въпрос че на нея и се ходи на уикенд почивка но не иска да е сама с някаква приятелка, но и ние да сме били отишли. обаснихме че сме на гости при бабата и няма как. мъжът ми остана сам с нея днес за около два часа и тя го е притиснала да ходим поне неделята на еднодневна екскурзия. и двамата с него сме убедени че през цялото време ще се мрънка за нещо а и не можем да пътуваме заедно тъй като имаме различни представи и сме си обещали с него че повече няма да ни се случва. когато тя е започнала да разпитва защо не иска и за един ден, той се е оправдал като е казал че нямаме пари и в момента не ни е възможно-тя щяла да покрие всичко. нас не ни устройва и проблема не е в парите а фактът че не желаем да ходим с нея където и да е било. проблемът е в мъжът ми че не може да и казва не и да отказва по принцип когато не желае нещо.
как да подходя в тази ситуация- и двамата искаме да се измъкнем а трябва да си търсим оправдания като малките деца защото единия от нас не може да каже не на сестра си?

Здравейте г-н Стефанов!
Имам дъщеря на 1г и 8м. и е доста ината, науми ли си нещо и ако не стане на нейното започват едни истерии,рев,пищене,дори тръшканр.. Знам че ще го израстне и така показва емоциите си, но на моменти не издържам и започвам да и повишавам тон и да и крещя. Винаги се опитвам да се сдържам, не съм и посягала,но ми се е искало да я плесна, опитвала съм да и отнема вниманието успявах, но вече и това не помага. Докато не получи това, което иска не спира. Моля ви, да ми дадете съвет как да се справям със собствения си гняв.
Израстнала съм в семейство в което майка ми все крещеше и недоволстваше, баща ми си траеше но когато не издържаше е посягал на майка ни пред мен и сестра ми(майка ми го провокираше с думи като"аре бе удари ме" и т.н).. на моменти имам чувство че се превръщам в нея, а не искам това за моето дете. Не искам да и крещя, не искам да я травмирам, губя контрола си.
Искам да вметна също, че буквално е залепена за мен през деня е все в ръцете ми не иска нито при тати нито при баба и дядо(живеем със свекърите ми) слиза ако се заиграе и все иска да съм до нея, до тоалетната я взимам с мен,готвя с нея в ръцете ми, единствено в обедния и сън успявам да свърша нещо без нея, гледам да е набързо и да легна до нея за да се наспи иначе спи кратко когато усети че не съм до нея. Вечер спи между мен и мъжа ми, но дори и до тоалетната да стана веднага ме усеща скача и започва истеричен рев докато не я взема със себе си. Напоследък все мисля за яслата на пролет ще я пускаме и не знам дали ще успеем тя без мен не иска, при никой не иска..

Здравейте, г-н Стефанов. Дали имате някакъв съвет по следния въпрос? Знам, че всички учения казват, че човек трябва да прости на родителите си, да осъзнае, че те са дали най-доброто от себе си и т.н., но как практически да стане това? Човек обикновено не може да управлява чувствата си. Моята майка е в известна степен надменен човек и се има за интелигентна, само защото има висше образование, но в действителност й липсва житейска интелигентност. Винаги е казвала, че много е искала деца и особено момиче и същевременно винаги ме е критикувала откровено и винаги ми е казвала, че животът е тежък и труден и трябва да мога да понасям неприятностите. Това е в обобщение, иначе мога да разкажа много случки. Винаги ми е повтаряно, че трябва да съм благодарна, че имам какво да ям и покрив над главата, като всъщност съм имала главно това, бяхме бедни. Цялата концепция страшно много ме вбесява - животът е ужасен и не очаквай нещо хубаво, но пък аз много исках да те родя. Защо?! За да търпя ужасния живот?! Трябва да си благодарна, че си здрава и сита, въпреки че не можеш да имаш каквото искаш, трябва да учиш и работиш досадни неща, за да си плащаш сметките, но трябва да си благодарна, защото някои хора няма какво да ядат. Защо?! Ако не се бях родила, нямаше да се налага да ям и да уча и работя досадни неща. Какъв е смисълът?
В обощение мисля, че тя далече не е направила най-доброто, на което е способна, нито пък баща ми, но той поне никога не е казвал, че е искал деца. Мисли, че животът е ужасен, труден и тежък и човек трябва да знае тази истина и да живее с нея, е тогава не е ли изключително егоистично да искаш да раждаш деца в този ужасен свят? Просто съм й гневна...мисля, че тя можеше да бъде по-мила и да направи повече неща за мен, за да се чувствам добре...Сигурно звучи инфантилно и ще кажете, че трябва да престана да чакам от нея, но как? Чувствам, че тя не се държа справедливо. Благодаря предварително.

Здравейте!
Задавате два основни въпроса за детето.
ПЪРВИЯТ е свързан с неговия инат, тръшкане и това, че не желае да Ви слуша и само казва "не!" и "няма!". Това е съвсем естествено, защото детето Ви е точно във възрастта на детския негативизъм, известна още и като бебешки пубертет. Причината за този негативизъм е, че на тази възраст децата започват да осъзнават себе си като отделни същества. Формира се Аз-ът. Преди това те не осъзнават собственото си съществуване и не си дават сметка, че са нещо отделно от майката. И сега помислете: какъв е най-простия начин да заявиш себе си и своето съществуване пред света? Най-лесният начин за това е да не се съгласяваш с нищо, което ти предлагат. Затова на тази възраст много често се случва майката или бащата да канят детето да дойде да се храни, а то да казва "не, няма", въпреки че е гладно. То сякаш казва с поведението си: "Аз няма да правя това, което искате , но не  защото не го искам, а само защото вие ме карате да го правя." По този начин детето заявява, че съществува и има собствена воля. Естествено, този начин на заявяване на себе си е много дразнещ за родителите.
Във връзка с това поведение ще кажа, че когато детето се тръшне на пода, е добре да го оставите там и да се отдалечите и да го изчакате да стане само.
Ако се случва и по-нататък, след 2,5-3 години, да се тръшка, използвайте техниката на огледалото. Започнете и вие понякога да се тръшкате, за да се види той във Вас като в огледало. Когато искате нещо, например да излизате, а той не иска,  легнете долу, удряйте с ръце по пода и му викайте: "Искам, искам да излизаме!".
Когато види отстрани себе си, детето много често променя поведението си...
ВТОРИЯТ ВИ ВЪПРОС е за това, че дъщеря Ви е като залепена за вас. В такива случаи родителите най-често смятат, че детето е много страхливо и затова не може да се отдели от мама. Страх го е да не му се случи нещо. Но моят опит ме е убедил в друго. Това залепване означава само едно: че детето се страхува за живота на майка си. Затова си помислете дали има фактори и причини, които Ви карат да се страхувате за живота си и или здравето си? Имам предвид не само в настоящия момент. Много често съм виждал как децата се страхуват за своите родители, ако някой от тях е имал различни изпитания, свързани със здравето, когато е бил на тяхната възраст. По принцип всички деца се страхуват за живота на своите майки. И щом майката изчезне от полезрението на детето, то е склонно да стане по-тревожно, Особено ако тя се забави.
Има много игри, приказки и забавления, чрез които децата лекуват този свой страх. Най-популярната такава бебешка игра е тази, при която възрастният си слага дланите пред очите и казва на детето с игрив глас: "Къде е мамаааа?  Няма я мама". Но след това открива рязко лицето си с широко усмивка и казва: " Ето я мама!".
Децата изключително много се забавляват на тази игра. Защото тези игра лекува най-дълбокия детски страх, че мама може да изчезне. Тоест - с тази игра детето се приучава да разбира, че когато не виждаш мама, Тя продължава да съществува и ще се върне.
Също така подобна роля играе и това да завържем една играчка на дълга връвчица, която е завързана на самото легълце на детето. Така че детето да може да хвърли играчката, тя да се скрие от погледа му и след това да я издърпа и да я види. Децата до една годинка по цял свят обичат тези игра. Защото тази игра на символично ниво им показва, че когато мама я няма в стаята, тя продължава да съществува и ще, и може да се върне.
Така че помислете по този въпрос. Има ли причина да се страхувате за здравето си?

Много ви благодаря г-н Стефанов!
Осъзнах грешката си и само в рамките на няколко часа от както последвах вашите насоки се усети разликата, малката не е "залепена" играе си сама и сякаш е по щастлива.. Много се надявам и за напред да е така.

Здравейте г-н Стефанов! Първо искам да кажа ме осъзнавам проблемът си но не мога да го разреша. Ще спестя голяма част от всичко защото е дълго, но.. Родих преди две години млада майка влюбена, имах трудно детство без родители , раждането на детето ми беше тежко лош болезнен спомен. Беше плачещо дете аз често плачех с него чувствах се зле нещастна. По едно време това поотмина. Започнах да се чувствам по добре, по красива по щастлива . Нямам приятели, не съм близка със семейството си, не излизам. До преди няколко месеца докато не осъзнах колко самотна тъжна и нещастна съм в живота си с мъжа до мен. Тогава и разбрах че съм бременна с второ дете, бяхме в тежък момент не се разбирахме , но си казах че няма да си го простя и ще продължа за децата си с този живот и всичко ще се нареди. Но напоследък се чувствам още по зле, не искам да правя нищо, не съм щастлива, плаче ми се постоянно, изнервена съм, и вече започвам да мисля че страдам от депресия, но нямам сили да се справя с нея. Търся съвет, какво да направя ме да се почувствам добре, щастлива в живота си, красива и на място, дали трябва да отида при ваш колега за терапия и да търся изход от това. Благодаря Ви!

Oсъзнавам, че основният проблем е за психиатър. Лошото е, че в България не се намират такива - само безсърдечни и нехайни доктори, а мен така ме боли...

Татко ми изгуби ума си. На 74, вдовец от 11 години, водил достоен живот. От няколко месеца има жестоки халюцинации - край него постоянно има хора, някои без крака, други забрадени, едно дете му подрежда обувките. Седят, ядат на трапезната му маса, спят по дивана. Не му говорят, не му отговарят, само мълчат. За него нещата са съвсем реални и не мога да го убедя, че не са. Затова представям нещата така. После нещата загрубяха, отвличат го - водят го по разни места , непознати или са направили точно копие на апартамента му - казва че не спи цяла нощ, ходи някъде (уж), губи се. Намирам го отчаян, уморен, загубен, силно притеснен. Направиха някакъв заговор да му вземат апартамента и парите и се ескалира до там, че спря да ме познава един ден. Бях го взела у дома да го наглеждам - първо някакви циганки поливали цветята ми с отрова, после виждаше мъртвия си брат в огледалото и говореше с него, пита ме коя съм, кога съм родена - не ми вярва, че съм аз. Гледа ме с други очи, без любов, с мнителност и огромно разочарование. Лицето ми било гримирано с бяла боя като мим. Аз съм злото, аз съм част от заговора. На този ден нещата ескалираха до там, че трябваше да го извадя с полиция и линейка от вкъщи, докато той крещи за помощ  пред очите на целия квартал - нещата паснаха идеално на неговата психоза за заговор срещу него. Преживяла съм доста неща, но тези сцени...надминаха всичко и ми направиха големи рани. Така ме заболя, така ми се свиди този човек....
В болницата не му помогнаха особено - беше гадно, кошмарно, всички бяха гадни с него...Той не заслужава това. После чак третия психиатър намери хапчета, които да го успокоят. Но ето че сега след няколко месеца пак се започва и мен толкова много ме е страх, че изпитвам УЖАС денонощно. Ужас за него, защото сигурно е страховито да се чувства така, но ужас и ОТ него. Не мога да се справя. Не знам как да се държа, как да реагирам като ми разказва тези истории - дали да прекъсвам веднага или да го изслушвам, дали изобщо да обяснявам, че си въобразява. Не знам какво ги предизвиква, не знам от какво го е страх. В огледалото не вижда себе си, а брат си. Симулира и се опитва да се държи нормално, за да не забележа - но му личи. В такива моменти и гласа му и погледа му са на друг, непознат човек. Не излъчва любов, а студенина, дистанция. Не знам какво ме чака и не мога да се справя сама, а помощ просто няма...

Здравейте,г-н Стафанов!
Бих искала да отворя една тема ,а именно адаптирането на 2 годишните деца към яслата.
Детето ми е в такъв процес в момента и нещата се случват много трудно,не защото аз съм имала някакви очаквания и самата адаптация не ги покрива,а напротив.Второ дете ми е и знам от опит,че това е труден период,но сърцето ми се къса като го чувам как плаче,като го видя в ъгъла на стаята сам ,цял ден без да яде и пие.Ходи от скоро-2 седмици без прекъсване,като в последния ден преди да се разболее остана да спи там на обяд.
Сутрин става весел,защото знае,че предстои да се вози на колата,понеже го водим с нея,това му е някаква мания.Обожава коли и съответно много му харесва да се вози в тях.Едва ,когато вече влезем в сградата започва да плаче,като в първите дни се дърпаше,след това започна да влиза сам без да се налага да го предаваме на ръце на мед. сестра,изпраща ни с "чао",плачейки.Казват,че през деня е спокоен, но всичко се случва против волята му-слагат го на масите при децата без той да иска като плаче малко, но казват ,че след това е спокоен. Дават му да яде на обяд,отново доста настоятелно като казват,че хапва,но отново плачейки.За съня обаче е бил спокоен в леглото си,предполагам защото ни позволиха да занесем играчката,с която заспива заедно със залъгалката му.Спал е 1 час и след като се е прибудил повече не е заспал.
Самото дете е доста тревожно и плахо по принцип.Често е събиран с деца,има си своя компания така да го кажа,но рядко се спуска да играе с тях.На детски кът задължително трябва да го придружа,за да навлезе в него,не се изкушава да отиде сам и да разучи играчките  например.Дори много често се е случвало да ме вижда на 5 метра от себе си и да повтаря "мамо,мамо,мамо" и така поне 10 пъти,без да бъде притеснен от нещо/някой  в този момент.Доста често е бил с отнета играчка от други деца и това мисля,че го направи много недоверчив,дори когато някое дете го приближи,той се чувства застрашен и става нервен,а е имало случаи,когато просто някой застава до него,иска да го наблюдава,не му прави нищо лошо.
Сънят му се развали,той и без това е доста цветен(говори,смее се,проплаква,докато спи),но сега се събужда с писъци,не мога да го успокоя,не ме чува и вижда все едно.
За яслата говорим винаги само хубави неща,и то с усмивка на лице.Стараем се да не предаваме нашата тревожност като родители.
Как мога да му помогна да се адаптира по-лесно?Как мога да разбера дали изобщо процесът по адаптиране се случва по здравословен за детето ми начин?
Благодаря ви!