Аз съм момиче на 25. Пиша и плача, изморена съм от всичко и всички. Семейството ми е ужасно, алкохолици, наркомани, побоища, крещене - цял живот така. 20 години съм свидетел на какви ли не ужаси. Пият, друсат се, бият се, заплахи за убийство, заплахи към мен от вуйчо ми, който каза, че щял да ме изчука и да ме направи проститутка...Този същия преби прабаба ми и прадядо ми заради пари и те починаха. Тормозеше баща си, който почина в адски мъки виейки от болка, заради рак на дебелото черво. Продължава да тормози мен и майка ми...
Баща ми с години пребиваше майка ми пред очите ми. Толкова се страхувах, криех се някъде или се сгушвах на леглото под завивката и плачех. След което се обвинявах, че не съм я защититла.
Никой не може да общува нормално, не се изслушват, само крещят. Израснах мълчалива, защото се научих, че ако кажа нещо, става по-зле. Затова отговарях с „Да, Не и Не знам“. В училище бях много свита, не говорех с никой и там ме тормозеха и унижаваха.
Завърших, записах се да уча висше. Последна година съм, останаха ми 2 изпита, които са ми адски трудни и не мога да ги взема. Разделих се с приятеля си, с който бях 4 години. Той не се държеше много добре с мен. Не ме е тормозил или нещо подобно, но все едно бяхме съквартиранти, не двойка. Аз давах и правех всичко за него, обичам го все още, но за него бях просто удобна. Сринах се тотално. След раздялата се наложи да се прибера обратно в къщи. „Ад“ е точната дума, с която мога да опиша “ моят дом“. Майка ми след толкова време прекарано с тези изроди се е променила и не мога да разчитам на нея. Не мога да поговоря с нея, ако искам да споделя започва да се заяжда. Ако аз започна да съм груба, прави неща, които ме натъжават. Изградила си маниер- ако си мил се заяжда с теб, ако си груб (имам предвид да и повиша тон) си мълчи или започва да се лигави. Вуйчо ми продължава да крещи, тормози, изнудва за пари, за да се напие. Баща ми вече не бие майка ми, но продължава да крещи и той по същия начин. Да бях се родила глуха..
Нямам приятели , нямам никого. Толкова мъка, толкова тъга, толкова болка. Достигам предела си вече. Всяка нощ плача, докато заспя. Доста често мисля за самоубийство и преди съм го мислила, но сега съм склонна да го направя. Нямам желание за абсолютно нищо. Има кратки моменти, в които се опитвам да да се мотивирам. Мисля да отида в друг град, да започна работа, но има нещо което ме спъва и ще ме провали. Това , че съм тотално срината емоционално, психически...Плача постоянно. Ако започна работа, няма да издържа в това състояние.
Освен това имам куп здравословни проблеми – артрит, проблеми с бъбреците..
Отслабнах доста, станах 42 кг. Понякога сутрин нямам сили да стана от леглото, понякога ми се иска да не се събуждам, ей така сърцето ми да спре изведнъж. Боли ме, душата ми е изморена, тялото също.
Планирам да отида на психиатър, разучих че може да се отиде с направление от личен лекар. Надявам се да ми помогнат да се стабилизирам, защото се мразя в състоянието, в което съм в момента. Нямам контрол над себе си, над емоциите си. Мразя се, че съм толкова слаба.
Баща ми с години пребиваше майка ми пред очите ми. Толкова се страхувах, криех се някъде или се сгушвах на леглото под завивката и плачех. След което се обвинявах, че не съм я защититла.
Никой не може да общува нормално, не се изслушват, само крещят. Израснах мълчалива, защото се научих, че ако кажа нещо, става по-зле. Затова отговарях с „Да, Не и Не знам“. В училище бях много свита, не говорех с никой и там ме тормозеха и унижаваха.
Завърших, записах се да уча висше. Последна година съм, останаха ми 2 изпита, които са ми адски трудни и не мога да ги взема. Разделих се с приятеля си, с който бях 4 години. Той не се държеше много добре с мен. Не ме е тормозил или нещо подобно, но все едно бяхме съквартиранти, не двойка. Аз давах и правех всичко за него, обичам го все още, но за него бях просто удобна. Сринах се тотално. След раздялата се наложи да се прибера обратно в къщи. „Ад“ е точната дума, с която мога да опиша “ моят дом“. Майка ми след толкова време прекарано с тези изроди се е променила и не мога да разчитам на нея. Не мога да поговоря с нея, ако искам да споделя започва да се заяжда. Ако аз започна да съм груба, прави неща, които ме натъжават. Изградила си маниер- ако си мил се заяжда с теб, ако си груб (имам предвид да и повиша тон) си мълчи или започва да се лигави. Вуйчо ми продължава да крещи, тормози, изнудва за пари, за да се напие. Баща ми вече не бие майка ми, но продължава да крещи и той по същия начин. Да бях се родила глуха..
Нямам приятели , нямам никого. Толкова мъка, толкова тъга, толкова болка. Достигам предела си вече. Всяка нощ плача, докато заспя. Доста често мисля за самоубийство и преди съм го мислила, но сега съм склонна да го направя. Нямам желание за абсолютно нищо. Има кратки моменти, в които се опитвам да да се мотивирам. Мисля да отида в друг град, да започна работа, но има нещо което ме спъва и ще ме провали. Това , че съм тотално срината емоционално, психически...Плача постоянно. Ако започна работа, няма да издържа в това състояние.
Освен това имам куп здравословни проблеми – артрит, проблеми с бъбреците..
Отслабнах доста, станах 42 кг. Понякога сутрин нямам сили да стана от леглото, понякога ми се иска да не се събуждам, ей така сърцето ми да спре изведнъж. Боли ме, душата ми е изморена, тялото също.
Планирам да отида на психиатър, разучих че може да се отиде с направление от личен лекар. Надявам се да ми помогнат да се стабилизирам, защото се мразя в състоянието, в което съм в момента. Нямам контрол над себе си, над емоциите си. Мразя се, че съм толкова слаба.
Да поговорите например къде грешиш, че нямаш приятели. 
Предполагам лични разсъждения.
Това до навършване възрастта на авторката. 
Доста нелогично е....