Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 357

Бурята, предизвикана от изповедта на Селви, може да е преминала, но оставя опустошен ландшафт.  Разломът е твърде широк, за да се преодолее, а шансовете за спасяване на каквото и да било нещо от опустошенията, оставена след  нея, изглеждат далечни.  Като птица, шибана от дъжд, изтощена и неспособна да лети, Селви се връща у дома при разстроената си леля. В морален мащаб действията на Селви тежат толкова силно срещу всички норми на справедливост и честна игра, че те лесно се поставят извън периметъра на земното изкупление. Като открадва единадесет години от неговия живот, за да продължи да живее тя самата, Селви отнема много повече: тя разрушава бъдещето на Дагхан, отнема жената, която той обича, детето, което още не е родено, всяка надежда и радост, която е неотменимо право на всяко човешко същество. В космически смисъл прегрешението на Селви разтърсва и двата свята и тя съгрешава срещу Божиите закони, както и срещу  човешките. Можем ли дори да очакваме някаква форма на прошка за такъв акт?
     Въпреки че категорично не одобряваме очевидната й пристрастност към брат й, ние не може да не похвалим  решението на  Селви най-накрая да предаде  всички необходими доказателства, отнасящи се до случая на Сезай Кералъ на прокуратурата. Отне й много време, за да стигне до този момент на истината и голяма част от това е свързано със съвестта й, която я преследва, изправена пред огромната злина, която е причинила на мъжа, когото обича откакто се помни.  Тежестта на вината й я притиска  и тя с пепеляво лице , уморено гледаща и обезкуражена, се сбогува с жената, която толкова дълго е наричала леля. И двете жени намират утеха в новата си връзка на майка и дъщеря, тъй като Селви се сбогува с единствения дом, който някога е имала. За дете, чиито ранни години се състоят от плашещи спомени за живот по улиците, продажба на пакети с кърпички, просия и спане в изоставени домове, въпреки компанията на един и същ отчаян, но винаги бдящ брат, домът на Закире  е единственото убежище за утеха и безопасност, което Селви познава  и затова раздялата е трудна и емоционална.
     Ако смятахме, че Дагхан се е отказал от Селви след шокиращото й признание, ние сме повече от облекчени да го видим да спасява Селви от заплашителния, опасен, въоръжен Рахими. Сякаш травмата на Селви не е достатъчна, та и в дома си  Дагхан намира Сабиха Сойсур язвителна и доминираща, като тя нахоква както Селви, така и Дагхан за това, което тя възприема като "разбойничество." Обяснението на Селви за връзката й със сина й само с професионален характер е незабавно отхвърлено от Сабиха с някои благосклонни прозрения. За нея фактът, че Дагхан довежда Селви в бащината си къща, ясно показва колко много я обича. От своя страна Дагхан ни изненадва. Мълчанието му е интригуващо,  загрижеността му за успокоението на Селви и  неговата доброта са неочаквани,  поведението му е загадъчно. Той доставя удоволствие на Селви, като довежда леля й да я посети  и е достатъчно галантен, за да я заведе до къщата й  по-късно през нощта, но без да се говори със Селви. Единственият контакт, който поддържа с нея, е нежна усмивка от време на време! Дори мълчаливата нежност, която показва в собствената си кухня, докато помага на Селви да охлади  изгорената си ръка, е в пряк контраст с предишните им оживени закачки в кухненската сцена в празната къща, където търсеха убежище.
     По-късно през нощта, докато стои облегнат на студеното стъкло на големия прозорец, Селви се приближава към него, умоляваща го с тих шепот  да говори с нея. - Какво искаш да ти кажа? - попита той. Нищо не е останало за казване и това не е неестествен въпрос - в края на краищата, колко често в един живот ще срещнем ситуация като тази на Дагхан! Очакваната реакция би била гняв, укор, обвинение, може би дори някаква форма на насилие, но оглушителното мълчание, което среща Селви, е необяснимо. Стоящ  там в несветената стая, гледайки още по-тъмната нощ, когато гневът му е преминал, но  мъката му много жива,  Дагхан протяга ръка към Селви, като я пита как може да я изтръгне от сърцето си. Белязана от дълбока тъга, както и от мъдро приемане на съдбата, тази сцена е епитафът на тяхната история, тъй като Дагхан я пророкува: "ние сме губещите". Като зрители приемаме, макар и с тежко сърце, че едно пътуване, започнало с убийство, може да завърши само в смъртта, че любовта не може да цъфти в мрачна тъмнина, нито пък да се надяваме да вирее без топлината на слънцето. За Дагхан  Селви е едновременно благословия и мъчение. Тя е душата, която той не може да се отдели от собствената си, тя е това, което го държи жив, но в същото време не може да й  прости  за това, което е направила. Облени в  мека синя светлина, те стоят като силуети срещу  тъмнината, която заплашва да ги погълне, прегръщащи се  един към друг, тъй както само двама дълбоко обичащи се човека могат. Тази нощ се оказва повратна точка в отношенията между Дагхан и Селви, тъй като виждаме определена зрялост и взаимно разбирателство, заменящи предишните  гневни пристъпи, подплатени с подозрение.
     Това не означава, че Селви няма повече тайни, които да крие, но от рамото й е свалена голяма тежест с нейното изповядване. Дагхан също има тайни, които не е разкрил, напр. неговия син и факта, че той вече си сътрудничи с полицията. Това наистина е нов живот и за двамата.
/следва продължение/