След Чучулигата,на екрана и в живота,любовта прилича на Бурак и Фахрие-тема 60

"Най-важната способност – способността да обичаме.
Най-голямата жажда – жаждата да сме заедно.
Най-големият страх – страхът от тръгване.
Енгин пое огромен риск с този разказ. И не знам дали не съжалява. Защото вече е късно. Ние видяхме какво има вътре.
Без да искам си спомних онази захаросана холивудска история, разказана от Хю Грант и Джулия Робъртс - “Нотинг Хил” - за любовта между обикновено задръстено момче и кинозвезда. Там кинозвездата има една паметна реплика: “Аз съм едно момиче, което стои пред едно момче и го моли да я обикне”.
Това не е разказ за миналото. Нито е писан в миналото. Доказателство са екраните на телефоните, погълнали цялото внимание на героите. Само преди няколко години те не съществуваха. Разказът е писан сега. От момче, което очевидно го боли. От кинозвезда, която се чувства самотна, въпреки обожанието на милионите. От мъж, който няма кого да закара с колата си.
Не, нито за миг не забравям, че това не е автобиографичен разказ, че героят и Енгин не са един и същи човек. Но е невъзможно да опишеш така живо чувство, което ти е непознато. Самата историйка може да е съчинена или наблюдавана в нечий чужд живот, но чувствата, които героят изпитва, са си съвсем Енгиновски. Минали през личния му емоционален скенер.
Наистина, той пое риск. Защото хейтърите му са много. Завистниците – още повече. А ровичкащите из чаршафите му – безброй. Но с този разказ той с един елегантен замах разочарова всички. Хейтърите разочаровани видяха, че хейтърството им е било напразно. На него толкова малко му пука за тях, че те спокойно могат да се издавят и той няма да научи. Завистниците още по-разочаровани видяха, че наистина има за какво да му завиждат, но то не е онова, за което са му завиждали досега, та са се хабили напразно. А ровичкащите най-разочаровани разбраха, че са си губили времето.
Какво ново научих за Енгин? Това е традиционният ми въпрос след всеки разказ.
Първо, разбрах защо успява да предаде така съвършено див копнеж на екрана. Защото знае какво представлява. Защото го е изпитвал. А като добавим и това, че умее да го опише така, че да постигне буквално физически ефект, става ясно къде крие ключа за влудяващата си харизма. Има ли жена, която да устои на яростно копнеещ за нея мъж? И обратно – напълно разбирам лютата ненавист на онези, които са разбрали, че той нехае за тяхното съществуване. Нищо по-лесно няма от това да откачиш по такъв мъж.
Второ, трогателният детски поглед към света не се е стопил в зрелостта. Наивният детински начин, по който се хваща като удавник за сламка за неочакваната поява на “никому неизвестния приятел” показва чистата права линия, по която се движат мислите му – линия, която горчивият опит, лукавството на света, в който живее, и общоприетото лицемерие не са успели да изкривят и оплетат. Точно обратното – той не иска да бъде лицемер. Не може да понася това. Готов е мислите в главата му да бъдат изложени на показ, надеждата в сърцето му да се появи гола и беззащитна пред очите на всички, натикана в балонче от комикс. Това вече е сила.
(Впрочем, многократното повторение, че приятелят е “никому неизвестен” ме навежда на мисълта, че той изобщо не съществува. Че това е тялото, в което героят е избрал да въплъти Надеждата.)
Но най-важната способност е не да бъдем силни, а да обичаме. Парадокс. Чистото детско мислене не пречи на зрялото разсъждаване. Защото само един напълно зрял ум може да прозре истината, че най-голямата сила е силата да обичаш. И то да обичаш не “защото”, а “въпреки”. Че на човек, който обича, не можеш да му направиш буквално нищо. Но вземеш ли му любовта, той остава гол и беззащитен.
Знаете ли кое е най-силното послание на този разказ за мен? Копнежът е сила, когато е взаимен. ТОЙ може да си позволи да се надява, защото ТЯ също копнее за него. Казва “тръгвам си”, но не тръгва. Бави се около масата заедно с него, прегръща никому неизвестния приятел също така ентусиазирано като него, налива се с чай заедно с него, зяпа екрана на телефона като него. Тя също копнее за него! Въпреки “тръгвам си”. Ето, затова има надежда, затова има шанс за нещо.
Това е основата на целия свят – взаимността. Те са застанали от ДВЕТЕ страни на масата. ЗАЕДНО излизат през вратата. Взаимност дори във враждата – това е ключът към стабилността на света. И към щастието на живота.
Иначе, какво да кажа… влюбена съм в езика на Енгин, в начина му на мислене и изразяване, в нестандартната му образност, в умението да “рисува” с думи (но не казвам нищо ново, нали). Откъде се сети за тези “балончета” в комиксите! Изведнъж образите на героите така ясно се “нарисуваха” пред очите ми, думите им се изписаха така отчетливо, чак шрифта в балончетата видях!
Накрая Енгин остава верен на себе си – надежда, винаги надежда! “Тръгването” се отлага, ще изпием още по един чай, ще идем утре на рожден ден, пък после ще видим… Дотогава може да ни дойде друг акъл, може Копнежът да победи Тръгването.
Благодаря ти, Енгин! За смелостта, за магическото описание на желанието, за детската душа и зрелия ум, за това че оставаш само с “две” изречения и не успяваш да стигнеш до “третото”. Че ме оставяш да си го напиша сама.
И не се прави, че не си ме разбрал."
Барисея