Мамите от ИБ елхите вече украсихме и подаръците за децата под тях наредихме

Всичко започна от това, че Марти стана на 8 месеца, а все още не се върти от гръб на корем (правила го е единици пъти) и не може да седне. Ангажирахме рехабилитаторка, която да идва през ден в къщи и с подходящи гимнастики да засили нещата. Факт е, че жената е наистина много добра в работата си. Но пък е и факт, че откакто влезе в къщата ми, безсънните ми нощи драстично се увеличиха. Лошото е, че говори с недомлъвки, пуска ми мухата и аз тихо си полудявам. Тя работи в дом за деца с много сериозни двигателни проблеми и ми подхвърли, че е споделила с тяхната педиатърка за Мартина - че е със страбизъм, че е родена с малко по-голяма главичка, че челото ѝ е изпъкнало и подобни, и лекарката е препоръчала да заведем Марти на трансфонтанелна ехография. Аз естествено веднага се зарових в нета какво е туй нещо и две нощи не спах от мисли, че детето ми може да има умствена изостаналост или някакви мозъчни проблеми. Тъкмо се поуспокоих и рехаб. ни предложи да прави Войта упражнения, но да попрочета в Интернет какво точно представлява, защото бебетата доста ревяли от нея. Еййй, къде ми трябваше пък за това да чета - още две нощи не спах, защото реших, че тази жена има съмнения, че Марти е с ДЦП. Що рев изревах тогава ... Записах час за трансфонтанелната при една професорка в Плевен. Но и там не ме изпратиха с думите: "Нищо му няма на детето ви! Живейте си живота!" А напротив - на ехото всичко изглеждало нормално, но взимайки предвид отново онези всички неща с очите, главата и двигателността, иска да направим скенер. След 3 дни отново бяхме в Плевен, този път за скенер. Биха на Марти фенобарбитал, за да заспи. То милото обаче не спря да се кокори и така и не заспа. Добре че рентгеноложката, която беше на скенера предложи да я вкараме така и аз само да придържам главичката. За щастие станаха нещата и се започна великото чакане за резултат. По обяд пратиха мъжо да отиде да вземе снимката, защото санитарката била заета. И това беше най-голямата глупост, която можаха да направят. Връща се той и плаче като малко дете. Разбрах, че е прочел нещо ужасно. На заключението пишеше, че има данни за външна хидроцефалия. Хора, вярвате ли ми, че ми идваше да умра в този момент. И в същото време сякаш не бях там, не се случваше на мен. Седях и блеех в една точка като олигофрен. Чакахме 2 часа среща с неврохирург. През това време мъжо изчете де що намери информация по въпроса и дружно стигнахме до извода, че ще си отглеждаме детенце, което няма да може да ходи, да говори, да мисли, да играе... Гледах Мартина и не можех да повярвам, че тази диагноза се отнася за нея. Най-накрая неврохирургът ни прие, взе снимката без изобщо да погледне заключението и ни попита какъв е проблемът, защо сме при него? Аз му казах: "Как защо? Детето ни има външна хидроцефалия!" Той се подсмихна и много ясно заяви: "На детето ви нищо му няма. При цялото ми уважение към колегите рентгенолози, тяхната работа е да направят изображението, а специалистите да поставят диагнозата. На тази снимка всичко с мозъка е наред." И най-подробно ни обясни как би изглеждал, ако наистина има течност между кората на мозъка и черепчето. Наложи се човекът да се обяснява като ученичка, защото аз не исках да се откажа от отвратителната диагноза и не му вярвах. Върнахме се в детско отделение и там бяха извикали още един неврохирург - шефа на неврологичното. Без да знае за разговора ни с колегата му и той каза същото. Сега продължаваме с гимнастиката и се надявам Марти скоро да се активизира, че да се успокоя съвсем.