Здравейте,
реших да споделя проблема си тук, за да видя различните мнения, препоръки и критики. Да успея, може би, да видя нещата от малко по-различен ъгъл, безпристрастни (за разлика от съветите на близките ми). Знам, че няма как да ви представя цялата картина, нито мога да опиша всичко, което се случва и изпитвам, не мисля и че има начин някой да те разбере напълно, независимо колко подробно ще разкажеш, но мисля, че е още един начин да се опитам да подредя нещата в главата си и да потърся решение на въпроса, който ми тежи.
Последната година бе много емоционална за мен. Точно преди една година срещнах мъж, в когото се влюбих наистина много. Беше любов от пръв поглед...и за двама ни. Красив, мил, интелигентен мъж. Живял по-голяма част от живота си в чужбина, добре възпитан. За първи път заобичах. Мисля, че никога преди него не съм обичала мъж. И е взаимно. Много силна и емоционална любов, връзка изпълнена с желание и страст, умираме един за друг, желаем се с всяка част от нас. Мисля, че си подхождаме и приличаме. Имаме много общи идеи, виждания, интереси. Имаме и сходно минало в някои отношения, което ни направи и по-близки. И двамата имаме по един неуспешен опит за създаване на семейство, в резултат, на което имаме по едно дете. До тук с розовата страна. Още от втория, третия месец започнаха да се случват неща, които ме изкарваха от равновесие. В началото по-дребни, с времето по-сериозни. Сменяше си без видима причина настроението, отношението към мен. По принцип е много любвеобилен, непрекъснато ме засипва с мили думи, жестове, ако не сме заедно непрекъснато ми пише или звъни, но това в тези моменти се променяше без основателна причина. Случвало се е да се отнесе зле с мен или дори да ме нагруби с думи. Започнах да разбирам за някои неща, че ме е излъгал, както за дребни, така и по-сериозни, но като цяло неща, които не са толкова важни, че ако беше казал истината нещо да е по-различно. Непрекъснато се чудех какво става...повтарях му, че имам чувството, че съм с двама души едновременно, единият, в когото съм влюбена и друг, който не понасям. Разговарях с него, търсех отговори, опитвах се да разбера кое го променя, защо...всичко това толкова ме объркваше и ме караше да се чувствам изключително несигурна, но винаги съм имала неговото уверение, че ме обича и не може да живее без мен.
Разбрах какъв е проблема. От самото начало знаех, че от време на време пуши трева. Не харесвах това, но мислих, че не е болка за умиране. Е, с времето се оказа, че не е така. Пуши и то не само от време на време, а всеки ден и то доста. Именно това го кара да става друг човек. Именно това го променя. С времето проблема ставаше все по-сериозен. Карахме се често. Следваха дни на сърдене, караници, сълзи, умоляване и сдобряване. И така непрекъснато...няколко щастливи дни, последвани от няколко изпълнени с гняв, разочарование, сълзи. Още тогава му казах, че аз това няма да го приема. Да си помисли кое желае повече и той да избере, но ако избора му съм аз, то тогава с това трябва да приключи. Всеки път когато съм си тръгвала е правил всичко възможно да ме убеди да се върна, да ме убеди, че ме обича и че иска да се справи с проблема си. Осъзнах, че това е зависимост и не е така лесно, както ми се иска. Реших, че трябва да имам търпение и воля да му помогна да се справи. Дадох му шанса и времето да опита. Подкрепях го, търсих начин заедно с него. Нали това е любовта уж...в добро и зло?! Да, но не се получи. Не спря, дори не намали, е освен за по няколко дни, когато наистина ставаше напечено положението. Проблемите ни се задълбочиха, скандалите също, както и случаите на проява на грубост към мен (никога физическа!). Промених се. Изживявах го много. Затворих се в себе си. Всичко се въртеше около него. Близките ми казват, че това не съм аз. На фона на всичко това, три пъти го хванах, че си пише по разни сайтове с други жени. Първият път беше в самото начало...каза, че защото още не ни била сериозна връзката, но приключва с това, защото не било важно, иска мен. Вторият път беше края на лятото. Вече живеехме заедно от месец и половина. Изгоних го и казах, че това е края. За първи път ме видя толкова сериозна и разочарована. Не му отговарях, не му вдигах телефона... Не спираше да звъни, да пише, да ме моли. Имаше дни, в които ми звънеше по над 40 пъти, аз просто не вдигах. Накрая дойде до нас и докато не му отворих врата не си тръгна. Пуснах го и за първи път го видях такъв. В очите му се четеше болката и съжалението, което изпитва. Трепереше, беше изплашен, като че ли за първи път наистина усети, че ще ме изгуби. Последваха дълги разговори, обещания за ново начало и т.н. Казва, че всичко това е в резултат на пушенето. Тогава просто не мисли трезво, пада му пердето и не обмисля действията си и последиците от тях. И познавайки го доста добре вече съм склонна да му вярвам. Дали ми е изневерявал? Не знам. По-скоро мисля, че не. Не излиза сам, не ходи по заведения с приятели, не пие алкохол, общо взето през свободното си време е с мен. Последните месеци живеем заедно. Чатовете му са пълни глупости, закачки и т.н...дори много от нещата, които пише не са истина. Казва, че го прави без да влага нищо, ей така да се закача и да си гали егото. Това е другия му проблем. Липсва му увереност и в резултат на това ме ревнува ужасно много. Аз изглеждам доста добре и той дори не веднъж ме е питал какво правя с него, защо съм избрала него, като мога да имам едва ли не който си поискам. Явно именно в тези чатове успява да си повдигне самочувствието, което явно му липсва. А истината е, че няма основание за това, защото изглежда много добре, умен и възпитан е, доходите му са доста над средните. Е, повярвах отново и дадох шанс за ново начало. Говорих с него, казах му, че трябва да намерим начин да се справим със зависимостта му, че съсипва всичко по този начин и връзката ни и живота си. Мислила съм за някакви медикаменти, психиатър или друго каквото и да е, само да помогне. Съгласява се, казва, че го иска, но няма силата и волята да го направи. И така си продължихме, няколко дни всичко е наред, после няколко сме сърдити заради поредната му глупост или напушване или друго. До преди 10 дни. Скарахме се, защото отново се отнесе лошо с мен, ест. беше пушил и на следващият ден отново си отвори чата и си пописа с десетина жени. Нищо кой знае какво, ей така общи приказки и закачки. Откачих тотално и му казах, че това е наистина е края. Казах му всичко, което мисля и което ме е накарал да преживея през цялото това време. Колко пъти преглъщах, прощавах, правих компромиси, потъпквах дори достойнството си. Естествено последваха всички извинения, молби, обяснения и така вече повече от две седмици. Твърди, че този път наистина се е осъзнал. Че вече наистина е усетил, че ме губи, а не може да го позволи. Обяснява ми как съм най-хубавото нещо в живота му и че никога не е обичал толкова друг човек. Моли да се върна при него и да му дам шанс да се поправи, обещава, че наистина ще спре да пуши. Дори твърди, че от дни вече не е. Не спира да ми пише и звъни, идва вечер и ме чака пред работата ми или вкъщи, за да ме види, защото аз отказвам срещи. Умолява ме и казва, че е готов на абсолютно всичко за мен, само да не го оставям, че ще направи каквото поискам, за да ми докаже, че е готов да се промени.
Наистина съм много объркана и наранена. Истината е, че го обичам. Знам, че и той ме обича, знам го, усещам го. Вярвам, че всички проблеми и неразбирателства са в резултат на тревата. Но го прави от толкова дълго време, че не знам ще има ли силата наистина да спре. Лошото е, че вече не вярвам на думите и обещанията му. Толкова пъти ги чух, че вече просто не му вярвам...иска ми се, но не мога. Не спира да звъни, пише, идва да ме посреща след работа, за да ме види, идва пред нас. Непрекъснато ме увещава, че този път ще е различно, че ще спре и ще се промени, че не може да допусне да ме изгуби. Но не е ли късно се питам аз? Не е ли глупаво от моя страна да продължавам да вярвам на обещанията и приказките му, след като толкова пъти ме разочарова и нарани? Не е ли време да обърна страницата и да продължа, независимо от чувствата си? Трябва ли да дам шанс и продължа да се боря за нас, да му помогна да се излекува, да се справи и евентуално най-после да бъдем щастливи? Сърцето ми крещи, че го иска, но разума ми казва, че е време да помисля за себе си, да спра да вярвам на блудкави обещания и на твърдението, че любовта побеждава всичко.
Стана доста дълго, съжалявам, за което и благодаря на хората, които ще имат желание и търпение да го прочетат, а и да изкажат мнението си. Няма как да обхвана всичко, това е само част, но се надявам, че все пак може да се добие представа за обстоятелствата. Знам, че от страни винаги е различно. Никой, никога не може да разбере напълно дадена ситуация, ако сам той не участва в нея, но въпреки това мисля, че ще е ценно за мен да видя други мнения и съвети.
Благодаря ви
реших да споделя проблема си тук, за да видя различните мнения, препоръки и критики. Да успея, може би, да видя нещата от малко по-различен ъгъл, безпристрастни (за разлика от съветите на близките ми). Знам, че няма как да ви представя цялата картина, нито мога да опиша всичко, което се случва и изпитвам, не мисля и че има начин някой да те разбере напълно, независимо колко подробно ще разкажеш, но мисля, че е още един начин да се опитам да подредя нещата в главата си и да потърся решение на въпроса, който ми тежи.
Последната година бе много емоционална за мен. Точно преди една година срещнах мъж, в когото се влюбих наистина много. Беше любов от пръв поглед...и за двама ни. Красив, мил, интелигентен мъж. Живял по-голяма част от живота си в чужбина, добре възпитан. За първи път заобичах. Мисля, че никога преди него не съм обичала мъж. И е взаимно. Много силна и емоционална любов, връзка изпълнена с желание и страст, умираме един за друг, желаем се с всяка част от нас. Мисля, че си подхождаме и приличаме. Имаме много общи идеи, виждания, интереси. Имаме и сходно минало в някои отношения, което ни направи и по-близки. И двамата имаме по един неуспешен опит за създаване на семейство, в резултат, на което имаме по едно дете. До тук с розовата страна. Още от втория, третия месец започнаха да се случват неща, които ме изкарваха от равновесие. В началото по-дребни, с времето по-сериозни. Сменяше си без видима причина настроението, отношението към мен. По принцип е много любвеобилен, непрекъснато ме засипва с мили думи, жестове, ако не сме заедно непрекъснато ми пише или звъни, но това в тези моменти се променяше без основателна причина. Случвало се е да се отнесе зле с мен или дори да ме нагруби с думи. Започнах да разбирам за някои неща, че ме е излъгал, както за дребни, така и по-сериозни, но като цяло неща, които не са толкова важни, че ако беше казал истината нещо да е по-различно. Непрекъснато се чудех какво става...повтарях му, че имам чувството, че съм с двама души едновременно, единият, в когото съм влюбена и друг, който не понасям. Разговарях с него, търсех отговори, опитвах се да разбера кое го променя, защо...всичко това толкова ме объркваше и ме караше да се чувствам изключително несигурна, но винаги съм имала неговото уверение, че ме обича и не може да живее без мен.
Разбрах какъв е проблема. От самото начало знаех, че от време на време пуши трева. Не харесвах това, но мислих, че не е болка за умиране. Е, с времето се оказа, че не е така. Пуши и то не само от време на време, а всеки ден и то доста. Именно това го кара да става друг човек. Именно това го променя. С времето проблема ставаше все по-сериозен. Карахме се често. Следваха дни на сърдене, караници, сълзи, умоляване и сдобряване. И така непрекъснато...няколко щастливи дни, последвани от няколко изпълнени с гняв, разочарование, сълзи. Още тогава му казах, че аз това няма да го приема. Да си помисли кое желае повече и той да избере, но ако избора му съм аз, то тогава с това трябва да приключи. Всеки път когато съм си тръгвала е правил всичко възможно да ме убеди да се върна, да ме убеди, че ме обича и че иска да се справи с проблема си. Осъзнах, че това е зависимост и не е така лесно, както ми се иска. Реших, че трябва да имам търпение и воля да му помогна да се справи. Дадох му шанса и времето да опита. Подкрепях го, търсих начин заедно с него. Нали това е любовта уж...в добро и зло?! Да, но не се получи. Не спря, дори не намали, е освен за по няколко дни, когато наистина ставаше напечено положението. Проблемите ни се задълбочиха, скандалите също, както и случаите на проява на грубост към мен (никога физическа!). Промених се. Изживявах го много. Затворих се в себе си. Всичко се въртеше около него. Близките ми казват, че това не съм аз. На фона на всичко това, три пъти го хванах, че си пише по разни сайтове с други жени. Първият път беше в самото начало...каза, че защото още не ни била сериозна връзката, но приключва с това, защото не било важно, иска мен. Вторият път беше края на лятото. Вече живеехме заедно от месец и половина. Изгоних го и казах, че това е края. За първи път ме видя толкова сериозна и разочарована. Не му отговарях, не му вдигах телефона... Не спираше да звъни, да пише, да ме моли. Имаше дни, в които ми звънеше по над 40 пъти, аз просто не вдигах. Накрая дойде до нас и докато не му отворих врата не си тръгна. Пуснах го и за първи път го видях такъв. В очите му се четеше болката и съжалението, което изпитва. Трепереше, беше изплашен, като че ли за първи път наистина усети, че ще ме изгуби. Последваха дълги разговори, обещания за ново начало и т.н. Казва, че всичко това е в резултат на пушенето. Тогава просто не мисли трезво, пада му пердето и не обмисля действията си и последиците от тях. И познавайки го доста добре вече съм склонна да му вярвам. Дали ми е изневерявал? Не знам. По-скоро мисля, че не. Не излиза сам, не ходи по заведения с приятели, не пие алкохол, общо взето през свободното си време е с мен. Последните месеци живеем заедно. Чатовете му са пълни глупости, закачки и т.н...дори много от нещата, които пише не са истина. Казва, че го прави без да влага нищо, ей така да се закача и да си гали егото. Това е другия му проблем. Липсва му увереност и в резултат на това ме ревнува ужасно много. Аз изглеждам доста добре и той дори не веднъж ме е питал какво правя с него, защо съм избрала него, като мога да имам едва ли не който си поискам. Явно именно в тези чатове успява да си повдигне самочувствието, което явно му липсва. А истината е, че няма основание за това, защото изглежда много добре, умен и възпитан е, доходите му са доста над средните. Е, повярвах отново и дадох шанс за ново начало. Говорих с него, казах му, че трябва да намерим начин да се справим със зависимостта му, че съсипва всичко по този начин и връзката ни и живота си. Мислила съм за някакви медикаменти, психиатър или друго каквото и да е, само да помогне. Съгласява се, казва, че го иска, но няма силата и волята да го направи. И така си продължихме, няколко дни всичко е наред, после няколко сме сърдити заради поредната му глупост или напушване или друго. До преди 10 дни. Скарахме се, защото отново се отнесе лошо с мен, ест. беше пушил и на следващият ден отново си отвори чата и си пописа с десетина жени. Нищо кой знае какво, ей така общи приказки и закачки. Откачих тотално и му казах, че това е наистина е края. Казах му всичко, което мисля и което ме е накарал да преживея през цялото това време. Колко пъти преглъщах, прощавах, правих компромиси, потъпквах дори достойнството си. Естествено последваха всички извинения, молби, обяснения и така вече повече от две седмици. Твърди, че този път наистина се е осъзнал. Че вече наистина е усетил, че ме губи, а не може да го позволи. Обяснява ми как съм най-хубавото нещо в живота му и че никога не е обичал толкова друг човек. Моли да се върна при него и да му дам шанс да се поправи, обещава, че наистина ще спре да пуши. Дори твърди, че от дни вече не е. Не спира да ми пише и звъни, идва вечер и ме чака пред работата ми или вкъщи, за да ме види, защото аз отказвам срещи. Умолява ме и казва, че е готов на абсолютно всичко за мен, само да не го оставям, че ще направи каквото поискам, за да ми докаже, че е готов да се промени.
Наистина съм много объркана и наранена. Истината е, че го обичам. Знам, че и той ме обича, знам го, усещам го. Вярвам, че всички проблеми и неразбирателства са в резултат на тревата. Но го прави от толкова дълго време, че не знам ще има ли силата наистина да спре. Лошото е, че вече не вярвам на думите и обещанията му. Толкова пъти ги чух, че вече просто не му вярвам...иска ми се, но не мога. Не спира да звъни, пише, идва да ме посреща след работа, за да ме види, идва пред нас. Непрекъснато ме увещава, че този път ще е различно, че ще спре и ще се промени, че не може да допусне да ме изгуби. Но не е ли късно се питам аз? Не е ли глупаво от моя страна да продължавам да вярвам на обещанията и приказките му, след като толкова пъти ме разочарова и нарани? Не е ли време да обърна страницата и да продължа, независимо от чувствата си? Трябва ли да дам шанс и продължа да се боря за нас, да му помогна да се излекува, да се справи и евентуално най-после да бъдем щастливи? Сърцето ми крещи, че го иска, но разума ми казва, че е време да помисля за себе си, да спра да вярвам на блудкави обещания и на твърдението, че любовта побеждава всичко.
Стана доста дълго, съжалявам, за което и благодаря на хората, които ще имат желание и търпение да го прочетат, а и да изкажат мнението си. Няма как да обхвана всичко, това е само част, но се надявам, че все пак може да се добие представа за обстоятелствата. Знам, че от страни винаги е различно. Никой, никога не може да разбере напълно дадена ситуация, ако сам той не участва в нея, но въпреки това мисля, че ще е ценно за мен да видя други мнения и съвети.
Благодаря ви
