И за да бъде по-ясно, ето едно определение за инсулинова резистентност:
Цитат
Какво е инсулинова резистентност?
Нарушен биологичен отговор към екзогенен или ендогенен инсулин. Терминът инсулинова резистентност не трябва да се приравнява с понятието Синдром на инсулинова резистентност (Синдром Х, Метаболитен синдром).Има и други инсулинрезистентни състояния (като поликистозен овариален синдром, бременност, пубертет, терапия с глюкокортикоиди), които могат да не включват всичките клинични и лабораторни черти на Синдром Х.
Невъзможност на инсулина да води до обичайните си биологични ефекти в концентрации, които са ефективни при нормалните индивиди.
Отклонение, при което главните таргетни тъкани - скелетни мускули, чернодробни клетки и адипоцити (главно в интраабдоминалната област) не могат да използват ефективно инсулина.Обичайно това отклонение предшества диабет тип 2. Предполага се, че поради възникващата „относителна“ хипергликемия, бета-клетките увеличават секрецията на инсулин с цел да поддържат глюкозната хомеостаза и това води до „компенсаторна“ хиперинсулинемия (Фиг.1).
Инсулиновата резистентност предшества диабет тип 2 в продължение на години.По време на пресимптомната фаза нивото на кръвната глюкоза остава нормално, но за преодоляване на периферната инсулинова резистентност и поддържане на глюкозната хомеостаза в кръвта има по-висока концентрация на инсулин от физиологичната. Когато инсулиновата резистентност достигне до определено критично ниво, то - от момента, в който бета-клетките не могат повече да отговарят на повишените инсулинови нужди - започва да намалява и толерансът към глюкозата. След като хронично придружаващата хиперинсулинемия не е в състояние повече да компенсира повишената инсулинова резистентност, кръвната глюкоза започва да расте прогресивно
Нарушен биологичен отговор към екзогенен или ендогенен инсулин. Терминът инсулинова резистентност не трябва да се приравнява с понятието Синдром на инсулинова резистентност (Синдром Х, Метаболитен синдром).Има и други инсулинрезистентни състояния (като поликистозен овариален синдром, бременност, пубертет, терапия с глюкокортикоиди), които могат да не включват всичките клинични и лабораторни черти на Синдром Х.
Невъзможност на инсулина да води до обичайните си биологични ефекти в концентрации, които са ефективни при нормалните индивиди.
Отклонение, при което главните таргетни тъкани - скелетни мускули, чернодробни клетки и адипоцити (главно в интраабдоминалната област) не могат да използват ефективно инсулина.Обичайно това отклонение предшества диабет тип 2. Предполага се, че поради възникващата „относителна“ хипергликемия, бета-клетките увеличават секрецията на инсулин с цел да поддържат глюкозната хомеостаза и това води до „компенсаторна“ хиперинсулинемия (Фиг.1).
Инсулиновата резистентност предшества диабет тип 2 в продължение на години.По време на пресимптомната фаза нивото на кръвната глюкоза остава нормално, но за преодоляване на периферната инсулинова резистентност и поддържане на глюкозната хомеостаза в кръвта има по-висока концентрация на инсулин от физиологичната. Когато инсулиновата резистентност достигне до определено критично ниво, то - от момента, в който бета-клетките не могат повече да отговарят на повишените инсулинови нужди - започва да намалява и толерансът към глюкозата. След като хронично придружаващата хиперинсулинемия не е в състояние повече да компенсира повишената инсулинова резистентност, кръвната глюкоза започва да расте прогресивно