Моите въпроси към осиновените деца

Това, което е написала марияя7 все едно аз съм го писала. А примери като този на мар мар мога да дам колкото щете.Надявам се на catnadeen сега да и станат доста по-ясни причините, поради които ние търсиме истината, не родители или нещо друго, а просто истината, за да не сме като дърво без корени, а и ние да можеме да разкажеме нещо за произход.Чувала съм зад гърба си, че може би съм циганче, макар винаги да съм била хубаво момиче, просто за да ме наранят.А ето че сега, когато научих произхода си разбрах, че не само не съм такова, а биол. ми баща е бил изключително известен и прославен оперен певец.Ако тогава го знаех нямаше да се свия като гуреливо коте и да мисля дали верно не съм някое цигане, а щях да реагирам другояче може би.Освен това вече го писах в друга тема, но ще повторя, че бих искала да зная от кого са наследени някои тотално неприсъщи никому и учудващи мен и семейството ми черти от характера на децата ми.Както майка и татко са знаели от къде е таланта ми да пея и съм им благодарна, че ме поощряваха и го развиваха години на ред.Майка ме води на хиляди прослушвания, като ме приеха навсякъде, тя избра Детски радиохор на който бях и солистка дори.Вижте каква невероятна жена е, чак сега като разкрихме тайната тя ми призна, че е знаела какъв е баща ми и затова е развивала наследствената дарба.Не искам да прекалявам с писания за себе си, но ето заради тези причини ние осиновените искаме просто да знаеме истината за произхода си.Поне аз това искам, не гоня и не търся топлина и обич от жена, която е направила своя избор преди 36 години, а просто искам да зная какви заложби и недостатъци нося от нея и какво от тях съм предала на децата си.

МериПопинз има хиляди доказателства, че таланта хем се предава по наследство, хем не. Правени са опити да се кръстосват гении за да се получат гении - и нищо. Така, че гените значат твърде малко. Бих казала, че в рода ми където уж се знаят хората - гените никой не ги гледа.
Нека пак кажа - мога да разбера подбудите, но просто не мисля, че реално ще донесат полза.
Това, че ти знаеш, че не си циганче - уви няма да промени начина по който българина гледа на осиновяването, а лично твоето притеснение също няма да бъде заличено. Не и чрез знанието.
Болката на осиновените би преминала САМО ако се промени нагласата на ОБЩЕСТВОТО към осиновяването. Ако хората станат толерантни.
Виждам как се възприемат децата с увреждания /и не само децата/ и въобще РАЗЛИЧНИТЕ хора... Надявам се нашето общество да се промени.
Но повярвай това няма да стане като осиновените тичат да търсят тея дето са ги захвърлили, а като се обединят застанат пред обществото и гордо заяват "да осиновен съм и не ме интересува прозхода ми, защото не е важно кой е баща ми, а какъв съм аз"
Деца на професори сатват убийци, а деца на убийци - професори.
Съдбата на човека не зависи от неговите ГЕНи и от някаква си наследственост, а от възпитанието, обществото и него самия!

Съгласна съм с теб.Много си права, но все пак имам предвид, че всеки иска да знае истината.Все пак човешко същество е захвърлено и то се оказваш ти, ще ти се да знаеш защо и коя е тая дето го е направила.Мен лично не ми пука.Писах 100 пъти, че съм щастлива и благодарна на родителите си и те са единствените такива.Просто ме интересуваше да разбера и разбрах коя ме е оставила и предполагам и защо.С това се изчерпа любопитството ми.А за обществото си много права, ужасно боли, но простотията човешка няма граници, а бай Ганьо няма да се промени..........

 
Много добре си го форулирала catnadeen. Много точно казано е това. Какво значение има, дали си изоставено  циганче или изоставено българче merrypopins. Нали ще си все ти. Само нагласата на обществото. Тя ни пречи да осъзнаем, че всъшност тази, която ви изоставя няма отношение към вас лично, защото преди да ви види, още докато е бременна решава да изостави детето. Изоставянето има отношение единствено към този който подписва декларация за отказ, говори за неговата душевност, или за душевността на тези, които са го принудили и пр. А вие си задавате въпроса :Защо точно аз съм изоставен?. Та тя дори ни ви е виждала... В много случаи родилките, които изоставят дори за миг не поглеждат децата си, извръщат глава.... Разбира се има и такива, които ги кърмят, плачат и трудно се разделят, но те са много малко.
Нека бъда разбрана добре- въпреки всичко, е нормално да искаш да знаеш за братя сестри и дори и за тази жена и да ги видиш. Само голямото страдание и трагедията, които някои осиновени деца правят от факта, че са осиновени, не разбирам? Тук се сещам за Верие и тезата й ,че детето помни изоставянето, с която съм съгласна. Но мисля, че не всички помнят и освен това много други причини могат да доведат до страха от изоставяне-въпросът е сложен и дълъг.
Щом веднъж е станала на вода тоя кръв, когато са ги изоставяли нашите деца, тя кръв не може да стане мила.

     Мили майки, нали не задаваме въпроси към осиновените ни деца, за да чуем само отговорите, които ни харесват или които искаме да чуем? Няма как да заобиколим или прескочим факта, че все пак нашите деца, на отглеждането на които сме посветили и подчинили част от живота си, са родени от други жени. И когато моят поотраснал вече син ми казва: "Мамо, ти си ми втора майка, а тати ми е втори баща", това не е трагедия, това е част от истината, за която порасналите осиновени се борят. Няма как на осиновените деца да насадим да изпитват чувствата, които на нас ни се иска. И понеже моето дете е по-големичко, когато си говорим за факта на осиновяването му, уверявам Ви, не всичките му въпроси са лицеприятни и много пъти отговорите са доста болезнени.
      Мила darena, когато детето Ви порасне, разбере за осиновяването и Ви заяви: "Когато порасна аз ще я намеря", ще го спрете ли? Ще му кажете ли "Не прави от това трагедия", ами за осиновените това сигурно е трагедия. Щяхме да го знаем по-добре, ако сме го преживели.

  Искам да ви кажа,че много подценявате гените.Убедила съм се лично!Големия ми син не е живял с биологичния си баща,до скоро дори не се виждаха,вече кара 14 си година и мога да ви кажа,че чак се стряскам понякога,все едно срещу мен е бившия ми мъж!Визуално прилича на мен,не говоря за такава прилика!
  Как да си го обесня,освен с гена?!Според мен възпитанието оформя около 30% характера на един човек,сякаш всичко ни е заложено!

diidi, не съм тук за да чуя, само лицеприятната за мен истина. Но когато човек се чувства трагично в една ситуация, искам да разбера -защо?Няма да спра детето си ако иска да издири жената, която го е родила. Не ме обижда факта, че ще ми каже, че съм втората му майка. Но този факт, че те се въприемат с първа и втора майка и че първата ги е изоставила, защото нещо на тях им има, ги кара да се чувстват непълноценни и да страдат. Аз не искам да заобиколя факта, че детето ми е родено от друга жена и нека зададе всичките си неприятни въпроси на мен- ще съм му благодарна. Но когато страда-трябва да знае защо. Защото има една тенденция у нас българите може би- да правим трагедии и да драматизираме. И на това самите ние възпитаваме децата си. Животът на никой човек не е лек, но наш е изборът дали ще се чувстваме щастливи и ще се радваме на живота или не. Моята философия е следната- в живота има проблеми и препятствия. Проблемите са свързани със здравето и загуба на близки хора. Останалото са препятствия, които не бива да позволяваме да заграбват от радостта ни. Бог ни е дал живота за да му се радваме, а не да търсим повод да се чувстваме нещастни и ощетени. Не знам дали ще успея да възпитам така моят син. Но ще опитам.

Ще се опитам да отговоря на въпроса "ЗАЩО искам да zнам коя е майка ми" с няколко примера.

Представи си, че zнаеш, че си болна. Но никой не ти каzва от какво и колко тежко е това. Мъжът ти ти каzва, че всичко с теб ще е наред, но те ти отговаря на въпроса какво ти е. И от някъде ти дочуваш, че си болна от много тежка болест. И колкото и да те успокояват блиzките ти, икой не ти каzва какво ти има. А ти искаш да zнаеш. Искаш да zнаеш дали утре ще се събудиш пак, искаш и да вярваш, че всичко ще е наред. НО едно червейче те гриzе от вътре и ти каzва, че ти си тежко болна. И ти пак питеш какво ти е. Но лекаря, който те лекува само мълчи... И ти не zнаеш какво е по тежко... Това, че не zнаеш какво ти има или самата болест. И пак въображението ти рисува какви ли не болести, и ти не можеш да спиш спокйно...

По същия начин е когато си осиновен. Ти отчаяно си zадаваш въпроса zащо са те оставили. Дали zащото някой е иzнасилил биологичната ти майка или zащото тя не те е понасяла. Но тъй като ти си нормален човек и при мисълта, че някой те мраzи, ти става гадно, и си каzваш "Не, не може таzи, която ме е родила да ме мраzи, аz не съм лош човек, сигурно не е искала да ме оставя". И почваш да я съжаляваш. Но после червейчето на съмнението продължава да те гриzе. И почваш да си въобраzяваш, отново, че някъде там има човек, който те мраzи. И ти е болно. Ти не иска8 някой да те мраzи. Ти искаш да отидеш при нея и да и покажеш що zа човек е станало от теб. Искаш с това хем да я накажеш, хем да се увериш, че тя, жената, която те е родила, не те проклина всеки ден. И всеки ден ти се лашкаш между състрадание, омраzа и самосъжаление. И само едно може да ти помогне и това е да видиш таzи жена и да я питаш "ЗАЩО". Готов си да приемеш най лошото. Но ти искаш най накрая да zнаеш истината. Когато вече zнаеш истината, ти ще я приемеш. Но ти zнаеш, че това, което всеки ден се върти в главата ти е много по страшно от истината...

Само zа протокола, аz имам съмнения, че съм осиновена....

Това с втората майка и мен ме шокира.Аз например осиновителката си я имам за единствена майка, родната дори не бих я нарекла с това име.Дори и да не е лоша жена, дори да е имала наистина своите сериозни причини да ме остави, но това, че ме е родила не я прави никаква моя майка.

Скъпа darena, сама  казваш, че проблем е загубата на близък човек. Какво е за едно дете да бъде откъснато от рожденната си майка, ако не истинска и непреодолима загуба? Моят син е вече на 9г. и прекрасно се разбираме, радвам се че всичките си преживявания, вълнения и мисли споделя с мен. Надявам се когато порасне още малко,  да съм разбрала повече от това което преживява.
  Marypopins, ако осиновителката Ви я имате за единствена майка, защо я наричате "осиновителка" и защо търсите тогава кой Ви е родил? Защо не си живеете живота, който имате и да не се връщате назад?

Използвах думата просто за да разберете ккво имам предвид, за първи път се изразявам по този начин.Търсила съм истината мисля доста пъти писах защо, просто да зная и още куп мотиви, но с тов се е изчерпал интереса ми.Зная къде живее тази, която ме е родила, зная и куп подробности още за нея, за биол. ми баща и за децата и, коит са все пак мои братя и сестри, но нито ги търся, нито съм направила стъпки да ги посетя или какъвто и да било род контакт да осъществя с тях.Явно сте съвсем нова и не сте чели позицията ми по въпроса

Скъпи осиновени деца и порастнали, скъпи майчици на осиновени,
аз съм една от вас - осиновителките. Много искам да попитам всички онези представящи осиновяването като трагедия в много томове и огромната нужда от среща с биологичната майка и природени братя и сестри. Едно от честите обяснения за търсенето е ГЕНА. Въпроса ми е следния колкото от гена е дала биологичната , толкова и биологичния баща, та колко от Вас издирват биологичния си баща. Все само майката се споменава, нима нямате нужда да знаете за него? Дали той изобщо знае за вашето съществуване, дали това не му е било спестено, и ако тази която е родила и оставила дете беше казала на бащата, живота нямаше да протече по друг начин?! Странно липсата на информация за биологичния баща не се приена като такава трагедия или може би не съм права?! Спорез мен голяма част от страданията се преекспонират в пубертетна възраст. Споделям мнението, че осиноваването се използва като оправдание за несполуки в живота.

diidi, може и да греша, но моето мислене е следното:тя не му е близка и никога не е била.Тя не му е майка. Тя е жената, която го е родила. Не са го откъснали от нея, тя го е откъснала от себе си. Между тях няма духовна връзка и не е имало. Един въпрос: защо осиновените деца, които не знаят, че са такива  не страдат и нищо не им липсва ?Значи, целият проблем е в мисълта, в съзнанието.
И едно уточнение- не съдя тази жена. Напротив-благодаря й! Тя е родила моят син и не е могла да му бъде майка. Затова го е оставила, за да намери майка си .

Излиза, че търсенето на биологичните роднини е за задоволяване на любопитство и търсене на "прилики" и "разлики". Сам по себе си пътя на осиновители и осиновени не е лек, кому е нужно обаче излишно да се драматизира, това е въпроса.

Чудя се още от самото начало като взех решение да осиновя, моля не ме нападайте: това ли е най-важното във взаимоотношенията родители-дете? Дали да му кажем на детето си, че е осиновено, щото един ден ще тръгне да търси роднините си? Честно казано, вълнуват ме такива положителни чувства, че не ми минава през ума да мисля за това. Ами ако ние се страхуваме пред детето, естествено е и то да го прави. Да не говорим за това, което насаждат прословутите телевизионни предавания, даже не ми се коментира.

Повече смелост да погледнеш истината в очите(и за двете страни) и да продължиш напред, да се приемеш какъвто си. Това е.

darena, заставам зад думите и позициятата ти на 100 %.

Geri прочетох внимателно какво си написала и се опитах да си представя тези неща.... Нищо няма, само лед,ако някой трябва да страда не съм аз, моя живот е много хубав,а бм ме е изпуснала, а може би аз съм голяма късметлийка.Имам прекрасни родители и им се покланям до земята.Не искам други и не искам да знам гените си.Те се виждат и талантите си знам и ги експлоатирам, не е нужно да знам откъде ми идват, брагодарна съм, че ги имам, вършат ми чудесна работа.Съжалявам че звуча ценично, но не искам да се омотовам в излишни самосъжаления.Живея си живота и гледам напред, миналото не е важно.
Ако се бях разболяла от тежка болест щях да искам да се излекувам и да се отърва от нея, а не да потъвам в нея.