НА МЕН ТОЙ МИ ЛИПСВА 
[videо] https://youtu.be/pb0wv22mxk0[/video]
[videо] https://youtu.be/pb0wv22mxk0[/video] - Публикувана: 7 март 2015, 07:21 ч.
- Последно мнение: 7 авг. 2015, 11:49 ч.
Липсват ли ви починалите ви близки?
Много, много, много ми липсват. Най-вече мама, всеки ден ми е свито сърцето, все като съм самичка си поплаквам доволно. И така вече близо 7 месеца, а сякаш вчера ММ ме събуди с ужасяващата новина. Травмира ме....всеки път като ме буди скачам от страх, защото в главата ми изниква спомена...
Толкова близки си бяхме, толкова много я обичам, на ден се чувахме поне по 10-15 пъти по телефона и в един момент, неочаквано, вече няма на кого да звънна, всичко си тая в себе си...
Липсват ми, много ми липсват. Особено майка ми - неописуемо.
Да не говоря за бабите ми, които си отидоха съвсем скоро
Че как няма да ми липсват. Всичко бих дала да можеха да се върнат, но такъв е живота за съжаление 
Чета тази тема и плача...
Безкрайно съжалявам за загубите на всички вас и ви прегръщам.
Аз загубих татко преди месец. Губила съм баба и дядо, които много обичах, но сега разбрах, че да си отиде човекът, който те е създал е несравнимо по-болезнено, опустошително. Не минава и ден, без да мисля за него, без да плача, без да усещам липсата му. Имам чувството, че част от мен е откъсната и никога няма да съм цяла. Знам, че няма да се върне и същевременно, като отида при майка, домът е пълен с негови вещи и всичко изглежда така, сякаш е отишъл до магазина и ей сега ще си дойде.
Единствената ми утеха е в убеждението, че душата продължава своя път някъде, в паралелен свят. Вярвам, че той ни вижда и подкрепя. Това говоря и на децата, че дядо е звезда, която им се радва от високо.
Обичаме те, татко!
Сега чета "Пътят на душите" на Майкъл Нютън и тя помага донякъде да започна да се опитвам да приема липсата му.
Безкрайно съжалявам за загубите на всички вас и ви прегръщам.
Аз загубих татко преди месец. Губила съм баба и дядо, които много обичах, но сега разбрах, че да си отиде човекът, който те е създал е несравнимо по-болезнено, опустошително. Не минава и ден, без да мисля за него, без да плача, без да усещам липсата му. Имам чувството, че част от мен е откъсната и никога няма да съм цяла. Знам, че няма да се върне и същевременно, като отида при майка, домът е пълен с негови вещи и всичко изглежда така, сякаш е отишъл до магазина и ей сега ще си дойде.
Единствената ми утеха е в убеждението, че душата продължава своя път някъде, в паралелен свят. Вярвам, че той ни вижда и подкрепя. Това говоря и на децата, че дядо е звезда, която им се радва от високо.
Обичаме те, татко!
Сега чета "Пътят на душите" на Майкъл Нютън и тя помага донякъде да започна да се опитвам да приема липсата му.
Нямаше да пиша в тази тема, но постът на Врабчо ме провокира.
Моят татко си отиде преди 22 години, беше само на 42. Влезе в болница за стандартни изследвания и повече не излезе. Не и жив.
Вчера, на 28 април, му беше рожденият ден..и ако го имаше, щеше да събере цял куп приятели и роднини, щеше да бъде весело и уютно. Сега се събрахме само ние с мама и баба, почетохме го, поплакахме си..правим го всяка година.
Днес вече е рожденият ден на мама, но откакто него го няма, тя нито веднъж не е пожелала да го празнува.
Времето не лекува, според мен. Аз си мисля за татко всеки ден, говоря му, споря с него. Липсва ми убийствено много, понякога се задъхвам от чисто физическата нужда да е тук, да усетя мириса му и да се сгуша в него. Мъката ми е като талисман, който винаги нося със себе си, невидим за другите, безкрайно тежък за мен.
Детето ми вчера нарисува рисунка и ме попита дали дядо Максим може да я види отгоре. Ревнах като магаре и й казах, за 1001 път, че тя има неговата усмивка.
Врабчо, миличка, изцяло разбирам болката ти. Прегръщам те много много силно, нищо, че е виртуално, и искам да ти кажа, че татко ти е жив - в теб, в спомените ти, в смеха ти. Винаги ще е до теб, винаги
Светла им памет на нашите мъртви, момичета
Моят татко си отиде преди 22 години, беше само на 42. Влезе в болница за стандартни изследвания и повече не излезе. Не и жив.
Вчера, на 28 април, му беше рожденият ден..и ако го имаше, щеше да събере цял куп приятели и роднини, щеше да бъде весело и уютно. Сега се събрахме само ние с мама и баба, почетохме го, поплакахме си..правим го всяка година.
Днес вече е рожденият ден на мама, но откакто него го няма, тя нито веднъж не е пожелала да го празнува.
Времето не лекува, според мен. Аз си мисля за татко всеки ден, говоря му, споря с него. Липсва ми убийствено много, понякога се задъхвам от чисто физическата нужда да е тук, да усетя мириса му и да се сгуша в него. Мъката ми е като талисман, който винаги нося със себе си, невидим за другите, безкрайно тежък за мен.
Детето ми вчера нарисува рисунка и ме попита дали дядо Максим може да я види отгоре. Ревнах като магаре и й казах, за 1001 път, че тя има неговата усмивка.
Врабчо, миличка, изцяло разбирам болката ти. Прегръщам те много много силно, нищо, че е виртуално, и искам да ти кажа, че татко ти е жив - в теб, в спомените ти, в смеха ти. Винаги ще е до теб, винаги
Светла им памет на нашите мъртви, момичета
Таис, благодаря
Знам, че разбираш...
Много млад си е отишъл татко ти...
Истината е, че само човек, който го е преживял, може да го разбере.
Преди време, когато моя приятелка загуби баща си, съм и съчувствала, но определено не можех да бъда на една вълна с нея. Някак, не се потопих в проблема и, оставих я да си го изстрада сама. Сега вече знам какво и е било, а тя е до мен и ми помага да се справя...
Това, че с времето не се забравя е може би добре. Къде другаде да живеят близките ни в нашата реалност, ако не в нашите спомени?
Знам, че разбираш...
Много млад си е отишъл татко ти... Истината е, че само човек, който го е преживял, може да го разбере.
Преди време, когато моя приятелка загуби баща си, съм и съчувствала, но определено не можех да бъда на една вълна с нея. Някак, не се потопих в проблема и, оставих я да си го изстрада сама. Сега вече знам какво и е било, а тя е до мен и ми помага да се справя...
Това, че с времето не се забравя е може би добре. Къде другаде да живеят близките ни в нашата реалност, ако не в нашите спомени?
На 02,03,2014 година загубих близначката си... Не бях до нея, когато си отиваше. Чувствам вина... Дори не мога да продължа мисълта си, толкова е тежко. А не е като да не съм се сблъсквала със смъртта преди. Много пъти! Роднини, приятели, колеги... дори първата ми любов си отиде на 18. Някак се преборих с цялата тази мъка през годините. С нейната смърт - не мога. Не мога и не мога... И знам, че никога няма да мога. Чувствам се като някакво зомби. Сякаш някой извади душата ми и повече няма да ми я върне...
Лошото е, че не мога да плача, а и все по-рядко я сънувам А така искам да я прегърна...
Съболезнования, момичета
Лошото е, че не мога да плача, а и все по-рядко я сънувам
А така искам да я прегърна...Съболезнования, момичета
Според мен починалите ни близки са някъде откъдето виждат и чуват всичко.Знаят какво се случва в живота на живите които са оставили на земята.Просто те са с нас навсякъде ала невидими за нас.Не можем да ги видим срещу нас.Виждаме ги на снимки.Но те са с нас и животът продължава!
Баба и дядо си отидоха съответно преди 7 и 3 години. Дали ме боли - да, ужасно. Няма ден в който да не помисля за тях, понякога плача, друг път се сещам за хубави общи моменти и ми става едно мило и уютно! Едно нещо е факт за мен - до ден днешен у дома говорим за тях в сегашно време! И да, бих дала много за да мога да бъда с тях дори и за минутка!
В тъжни моменти поглеждам към краката си - имам същите малки стъпала с къси пръсти и едри прасци като баба, а и знам, че във вените ми има тяхната кръв...в такива моменти чувствам, че нищо не си е отишло безвъзвратно:) (Последното може да ви прозвучи шантаво, но така го чувствам:) )
В тъжни моменти поглеждам към краката си - имам същите малки стъпала с къси пръсти и едри прасци като баба, а и знам, че във вените ми има тяхната кръв...в такива моменти чувствам, че нищо не си е отишло безвъзвратно:) (Последното може да ви прозвучи шантаво, но така го чувствам:) )
А така искам да я прегърна...
И аз искам една прегръдка, една единствена, да я гушкам, да я милвам, да я целувам, да гледам пъстрите й очи, да целувам меките й ръце. Още помня, когато бях първолаче как беше хванала ръката ми и ме учеше да изписвам осмицата и буквата З.
И моята баба почина на 1 април , един ден преди да се прибера да я видя. Знаех че е болна и нищо не успях да направя. И да я бях видяла пак нищо нямаше да мога да направя. И то защото не живея вече при нея, а доста надалече и живота ми е обвързан със семейство , работа и деца ...
Не успях да реагирам, не успях да оставя всичко, просто не намерих начин да го направя. Не знам какво можех да направя защото не ставаше въпрос за пари, за лечение, за нещо материално, а ставаше въпрос за присъствие. Присъствие на за една седмица, а за постоянно и то не само един от нас , а всички.
Тя искаше всички да бъдем край нея, непрестанно ни търсеше и питаше къде са всички . И на телефона питаше "защо не дойдеш" ! До едно време разбираше като и обясни и после спря да разбира защо е така.
Не знам защо се разпръснахме така. Всички се разпръснахме.
Не мога да приема случилото се. Просто не мога.
Много ми липсва. Много, много ми липсва.
Не успях да реагирам, не успях да оставя всичко, просто не намерих начин да го направя. Не знам какво можех да направя защото не ставаше въпрос за пари, за лечение, за нещо материално, а ставаше въпрос за присъствие. Присъствие на за една седмица, а за постоянно и то не само един от нас , а всички.
Тя искаше всички да бъдем край нея, непрестанно ни търсеше и питаше къде са всички . И на телефона питаше "защо не дойдеш" ! До едно време разбираше като и обясни и после спря да разбира защо е така.
Не знам защо се разпръснахме така. Всички се разпръснахме.
Не мога да приема случилото се. Просто не мога.
Много ми липсва. Много, много ми липсва.
