Прави ми впечатление, че много от осиновените порастнали деца говорят вместо за родители за осиновители. Търсят биологичните си родители. Страдат около рождени дни. Страдат от факта, че не са биологични деца. Питам се защо? И се питам, понеже искам да не допусна грешка във възпитанието на децата си, да ги направя уверени и силни хора.
От малка възпитавам дъщеря си в това, че родител е социално призвание, а не биологично. Отглеждат я биологична майка и небиологичен баща. Обяснявала съм по най-различни поводи, че господ събира семействата, че ни е било писано горе да сме заедно, че родител е този, които се грижи за детето и го обича... И т.н. Разбирате за какво говоря. И наистина вярвам в това - понякога децата ни идват чрез други хора, но въпреки това са наши, защото душата не носи ген.
Сега, когато живот и здраве ни предстои семейството ни да стане по-голямо, отново се връщам към тези въпроси. Защо страдате? Какво ви липсва? Въпросът в подхода на родителите ли ви е или каквото и да правят, обясняват, грижат се и обичат, нещо не достига?