Демократичното образование – какво мислите за това?

РЕАЛНИТЕ АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ НА СИСТЕМАТА

Къде се коренят проблемите на настоящата система и защо е абсолютно безсмислено да я поправяме, преправяме, изменяме, нагласяме и т.н., тъй като тя е абсолютно неадекватна и неприспособима към настоящата реалност.


"В началото изучавахме проблемите на съществуващата система – четяхме статии и се срещахме с хора, които я познават отвътре. Запознахме се с постепенния, но постоянен процес на провал на системата, която не функционира.Педагозите и студентите, с които се срещахме, ни разказваха за отчуждението, безмислието, скуката и насилието.

Когато анализирахме тези проблеми разбрахме, че те са типични не само за системата в Израел, а се наблюдават и в целия свят и водят до още по-голямо задълбочаване на кризата.

Поставихме нашата диагноза за ситуацията. Тя включваше следните три основни причини:

Липсата на връзка между пазара на труда и образователната система

Ако приемем, че образователната система трябва да подготвя учениците за света, който ги очаква извън училищната ограда, и да бъде един вид микрокосмос на реалността, то училището,  основано върху идеята за обучение и подготовка за работа в заводите от времето на Индустриалната революция не е способно да се адаптира към постоянните и очаквани промени в пазара на труда в днешно време.
Това „индустриално училище“ се опитва да запази рамката, в която е било създадено – а именно свят, в който успешният работник не е нищо повече от една „подобрена версия на робот“ /като Чарли Чаплин в „Модерни времена“/. Ето защо основната цел на ученика в такова училище е чрез многократни повтаряеми упражнения да изгради в себе си навици за покорство и изпълнителност – т.е. способност да изпълнява инструкции. Днешното училище е „роднина“ на това училище от Индустриалната епоха, то продължава да функционира както преди само с някои козметични промени. На това училище му е трудно да приспособи образованието към инициативността, творчеството, развитието на въображението, мисълта и съзидателността, които са настоящите и бъдещи нужди на развиващия се пазар на труда.

Революцията в правата на човека и децата и нейният израз в училищата

Традиционните училища са създадени в свят с коренно различни разбирания за човешките права. XX век е белязан от много по-голяма съзнателност и признаване на правата на жените и малцинствата от различни етноси. Отскоро започна да се говори и за правата на децата. Почти навсякъде в демократичния свят съвременното семейство се различава от това в началото на XX век. Основната разлика е в това, че днес чуваме „гласа“ на децата и жените. Съвременното семейство изпитва големи трудности в адаптирането към новата ситуация, която отрежда друга, по-сложна и не така еднозначна роля на детето. Училището още не е преминало през жизненоважната промяна, която се налага от революцията в човешките права. Ето защо срещата между двете е доста проблематична и в днешно време може да е свързана с неприятни преживявания за мнозина от участниците в нея. Достатъчно е да вземем за пример нарастващия брой на училищата, в които има конфликт между родители и учители.

Революцията в информацията и компютъризацията и сблъсъкът й с училищния живот

Традиционното училище, което приема за своя цел да „излее“ в съзнанието на децата знанието, което им липсва, бързо става излишно. Новите технологии дават възможност да се сдобиваме с информация по начини, които са далеч по-ефективни и ефикасни от училището.

Образователната система се опитва да се справи с кризата, чукаща на вратите й по три основни начина. В книгата си „Промяна“ Вацлавик, Уийкланд и Фиш ги дефинират като неадекватни модели за справяне с проблемите:

1.       Отрицание – игнориране на проблема. Необходимо е да се предприемат действия, но това не се прави – „В нашето училище няма такъв проблем.“, „Нека не преувеличаваме, нали самите ние сме продукт на тази система.“, „Както е било досега, така ще си бъде и за в бъдеще, нищо не можем да направим по въпроса.“

2.       Опити да се нанесат промени в области, които не могат да се променят или пък занятие с проблеми, които не съществуват – предприемане на действия, които не са необходими. В училищата се въвеждат хаотични промени в преследване на последната образователна мода, понякога нововъденията дори си противоречат едно с друго. В резултат виждаме как училищата се давят в потоп от проекти.

3.       Решението само по себе си представлява проблем и се опитваме да го решим, като „засилваме“ същите мерки – увеличаване на правомощията, затягане на дисциплината, увеличаване на броя на изпитите, тоест – връщаме се пак към старото, добре познато решение, което всъщност ни е довело до настоящото дередже.

Системата се опитва да се справи с кризата, използвайки средства, които според нея са „донесли промяна в миналото“, а именно като затяга добре познатите стари мерки, въпреки че именно те са довели до днешното положение. Предполага се, че решението ни е познато и няма нужда да внасяме промяна, просто трябва да го приложим „по-добре“ или „по-правилно“.

В резултатите наблюдаваме увеличаване на неефективността и неадекватността на системата /по-голяма неграмотност, повече нежелание и незаинтересованост, по-лоши оценки и резултати, по-малко „налято“ знание – бел.ред./. Сред педагозите – както учителите, така и архитектите на образователната политика – расте чувството на отчаяние, безсилие и негодувание.

В случая е много подходяща метафората от книгата на Питър Сенги „Петата дисциплина“ за сваряването на жабата. Там тя е дадена като пример за обучителните трудности на организациите. Метафората илюстрира как през последните сто години образователната система постепенно се е „сварила“ и е изгубила ума си. Ето защо й е трудно да мобилизира силите си и да осъществи така необходимата промяна. Съгласно тази притча, ако сложим една жаба във вряща вода, тя веднага ще се опита да изскочи. Ала ако водата е със стайна температура, тя ще започне да джапа с удоволствие. Тогава слагаме съда върху котлон, който постепенно нагрява водата. Жабата ще остане в него и ще се свари, въпреки че нищо не й пречи да изскочи. Защо? Защото вътрешният механизъм на жабата, предназначен да разпознава опасностите, функционира при внезапни промени, а не бавни и постепенни изменения.
Точно както жабата, така и образователната система не е била готова за социалните и културни промени, настъпили бавно през последните сто години. Днес тя е неадекватна за целите, които сама си поставя.

Така стигнахме до разбирането, че е необходимо да бъде създадена нова образователна система – система, чиито постановки ще отговарят на един концептуално различен, съвременен и демократичен свят. Най-важното бе да се сложи край на безуспешните опити за подобряване на „старата образователна система“, стъпила на ценностите на един свят от миналото и лишена от демократичност. За да бъде адекватна, системата трябва да промени чувствително дефиницията на целите, начините и инструментите, с които ще си служи. Според нас тази нова дефиниция трябва да доведе до появата на ново тълкуване на самата концепция за училище.

Старата образователна система цели да подготвя учениците за една реалност, възприемана като единствена и абсолютна. Според новата ни дефиниция целта на училището щеше да бъде да развие у детето способността да прави избор, да създава реалността, в която иска да живее и да вижда настоящата си реалност като многообразна и многоцелева.

След тази промяна ученикът вече нямаше да има пасивна роля в училище. Ако старото училище дефинира целите на ученика, изисква от него производителност и точно следване на процедурите, бъдещото училище, описано от нас, трябваше да е експериментална площадка, тренировъчен плац, на който ученикът е активен фактор в системата.

В училище детето щеше да се съсредоточи върху избора и определянето на собствените си лични и социални цели и върху развиването на силните си страни, за да е способно да ръководи живота си съобразно тези цели.

Освен това училището щеше да култивира възприемането на човешките права като ценност и да осигурява тяхното спазване в рамките на институцията.

Като цяло ми звучи адекватно идеята. 

Сигурно са щастливи. Но ми е интересно да науча как се реализират после в живота. как стават инженери, финансисти, архитекти, лекари и т.н.
Ако това са училища за богати, целящи да дадат някаква култура на отрочето, това го разбирам. Но не схващам как деца, оставени съвсем на самотек, масово ще имат високи постижения.

Че то и сега образованието е "демократично". Подготвя едни такива щастливи, от всичко опитали и нищо ненаучили.


Пазарът на труда и днес не се различава от онзи преди столетие.
На никого не са нужни висококвалифицирани, подготвени, наблъскани с идеи за независимост, вторачени в собствените цели млади хора. Трябва стадо, което да следва отколешните принципи на пазарната икономика. Местата за управленски персонал са ограничени, каквито са били винаги. Лошото е, че такива ще стават и тези за масовата работна ръка.

Пазарът на труда не може да бъде друг - местата за мениджъри или за творчески професии са ограничени. И ако 100% от децата бъдат възпитани в творчески дух за ръководители, после неизбежно на голяма част от тях ще се наложи да застанат зад конвейра или зад щанда. И само ще бъдат нещастни от топобразованието си. Е, разбирам, че на всяка майка и се ще точно нейното дете да е в тези 10%, които се занимават с творчески или управленски дейности, но нещата опират до добра самооценка и ако детето няма заложби по-добре да не бъде тикано насила. Все пак родителската цел е спокойно и щастливо дете, а не преуспял бизнесмен на всяка цена.

"... значи оставят ги децата сами да избират какво да учат, няма никакви задължителни предмети, пълна свобода..."

Малинка- боровинка, а по какъв начин едно дете може да избере какво да учи, колко и как, след като още не е запознато с различните учебни дисциплини? От каква възраст на децата се предоставя такъв избор и е ли той предшестван все пак от задължително опознаване и изучаване поне на общите принципи и постановки на общите учебни дисциплини? 

"Оценяването е фокусирано върху личността, без сравнения с другите, без тестове и оценки."
А как се проверява овладяването на материала и степента му за всяко дете? Все пак следва да има база за сравнение, хайде не с други деца, но поне с един обективен минимум.

След това как продължават образованието си в университети тези деца?

Страхотни въпроси задавате:)

Естествено, че и аз се питах тези неща.
Цялата идея е, че задължителност няма, но децата имат на разположение възможност да изберат между всички възможни налични предмети. Тоест - през деня има часове по всичко, за което се сетите в такъв тип училище, дори в повечето случаи не са просто часове, ами са си кабинети - по математика, по химия, по физика, по природознание, по четене /обикновено в библиотека/, в които си има учител и той си има някаква програма - занимания за деня и всяко дете може да се включи по всяко време!

Интересно е, че Хехт споделя, че и той /както и Вие, както и аз/ е бил удивен в началото, когато е отишъл в такова училище, от това какво избират децата. Той казва - сигурен бях, че ще видя всички деца навън на двора, да ритат топка, да се шляят и т.н., защото, аз, казва той, бих направил точно това. Но само една трета от децата били навън, останалите били вътре, някои деца четяли, други /по-големи/ търсели сами някаква информация из енциклопедия, трети изследвали нещо с учител под микроскоп в кабинета по химия, четвърти се учели да свирят - всяко според собствените си пориви в момента.

Когато описва училището, което той създава, той пише така:

"Когато някой от учениците в демократичното училище, независимо дали от началната или средната степен, пристигне в училище, той има пет формални възможности за учене, между които да избира. Освен това може да съзцдаде или да се включи и в множество неформални рамки.

В демократичното училище всяка дейност - игра, разходка, разговор с приятел или друго дете или учител, се счита за учене. Петте възможности, които изреждам долу, са само формалните и предложени от училището:

1. Избиране на часове от училищната програма
В началото на годината на учениците от началната и средната степен се предлага програма от избираеми предмети. На практика за всеки час от деня има по дванайсет различни възможности за различни уроци. Те се преподават главно от педагозите в училището, но и родители, компетентни в съответна област могат да го правят. Трябва да се каже, че не се преподава съобразно определена възраст, но в някои случаи съществуват необходими предпоставки за изучаване на материала, като например определено ниво на предварителни знания /обаче понякога големите деца с голямо желание "посвещават" по-малки и им разясняват и някак те се превръщат в учители, като по този начин си го обясняват и сами за себе си по-добре - едно е да го чуеш, а друго е ти да го обясниш на някого/. Освен това в различни уроци има различни условия за участие, определяни от учителя, който преподава. Който иска да се включи например в даден урок, трябва да отговаря на условията - например може да има някакво изискване за редовно присъствие, може да има условие за приготвяне и предаване на материали или просто задължение да не пречи на учебния процес /така или иначе това просто не се случва, защото всеки е там по собствен интерес и желание/. Самите ученици много често носят материали, с които учителят не е запознат - създава се много интересна среда на учене и изследване на различни материи.

2. Учебни центрове - из училището има и различни учебни центрове - център по рисуване, по езици, по музика, компютри, научни лаборатории, библиотека, кухня, видеоцентър и други. Всяко дете може да отиде в някой център и да се включи в дейността му, без задължително да ги е записало в програмата.

3. Лични договорки - третият начин на учене в училището е чрез лични договорки. Когато някой ученик иска да изучава предмет, който не е включен в редовната програма или в някой от учебните центрове, той може да пожелае личен или групов урок или да създаде цяло такова редовно занимание. Този вид учене е възможен както за група - като например групата, която дойде при мене с желанието си да учи за бизнес, така и за един човек - например Амир на 17 години, който поиска да изучава подробно мозъка и неговите функции. Когато някой поиска нещо такова, училището свързва ученика или групата с преподавател, проявяващ интерес към въпросната област. /тук дава пример с някаква група деца, които искали да учат японски/

4. Учене в работилници -  възможност за учене в училището са така наречените работилници. Всеки в училище може да обяви на таблото, че иска да започне работилница и да покани и други желаещи да се присъединят.

5. Околностите на училището - използват и тях за изучаване, както и посещения на какви ли не места, мероприятия

Общо взето - най-малките са един вид на 6-7-години, могат да се запознаят отблизо с всяко едно занимание.

Ще ти отговоря и на другия въпрос за последващо образование, който е зададен и от Черна станция, само преди това искам да допълня нещо по горния въпрос.

Касита, точно този тип училища, за които говоря, не създават масата, те създават самостоятелни, мислещи, избиращи сами хора, а не такива, които непрекъснато чакат да им се каже какво да правят, подвластни на системата.

По повод ученето и учебния процес, Хехт допълва това:

Детската игра

Въпреки всичко описано досега, още не съм изчерпал темата. В нашето училище има два допълнителни и много важни начина за учене. Описаното дотук бе в съзвучие с /малко или много/ познатите идеи за ученето – наличие на фиксирани предмети и учебен план, работилница, консултации след часовете и т.н. Ала във всяко дете е заложен стремеж да учи /стига да не бъде отблъснато, насилвано и принуждавано/ и то постоянно усвоява нови неща за себе си и заобикалящия го свят чрез две естествени средства – игра и свободен разговор. Затова не му е необходима никаква учебна програма.

Не знам кой и защо е решил, че играта и ученето са две различни неща. В повечето училища, тези две неща се делят. В междучасието децата играят, а по време на час учат. Това машинално разделяне на играта от ученето отдалечава възрастния от разбирането за естественото учене, което се осъществява без ръководство.

В демократичното училище от възрастните се очаква да наблюдават какво правят децата естествено, вместо да се питат какво още не са изпълнили съгласно изискванията за определената за тяхната възраст графа.

Идеята, според която човек може да играе до шестгодишна възраст, след това трябва да се учи да пише и чете, а след това да се захване с английски, създава нещо като спирки по пътя на развитието, без да проверява дали те са адекватни и съотносими за всички деца. Ние се опитахме да погледнем с нови очи на децата и да разберем какво правят и защо.

Установихме същото, което пише Дани Грийнбърг в книгата си „Училището Съдбъри Вали – един различен начин да израснеш“ – а именно, че през повечето време децата искат да играят. На второ място обичат да си говорят. Пропорцията между двете се променя с тяхното израстване и когато наближат юношеството и познавателните им способности започват да съзряват, децата вече искат да говорят повече и играят по-малко /КОЕТО ОБАЧЕ НЕ СЕ СЛУЧВА, АКО КОГАТО Е ТРЯБВАЛО ДА ИГРАЯТ, НЕ ИМ Е ДАДЕНА ВЪЗМОЖНОСТ И НЕ СА ИГРАЛИ – ТОГАВА ТЕ НЯКАК НЕ СА СЕ НАИГРАЛИ И ГОДИНИ НАРЕД НЕ ПРЕСКАЧАТ ТОЗИ ЕТАП/

Разбрахме, че играта е сложен учебен процес, произтичащ от свободния избор на детето, което си поставя ясни цели и отива до границите на възможностите си, за да успее. Играта може да е фантазия, спортна, социална и друга. Във всеки случай тя е процес, който изисква от детето да впрегне всичките си сили.
Ако сравним урока по математика с играта, ще видим, че по време на урока, детето активира определена част от мозъка си и развива определени способности. Играта обаче е средство, което развива едновременно много умения – социални, логически, интуитивни, физиологически.

Образователният минимум
Ако какво да кажем за „образователния минимум“? Може би е вярно, че тригонометрията не е важна за нас като възрастни, но със сигурност умението да четеш, да се изразяваш писмето, да смяташ и да знаеш английски – това е необходимо почти на всеки възрастен в съвременния свят. Не трябва ли училището да принуди децата да изучават поне тези „основни“ неща?

Начинът, по който демократичното училище гледа на децата във връзка с този въпрос, отново е различен от този на консервативното образование.

Преди да се занимая с въпроса, трябва да кажа, че дори изразът „основни занимания“ не трябва да бъде вземан за даденост. Дали трябва да включваме към основните неща в живота – дишане, хранене, любов и т.н. – математика, писане и четене? Не зная отговора, но е важно да си зададем въпроса.

Съгласен съм, че всеки трябва да може да чете, да пише, да смята и да знае английски. Въпросът е как да направим така, че повечето ученици да се справят добре с тези предмети? В обикновеното училище се приема, че насилието води до успех. То пренебрегва специфичните условия за отделното дете, като силата на принудата е различна за различните възрасти. Тестовете по осмисляне при прочит, писмето изразяване и смятане в началните училища показват ясно резултатите от тези процеси по принуда – поне 20-30 процента от учениците не са постигнали успех по един от тези предмети и заради това се счита, че имат обучителни трудности.
Единственото, което насилственото изучаване на „основния минимум“ постига е да пресече естественото любопитство на децата. Когато насилим едно дете да се учи да чете, при положение, че четенето не го интересува или още не е готово да се занимава с такава дейност, ние създаваме у него психологически блокаж, който ще го възпре да потъне в четене по-късно, когато му стане интересно.

Тази практика почита на т.нар. от мене принцип на борша. Когато бях малък, майка ми знаеше коя е най-здравословната храна на света /минималните изисквлания в храненето/. Въпреки че на света имаше най-различни видове храна, аз можех да стана силно и здраво дете единствено, ако ядях борш. Аз растях, а тя непрекъснато се опитваше да ме накара да ям борш. Резултатът от това е, че днес ми се повдига само при вида на цвекло. Дори само да чуя тази дума и ми присяда. Отново се сблъскаш с явлението „борш“ като студент в университета. Наред с другите предмети трябваше да изучавам и статистика. И тогава разбрах, че много студенти, които бяха блестящи в различни области на познанието, изпадаха в стрес, щом трябваше да се справят с нещо, свързано с числа. Казаха ми, че на уроците по статистика, не могат да мислят, потят се и пулсът им се ускорява – точно както аз се чувствах, като видех цвекло. Когато се опитах да установя как е започнало това, стигнахме до учителя от началните класове, който „искал да помогне“ и затова изисквал да се влагат повече занимания и усилия в математиката, като по този начин провокирал у децата все по-голяма тревожност.

Да се върнем към четенето и писането. Когато наблюдаваме децата, лесно може да видим, че любопитството е част от естествения им подход към света. Четенето и писането са полезни инструменти за всички възрастни около тях и поради това любопитството им съвсем основателно ще ги доведе до тези области на знанието.

Ала възрастовите граници, в които това може да се случи, са много по-големи, отколкото обикновено се приема – те варират от три до 11 години. Всеки опит да се намери общ доминиращ фактор, който да е приложим за всички деца, ще навреди на част от тях, излагайки ги на въздействието на принципа на борша. Ето защо имаме деца, които са смъртно уплашени от математиката, избягват всякакъв допир с материали, които се четат, имаме и възрастни, които имат голям проблем да се изразяват писмено.

Какво мотивира децата да се занимават със знанията от кръга на основния минимум?

Следил съм развитието на много деца, които се опитват да се научат да четат и пишат. Всяко се различава от останалите – откроява се с нещо ярко и уникално. През последните няколко седмици синът ми, 6 г, е омагьосан от книгите и постоянно се опитва да си представи какво пише вътре – той още не може да чете, но поема по пътя. Друго дете, с което се запознах скоро, се интересува от коли и постоянно мъкне със себе си един автомобилен каталог, опитвайки се да разбере какво пише вътре. Някои деца пък се интересуват от животни и искат да научат какво има за тях в енциклопедиите. Вече описах този процес по-горе. Малчуганът се захваща с това, което го интересува и то се превръща в отправна точка за растежа му. В този процес той обикновено сам достига до необходимостта от писмено слово и започва да търси помощ с четенето /и без това искат да са независими и да не разчитат на възрастните да им четат/ така ученето се осъществява по естествен, неконтролиран начин и се вписва в основната тема, от която детето се интересува.

Същото става и с математиката. Познавам деца, които се научиха да си смятат рестото много преди формално и официално да се занимават с математика. Дробите и цялата математика е в целия свят и навсякъде и може да се учи чрез всяка сфера на интерес.

/продължавам малко по-късно, ще се радвам да се включите и да коментираме, аз в момента просто задълбочено изследвам материята, защото сегашното образование много отблъсква децата, а и като резултат не виждам особени неща - масово стават все по-неграмотни, агресивно настроени и т.н./

А къде ще живеят и работят после тези хора след като всички ние сме вътре в системата? Може би на някоя друга планета?
За мен това училище е подходящо за избраници (богати деца) или други деца, посветени на спорт или изкуства. Ама не може да бъде масово училище. И колкото и многотомни постинги да пуснеш не можеш да ме убедиш в друго. Отговори ми не с километрични цитати, а ясно и точно - какви стават после тези деца и как си продължават образованието.

Малинка-Боровинка, форумът предлага възможност за редактиране на мненията. Не е нужно да пускате няколко мнения едно след друго.

Дидева, благодаря за уточнението , макар че това ми е известно. Всъщност идеята ми беше именно това - да не става в няколко поста прекалено дълго, а да разделя информацията. Запознала съм се с правилата на форума и не видях някъде да е против тях пускането на няколко поста. Ако съм пропуснала - ще се радвам да ми покажете.

Черна станция,
няма нужда да четете многотомните постинги с километрични цитати, ако не ви е интересно - а и явно сте ме разбрали погрешно - аз не ги пускам, за да ви убедя в тях, пускам ги, защото са съотносими към въпросите, които зададохте и представят различната гледна точка, пускам ги, защото вярвам, че на някого може да са полезни и интересни и защото това е информация, която е нова за повечето хора и може да им помогне в по-доброто разбиране на децата и проблемите им в училище, което е огромен непрекъснато нарастващ проблем.


Може да се живее и работи в системата и без да си зависим и манипулиран от нея, нали? Като имаш критично и собствено мислене и мнение.

На въпроса ти какви стават - ако погледнем човека като лична и професионална реализация - откъм личната стават независими, самостоятелни, уверени в себе си, вярващи, че нищо не може да им се опре и че могат да се справят с всичко, с което се заемат, не разчитащи на някой да им каже колко струват и каква им е оценката.
В професионален план - стават всякакви. Една част от тях влизат направо в живота с някакви вече собствени проекти, идеи и т.н. - училищата разказват както за такива спортисти и хора на изкуството, така и за деца с бизнес идеи, които не само че реализират, а реализират много добри бизнес хрумвания и т.н.

Самият факт, че голяма част от успелите хора по света и особено такива, за които много се пише и се дават за пример нямат висше образование, някои от тях дори не изкарали докрая и средното.

На всички ни е ясно, че дипломата изобщо не е предпоставка за добра професионална реализация, а дори напротив - хората масово не работят това, което са учили, или пък го работят за смешни пари и т.н.

Друга част решават да продължат в университет, взимам приравнителни изпити, подготвят се без никакъв проблем /кога с помощта на училището, кога сами/, взимат кандидатстудентски изпити и влизат. Стават лекари, адвокати, инжинери...нищо по-различно...взимат изпитите с лекота, защото са водени от вътрешно желание, своя собствена преценка и стремеж, а не е нещо насила. На всички е ясно, че когато някой иска да научи нещо, ще го научи - така става и с информацията за кандидатстудентските изпити, както и  с приравнителните.

Когато някой иска да научи нещо, той си го научава и в нормално училище. Недей да ме убеждаваш, че всички деца ходят на училище насила. Недей да ме убеждаваш също, че понеже няколко преуспели хора нямат висше образование то всеки без висше образование ще преуспее. Що се отнася до дипломата, диплома по идея се дава за знания (нека не гледаме у нас). Пък и да не говорим, че без диплома няма да те вземат на работа, а диплома от топ университет отваря много врати.

За мен този вид училища са за деца с поведенчески проблеми и с нежелание да учат. Има много модерни системи, които правят пари, карайки родителите на такива деца да вярват, че децата им нямат проблем, а са всъщност по-свободни, по-артистични, по-творчески и т.н.

Но все едно, няма да пиша повече, който иска нека чете. И без това няма опасност да се появи такова училище в България. Поне в скоро време.