Помощ.Как да обясня на детето си че баща му не го иска

Здравей,
според мен има два варианта:
1. Да кажеш на детето си истината - че не знаеш защо баща й е спрял да я търси. Но в никакъв  случай да не  я настройваш против него.
2. Да се обадиш на бащата, за да го подсетиш, че има дете.
Аз лично бих избрала и двата варианта, като бих започнала от 2-рия , а пък след ако не постигна някакъв резултат - ще обясня на детето си колкото е възможно по-малко болезнено как стоят нещата.
Успех 

Дай на детето да му се обади. А може и ти да го потърсиш за да го подсетиш. Ако не помогне това смятам, че детето трябва да знае истината.

Здравей !

Погледни тази тема http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=664329.0

Има неща , които могат да ти бъдат полезни !

Моят съвет бих го форумлирала така: говори с татко и. Кажи му каквото имаш нужда да кажеш. Подкани го да идва да я взима за по няколко часа. Ако не стане, тогава мисли какво да казваш на детето. Махни вашите лични отношения с бащата от главата си и работи за детето.
Може и да ви се струва глупаво, но аз това бих направила.
Това и направихме с бащата на Иван и сега сме в едни добри отношения и детето ни е спокойно. Да БНД ни остави заради друга и сега е женен за нея, но е факт, че и тя се грижи добре за детето.   Говорим си. 
Просто се преживяхме без лоши чувства и най - важното - детето ни е добре.

И аз мисля, че трябва да му се обадиш, колкото и да не ти се иска, тук не става дума за теб и него, а за детето....то е толкова малка душичка, надали разбира за какво става дума. Просто преглътни всичко и му се обади да му обясниш, че човечето тъгува.

Моят съвет е да не и казваш подобно нещо.
Кажи че баща и е далеч, няма възможност.

Лъжата никак не е уместна.  Нали утре някой ще каже на детето, че е видял баща му, който уж е далече. Примерно. Лъжите се разбират и после боли още повече. Децата не са глупави. 

Моето мнение е, че е уместна, особено на тази възраст. Ако моето предложение е неподходящо, може да се замени с нещо друго.
Аз бих излъгала моите деца. Възможно е бащата да преминава през период, в който не знае какво иска, аз бих дала възможност на детето ми да не се разочарова от него.

Аз казах на синът си истината в прав текст, но беше на 7 години и обстоятелствата бяха такива че нямаше начин да се избегне. Не съм привърженик на лъжите, но смятам че на 4 години е прекалено рано едно дете да се чувства нежелано и все още лесно може да му се отклонява вниманието. След време ще свикне с отсъствието на бащата и няма да пита или ще му се каже истината.


Съгласна съм с това, ама аман от неориентирани недорасляци. Това че не иска майката, няма нищо общо с детето. Децата не са кукли, които можем да захвърлим като ни омръзнат. Ако един баща има периоди на "незнаене какво иска" относно детето, съм убедена че някой ден със сигурност ще го разочарова.

Здравей, Ангелина

Първо подкрепям смелостта ти да потърсиш подкрепа и съвет по този много деликатен въпрос. Бъди сигурна, че едва ли ще получиш еднозначен отговор на този въпрос, както се казва - колкото хора, толкова и мнения. Преди всичко обаче става въпрос за твоето дете и ти си неговата майка, която ще реши как и какво е добре за детето. Онова, което искам да ти кажа е единствено, че децата имат много силна сензитивност по отношение на родителите или липсата им. Дори да живеят заедно, ако не се разбират детето винаги ще усеща това. Няма как да го разбира, но сърцето му усеща напрежението и тъгата у мама.
Това означава, че то дори и в момента то усеща твоята обърканост и тъга. Бъди искрена, най-истинския път до детето ни е винаги да бъдем честни с него. Иначе рискуваме да се отчуждим от детето си за цял живот при това с обвинения.
Това не означава да му разкажеш своите чувства и оценки и/ли обвинения по отношение на бащата, а само да му обясним любящо и нежно фактите, такива каквито са. А именно, че баща му в момента няма възможност да бъде с него.
Много често, когато родителите се разделят детето остава с погрешното чувство, че и то е изоставено заедно с изоставения родител, което не е вярно. Това също е нюанс, на който е добре да обърнеш внимание при разговора с детето си, за да не остане то с погрешното чувство, че не е желано. Всичко това ще е много трудно за теб, тъй като предполагам колко обида и болка има в сърцето ти, но това е най-верния начин детето да порастне без сериозни емоционални проблеми. Може би е добре да има някой, с когото да можеш да говориш и изследваш своите чувства, но нека това не бъде детето...
Ако майката отхвърля бащата, автоматично отхвърля и детето, защото то е точно половината от мама и половината от татко. Затова, ако майката отхвърля бащата, когато порасне детето остава с усещането, че "половината от него за нищо не става".....

Цитирам и питам, не с цел да се заяждам, а защото след някоя и друга година и мен ще ме терзаят подобни мисли. И се извинявам на авторката, че пиша в темата й, без да дам съвет, но за момента по-скоро и аз съм в чуденка.

Факта, в нашия случай, не е, че баща му няма възможност да го види, а просто че не желае да види детето си. Не е изоставил само мен, а е изоставил и него. Не го е виждал никога на живо, откакто е роден, ми е звънял три пъти да ме пита неща за ниго  и сме си писали 5-6 пъти във фейсбук, за мен това е тотално изоставяне на собственото дете. Синът ми е още малък, но със сигурност някой ден ще ме попита за баща си и защо досега той не се е интересувал от него. Не искам да го настройвам срещу него, ще се радвам ако двамата някой ден осъществят някакъв контакт, но засега няма изгледи такова нещо да се случи, най-вероятно някой ден и ще загубя следите на баща му, и дори няма да може да го потърси, ако иска. Трябва ли да кажа, на сина ми, че баща му няма възможност да го вижда, когато това не е истинската причина, причината е нежелание? На мен много повече ми се иска да кажа, че не знам защо не желае да го търси, защото това е самата истина. От друга страна идва проблема, че ще се чувства изоставен, ако баща му безпричинно не се интересува от него. Съществува ли някакъв начин да се обясни на детето в подобни случаи, без да се чувства нежелано, но и без да се оправдава незаинтересования родител и детето да си изгражда грешни представи?

Разбира се, че въпроса ти е уместен, Rois. Разбираеми са твоите колебания какво е добре за детето да знае за собствения си баща. От думите ти не става ясно каква е причината за раздялата Ви, но след като тя така или иначе е факт, може би дори не е толкова важна самата причина.
Ние не знаем защо бащата е постъпил така. Най-лесно е вътре в себе си да го отречем и да решим, че е несериозен, неотговорен, пропаднал и т.н. Това би било напълно разбираема реакция за партньорката му, но не бива да предаваме на детето си нашите оценки и осъждания.
Тук изниква въпросът: "Това, че баща му не се интересува от майката и детето факт ли е или е резултат?
Какво бихме спечелили, ако прехвърлим собствената си болка на детето си? В резултат то цял живот може да се чувства нежелано и отхвърлено...
Много тънка е границата между онова, което наричаме факти и оценките, които вътре в себе си поставяме. Факт е, че бащата не е с детето си по някаква причина. Оценка е да предполагаме защо не се интересува. Защото го мрази или защото няма отношение... Това вече е лично отношение. Разликата е тънка, но съществена. Истината често е емоционално субективна преценка и е важно е да си даваме сметка за собствените си чувства.
Ситуацията е трудна, но най-доброто, което можете да подарите на детето си е Вашия вътрешен емоционален комфорт по отношение на раздялата с партньора Ви.
Това е по-важния ресурс, в който е добре да вложим усилията си.
Ако майката е простила на партньора си и детето порасне спокойно и във вътрешна хармония със себе си нима има значение каква причина е накарала бащата да си тръгне? Ако ли не е - каквато и причина да му раз/кажете за бащата ще предизвика трайни емоционални проблеми.

Ще дам малко пояснения - бащата на сина ми беше нелегален емигрант в европейска държава, докато бяхме заедно. В този период е целял чрез връзките си брак и получаване на легален статут в ЕС. Това на мен в началото не ми беше ясно, разбира се, както не ми беше ясно, че освен мен има връзка и с други жени. В крайна сметка, когато бях в началото на бременността той избра жена с повече финансови възможности от моите и склонна на брак, но аз така или иначе  също бях решила, че не желая повече да имам връзка с него. Още от бременността бях емоционално настроена, че той едва ли ще присъства в живота на детето ни и няма да разчитам на него за финанси или подкрепа. Никога не съм му се молела и не съм искала нищо от него в тази насока, не съм го притеснявала след раздялата. Не съм преживявала тежко раздялата ни, защото бяхме заедно от сравнително кратко, когато забременях и не възлагах кой знае какви очаквания на тази връзка още от преди това, то ест не съм имала кой знае какви силни чувства, които да бъдат наранени, нито някакви разбити илюзии за бъдещето.

Защо постъпва така аз наистина не знам, но нетърсенето на детето е факт, дори да е резултат от нещо. Не го разбирам, но нямам негативно отношение към всичко това, приела съм, че той няма да е около нас, не ми липсва, не изпитвам нужда конкретно от него. Но знам, че това е бащата на детето ми, не се ядосвам на този факт, не говоря против него, не изпитвам неприязън към него, по-скоро ми е безразличен, не крия и нямам намерение да крия корените на сина ми, дори възнамерявам да се запозная колко се може по-добре с факти за родината на баща му и да му разказвам за това. На моменти дори съм доволна, че не търси сина си, чула съм много лъжи от неговата уста, нямам му доверие и не бих била спокойна, ако трябваше периодично да оставям сина си сам с него. Казвам всичко това, за да илюстрирам, че по мое виждане аз нямам проблем с раздялата с БНД, не страдам от този факт, смятам че съм в мир със себе си по отношение на случилото се.

Моя въпрос тук не е толкова за това да се обяснява на детето защо  баща му се е разделил с  мен, а защо след тази раздяла той не се интересува от сина си. И ще обясня защо имам такива силни притеснения относно това да се дават оправдателно обяснения за незаинтересования родител от рода на "Не идва да те вижда, защото няма възможност.", когато всъщност не е до възможност, а до нежелание. Мой приятел израства, без да познава баща си. На въпросите защо не го търси, майка му обяснява точно, че бащата няма възможност, живее надалеч, възпрепятстван и  подобни. Моя приятел расте с представата, че баща му силно го обича и се интересува от него, но просто го възпират странични фактори, независещи от него. Когато ставана 20 и няколко години, майка му му обяснява къде може да открие бащата и да се свърже с него. Всички опити на моя приятел да разговаря с този човек завършват с провал, бащата категорично отказва контакт и казва, че не иска да има нищо общо, освен това се оказва, че не е бил възпрепятстван от нищо и ако е искал е можел да види сина си по всяко време. Не мога да опиша колко зле се отрази това на моя приятел емоционално. Първо беше тежка депресия, чувство, че е нежелан и ненужен, после прерасна в неконтролируема злоба към всички околни и най-вече към майка му, затова, че му е спестила истината.

След този случай съм силно разколебана да давам каквито и да е оправдания на незаинтересования родител, не искам да го осъждам и оценям и да казвам например "Той не те търси защото е безотговорен и не те обича", но и отговор "той не не търси, защото няма възможост" също ми се струва, че носи риск. Най-правдоподобен ми е отговора "не знам защо постъпва така", но не знам доколко и той не би дал отражение върху детската психика в отрицателна насока.

Извинявам се за дългия ферман, просто силно ме вълнува темата.

Аналитична Психотерапия,
повечето от нас са чели в дебелите книги това което пишеш опитвайки се да си обяснят необяснимото, но в нито една от публикациите ти ( в дебелите книги също ) не намирам отговор на това
Смятам, че точно това е идеята на темата. Как се чувства майката, защо бащата е абдикирал са подробности, които са на малко по заден план. По мои наблюдения, повечето майки са склонни да подтиснат собствените си емоции в името на спокойствието на детето си.