...

Прочетох като непознат. Явно сте били привързани с баба и дядо.
С времето и това ще избледнее. Пак ще ти бъде мъчно, но вече няма да е болезнено.
Постепенно ще се върнеш към ежедневните задължения, ще си гледаш семейството,
от време на време ще се сещаш, че ги няма.
Колкото и да е изтъркано - времето лекува.

pasinet съжалявам за загубата, която си преживяла.Аз преди 8 години загубих баща си (най-обичаният от мен човек) и лошото е , че при мен времето не лекува, напротив с всяка изминала година ми става все по-тежко от факта, че него го няма и не можа да е на толкова важни за мен събития.На всеки празник ми става много гадно и дори нямам желание да празнувам, като знам, че той няма да е там.Понеже след смъртта му със сестра ми му дадохме органите за даряване и един от тях му бяха очите, все още се заглеждам по хората и се чудя кога ли ще видя неговите очи.
Може би баба ти и дядо ти са били най-обичаните и най-важните за теб хора и за това загубата им за теб е толкова тежка.
Не знам какво друго да ти кажа, но дано по-бързо да дойде момента в който, като се сетиш за тях няма да ти се свива сърцето и да се задушаваш от сълзи, а ще се усмихваш и ще се сешташ за най-хубавите ви моменти заедно. 

Бях привързана по същия начин към баба си и дядо си. Те са ме отгледали, възпитали. След смъртта на баба си се чувствах все едно съм останала без майка, а после когато и дядо почина...усетих се сама. До днес нося снимката му в портфейла си, знам че е тъпо, но ми дава странно мощно утешение да видя усмихнатото му лице, всеки път щом го отворя. Няма какво да си говорим захаросани приказки - никога няма да бъде така, както когато са били живи и здрави и сме били заедно. Това време просто си е отишло и спомените за него стават все по-идеални и далечни.
Остава само едно, да се надяваме, че някой ден и ние ще бъдем такъв светъл пристан в живота на някой от нашите собствени внуци..   Оффф и аз се разкиснах.

Моите съболезнования.

Нямам адекватен съвет, който да дам. Изживей мъката си, но не се потапяй умишлено. Иначе казано, опитай да не бъркаш сама с пръст в раната - да ходиш постоянно в дома им, да стоиш сред вещите им. Казвам го от опит - причинявала съм си го и е адски болезнено.
Загубих баба си и дядо си преди 7 и 6 години съответно. И в момента гледам снимката им на бюрото си и като пиша поста ми потекоха сълзи. Сънувам баба си често, все се опитвам да не я оставя да почине. Времето при мен не излекува много, ще следя темата с интерес.

Разбирам те много добре и аз щях да се разплача,когато те четох.
Имах такава връзка с моята баба.Почина ,когато бях на 17,а сега съм на 42.Още ме боли,ама боли...
Сънувам я непрекъснато, като живи са сънищата ми.Говоря си с нея наум.
Ходила съм на гроба и,но едва ме изнесоха оттам,просто не бях на себе си,едва дишах.И това след толкова много години.
Миналата година родих момиче след двама сина на Кръстовден.Баба ми се казваше Кръстина.Приех го като знак и кръстих дъщеря си на нея.Още си я обичам милотото ми бабче.
Ще те боли,явно сте имали много силна връзка,като мен.С никой не съм говорила и не съм се смяла така както с нея.
Не предполагах,че толкова лично нещо ще споделя тук,но все едно себе си прочетох.

Пасинет, съжалявам за загубата  
Празнотата няма да се запълни, но с времето ще свикнеш да се усмихваш, когато се сетиш за тях.
Загубих татко си преди седем години. Направо не знам кога минаха   Тооолкова много години, а сякаш беше вчера. Още чувам гласа му в главата си. Няма ден, в който да не мисля за него.
Много неща ми минаха през главата оттогава, но татко не спира да ми липсва. Ето, сега имам детето си и ми липсва още повече.
Аз имам съвсем простичко утешение: "Нещата не се губят в пространството. Те само променят своята форма". Не знам дали ще ти помогне, но на мен ми помага. Изобщо не си представям духове и разни свещи, като ти пиша това. Аз рядко паля свещи. Не обичам да ходя и по гробища. Нося баща си в сърцето си и всеки път когато си мисля за него се усмихвам. Винаги разказвам на хората около мен за него/ако стане на въпрос де/. Винаги нещо смешно и забавно. аз тъжни моменти не помня да съм имала с баща си/може би само два = вторият е смъртта му/.
Така, че създай си някаква своя философия, която на теб ще ти действа най-добре и се примири със смъртта. Това е нещо, срещу което няма как да се борим и това ни кара, според мен, да се чувстваме толкова безпомощни, гневни, тъжни.

П.П. Когато баба ми почина, беше първият близък човек, когото губя. Три дена си говорих с нея/не наистина, ами просто си представях, че й говоря/, сънувах я много. Но и това мина. И на мен къщата ми беше празна, но после свикнах, че само дядо е там. А накрая, когато и дядо си замина - никога повече не стъпах в тази къща. Сега знам, че изглежда различно от моите спомени, но за мен тя винаги ще си остане къщата на дядо и баба.

Pasi, аз ще си позволя да поразсъждавам в малко по-друга посока. Казваш, че и преди си губила близки хора, вкл. и другите ти баба и дядо, но едва сега преживяваш загубите по такъв дълбок и разтърстващ начин. (Съчувствам ти, това, че нещо се смята за естествен ред на нещата, не го прави хубаво или безболезнено.) Не знам нищо за живота ти, но моята догадка е, че по-скоро отговорът е в момента, в който се е случила загубата на тези двама любими хора. Вероятно това е период, в който се чувстваш по-уязвима от обикновено, по една или длуга причина. И магнитудът на реакцията е резултат от цялостната ситуация, не само от загубата.

Пожелавам ти по-скоро нещата да поемат по-благоприятна посока.

Паси, моите съоблезнования! Спомням си, че и друг път си споделяла, че връзката ти с дядо и баба е по-силна от връзката, която имаш с родителите ти. Преживяваш загубата на хората, които са те обгрижвали и пазели, докато си била малко дете. Тази загуба винаги остава голяма празнота, човек се чувства страшно уязвим, губи почва под краката. Вече никой не те възприема като дете. Ще мине, Паси, големи хора сме и сме свикнали с горчилката, а това е естествения ход на нещата.

Много съжалявам, че се чустваш така.
Аз съм се разделяла с любими хора и знам какво е години наред да мислиш за тях.
Вероятно моментът в животът ти е такъв, но трябва да спреш да мислиш за миналото /което на практика и аз не знам как става/. Напоследък чета няколко книги за самопомощ и основното, което ми се "набива" е да оставим миналото и да не превъртаме на лента неща, които са прилючили, защото по този начин се самоунищожаваме. 

Паси, моите искрени съболезнования за загубата ти.
Честно казано, мисля че състоянието, в което ти се намираш е по-добрият вариант. Аз също загубих баба си преди две години. Тогава бях толкова погълната от мисълта за това, че такива неща се случват, че трябва да съм силна, че трябва да подкрепя майка си, която не беше на себе си, че не позволих на емоциите да излязат на повърхността. И две години по-късно така и не съм се наплака. А ми липсва и още ме боли. Така че моят съвет е да си се наплачеш и да оставиш всички тези емоции да излязат от теб. Не знам дали е някаква рецепта за олекване и дали изобщо има такава, но смятам, че е по-добре.

И аз си помислих нещо такова.
Огледай се и открий същинските си проблеми, не ги прикривай несъзнателно зад смъртта на обичаните от теб хора. Иначе няма да успееш да възвърнеш душевния си покой.

Нормално е наличието на тъга.Ти тъгуваш.аз пък предполагам, че да, това са били най-близките ти.Живяла си с тях.Нормално е.

Мила Пасинет,  седем години страдах непоносимо и безутешно след смъртта на майка ми. Така и не приех, че това е естествения ход на живота. Направих тази техника, която наистина ми помогна. Пак си поплаквам често за нея, но скръбта вече не ме разболява.

http://emozdrave.info/forum/viewtopic.php?t=1015

 

  И аз много обичах баба и дядо. Те бяха хора, които знаех, че каквото и да ми се случи, ще ме обичат безрезервно. Преди десетина години загубих и двамата. И сега съм заобиколена от прекрасни хора, но не мисля, че някога ще спра да тъгувам за баба и дядо.

 И аз имам тяхна снимка, която често гледам. Благодарна съм, че съм била  с тях, но не мога да спра да изпитвам голяма мъка от загубата им.