Случката е следната. Майка ми замина на село с шестгодишната ми дъщеричка за няколко дни. Внезапно в късния следобед детето започва да повръща, вдига температура и се оплаква от силно главоболие. Казва на баба си да ми се обади, за да я взема. Т.е. чувства се много зле. Работата ми е такава обаче, че не мога по всяко време да отговоря на телефонно обаждане. Телефонът ми е на безшумен режим и често дори не разбирам, че ме търсят... Не мога и да изляза, дори по спешност. Майка ми го знае и не ми е звъняла. Обадила се е обаче на таткото. (С него сме разделени от няколко години, но сме уж в добри отношения. Дори от известно време обмисляме да си дадем втори шанс...) Та казала му каква е ситуацията. И съответно попитала дали ще дойде да ги вземе. Само за справка – селото е на 150км, бащата е със свободна професия и кола. Пропуснах да спомена, че е петък вечер, аптеката в селото не работи, лекар няма, по нелепа случайност майка ми не е взела никакви лекарства със себе си, няма и съседи, от които да поиска съдействие. И, разбира се, таткото отказва да помогне.
Когато аз разбрах, какво се случва, вече беше 20:30. Веднага хукнах към колата, но... се поколебах. На следващата сутрин ме чакаше поредният 12часов работен ден. Освен това не съм много опитен шофьор все още. Дали щях да се справя?... Помолих таткото да тръгнем заедно. За повече спокойствие и сигурност. Все пак той се е наспал добре, не му се налага да става рано на следващия ден, добър е зад волана... Отказа. Според него нямало нужда. Тя и сама щяла да се оправи. Нямало смисъл да й се дават лекарства...
Та питам се аз - не е ли редно да се притече на помощ на детето си. Не е ли нормално в такъв момент света да преобърнеш, ако трябва, но да се озовеш при болната си рожба? И въпросите ми са към татковците предимно. Защото мнения на разочаровани майки и съпруги слушам непрестанно. Но как постъпват татковците в подобни ситуации? И права ли съм да недоволствам, че той се отнесе безотговорно и нехайно към проблема на детето си. И мога ли да разчитам на такъв човек въобще? Или сама си слагам примката на шията, мислейки да му дам шанс?
Само за информация – дъщеричката ми вече е добре. Сестра ми и зет ми я докараха в 3:00 през нощта. Предложиха помощта си без да ги помоля дори.
Когато аз разбрах, какво се случва, вече беше 20:30. Веднага хукнах към колата, но... се поколебах. На следващата сутрин ме чакаше поредният 12часов работен ден. Освен това не съм много опитен шофьор все още. Дали щях да се справя?... Помолих таткото да тръгнем заедно. За повече спокойствие и сигурност. Все пак той се е наспал добре, не му се налага да става рано на следващия ден, добър е зад волана... Отказа. Според него нямало нужда. Тя и сама щяла да се оправи. Нямало смисъл да й се дават лекарства...
Та питам се аз - не е ли редно да се притече на помощ на детето си. Не е ли нормално в такъв момент света да преобърнеш, ако трябва, но да се озовеш при болната си рожба? И въпросите ми са към татковците предимно. Защото мнения на разочаровани майки и съпруги слушам непрестанно. Но как постъпват татковците в подобни ситуации? И права ли съм да недоволствам, че той се отнесе безотговорно и нехайно към проблема на детето си. И мога ли да разчитам на такъв човек въобще? Или сама си слагам примката на шията, мислейки да му дам шанс?
Само за информация – дъщеричката ми вече е добре. Сестра ми и зет ми я докараха в 3:00 през нощта. Предложиха помощта си без да ги помоля дори.
