Чак сега се изпуснаха, че съм осиновена!

Преди години много яростно пишех в такива теми, дразнех се от хора, които компетентно пишат по въпроса без да са лично засегнати. После реших, че няма никакъв смисъл да се тровя, който иска - ще намери информация. Днес смятам, че винаги трябва да се пише по темата, макар и по-кротко защото:
1. Когато говориш кротко и тихо, повече хора ще те чуят
2. Винаги е по-добре да изложиш тезата си, така е по-вероятно някой да я прочете и да промени мисленето си
3. Темата за "сакралността" на тайната на осиновяването трябва да бъде развенчана най-после и колкото повече се говори за това, толкова по-добре
4. Колкото повече хора четат и пишат, независимо дали лично засегнати или незасегнати, толкова повече ще се замислят - така се променя общественото мнение.

Та! По темата  . Моето мнение:

1. Дали да кажем на детето - не е въпрос на избор, то ни е родителско задължение.
2. Още при самото осиновяване, ние знаем, че има друга майка, съгласяваме се с това, значи трябва и да го приемем.
3. Искаме децата ни да ни обичат, изискваме от тях доверие нали? Ако скрием, ние какво даваме - лъжа и прикритост.
4. Кошмар е да живееш с подозрение - дори не мога да си представя да причиня това на детето си. То да ме пита ерно ли е, а аз в очите да го лъжа и да му викам "не, сакън не е верно"
5. Осиновяването не е лошата случка. Изоставянето е кошмара. Осиновителите рядко имаме участие в самото изоставяне, за това просто не виждам какво точно крием.
6. Детето вече е "измамено" от БМ, ако си вмълчим - ние сме следващите предатели - защо да го правим?

Пак мое мнение  Защо лъжат и крият осиновителите? От страх ... най-чист и разбираем човешки страх 
някои ги е страх, че детето ще предпочете биологичната си майка и баща
други ги е страх от това, че няма да са обичани родители
трети ни  е страх, че няма да сме единствени на света
четвърти, че са непълноценни родители и ги е срам ...
Колкото осиновители, толкова страхове, обаче се иска малко работа върху себе си, за да осъзнаем, че децата са чисти и искрени същества, които дават стократно обич и доверие, особено когато родителя е честен и искрен с тях.

Първо много моля да ме извиниш, че в горния си пост пиша общо по темата и нищо конкретно за теб.
Последното ти изречение ме кара да си спомня  идентична мисъл на моя много обичана и любима жена, също пораснало осиновено дете в пика на нейната болка. Единственото, което мога да ти кажа е съвсем искрено, че ме боли заедно с теб - казвам ти го като майка на дете с рана като твоята 
В горния си пост се опитах да предположа защо твоите родители са крили от теб - от страх, от егоизъм, от невежество (по темата, имам предвид), от преиначена любов ... Всяко едно от тези състояния го разбирам и съм преминала през него. Просто имах шанса да имам дете по-ново време, да се запозная с осиновени деца, които да ме накарат да видя болката им, да прочета литература по въпроса ... това е разликата между мен и твоите родители 
Дори не мога да предположа през какво преминаваш, знам само, е е много много тежко и страшно и не бива да оставаш сама в този момент. Не знам защо е толкова трудно незасегнатите от изоставянето- осиновяването хора да разберат защо боли ...дано имаш да теб хора, които да ти подадат ръка и с които да обговориш болката си ... Ако не, тук пишат много осиновени деца, които ще ти дадат рамо - сигурна съм.
От мен имаш много подкрепа и винаги съм на разположение за разговор, но истината е, че аз не съм в твоите обувки  Истински могат да те разберат само други осиновени деца

Успех и много сила ти желая   

Сесили, аз "разбрах" на 28 и честно казано не ми наруши комфорта по никакъв начин. Вътре в мен го знаех от години и потвърждението не ми подейства ама никак.
Разбирам родителите си, защото и аз живях през времето, в което, всичко се криеше.
С майка си имах сблъсъци, но те бяха породени от остаряването, което е характерно и за осиновители и за биологични родители.
Аз съм щастлива, защото имах прекрасни родители и може би заради това не ми е хрумвало да търся биологичните си такива.
За пазенето в тайна - от 60те та до 2000 това си е стандарт. Майка ми е плакала и е споделяла, колко тежко и е било, но нали така са и казвали....

Привет на всички и аз искам да изкжа мнение по тази тема, не защото съм осиновена, а защото родителите на една моя прителка бях осиновили едно момченце преди години ...което до ден днешен не знае, че те не са неговото семейство, но тук идва и другото нещо...семейството е това, което те обича и отглежда и това, което е готово да застане зад теб и това, което те е спасило от самотата ...от тази гледна точка, аз приветствам всички да не се чувстват отхвърлени, когато разберат, че родителите им не са тяхната кръв...

А това...дали съм лично засегната или не ...в случая не мисля, че има, каквото и да е било значение, защото изказвам просто мнение на човек, който гледа нещата обективно ....

там където килограм и метър не играят винаги е субективно, включително и твоето мнение ,

Фуси, разбирам какво имаш предвид. Аз не реагирах драматично, може би защото "знаех" от години. Не знам как да го обясня, но макар че никога родителите ми не са били причина, аз все се замислях дали не съм осиновена.
Питала съм ги стотици пъти и те все отричаха, докато не намерих, съвсем случайно, снимка на майка ми, месец преди да се родя и съвсем не бременна.
Тогава им я показах и те и двамата много се разстроиха. казаха ми, че поне 20 пъти са ходили на "психолог" - 70-те години и всеки път са ги разубеждавали да ми кажат.
доводите им били тривиалните - тя ще порасне и ще ви намрази, изостави, ще се "развали", хората ще говорят и пр.
Някак не мога да ги обвиня, бидейки свидетел на отношението към осиновяването в "тези" години. Аз съм наследник на доста стари и големи родове и така се случи, че дори наследих имотите, свързани с тях. Не съм забелязала братовчедите ми да имат нещо против и да ме приемат по-различно. Може би и за това съм по-уверена и по-лесно се справям. Не казвам, че не мисля за това, но някак си по-скоро анализирам, а не влагам много емоция.
Мислила съм си и дали искам да търся биологичния си произход и реших, че предпочитам да вложа тези средства и време в нещо друго. Бъпреки това, смятам че би ми било по-лесно ако знаех, а не живеех в догатки толкова дълго, така че смятам, че вие правите много за децата си и те ще израснат уверени и щастливи.

Наистина, може би си права, но много ми се иска да вярвам, че, ако бях попаднала в подобна ситуация - щях да продължавам да се чувствам обичана и спасена от семейството, което е застанало зад гърба ми... Пожелавам на всички, които са се сблъскали с това - много сила, дух и увереност в това, което правят и искат от живота ..  

aко баба ми беше дядо ми, леля ми щеше да ми е чичо...
СПАСЕНА, таратанци. осиновителите биват спасени, не децата...

Защо така мислиш ? Има хора, които спасяват деца, които иначе биха останали в домове? За мен това да имаш родители, било то дори и осиновители е ценно ...

Когато майка ми почина,бях на 18 години.
Ден преди да си отиде е молила всички никога,ама никога да не ми казват,че съм осиновена.
Има неща които и ние не може да разберем.
Обвиняваме,сърдим се,но сигурно си има причина.

Има, Джо....но в такива теми повече, ако пропиша, на пък....