SUPERNATURAL: Slash fiction – our fandom’s the dark side

У! Това го виждам, т.е. имам лек пробив в непорочността .
По-надолу открих това забавно клипче:

Ааааа! 48-ма страница! Започвам да правя новата тема .

  фотосесия с Джаред - някой желаещ? 

http://www.youtube.com/watch?feature=player_detailpage&v=rjTKAfOC7SI

Здравейте,

Влизам само за да ви пусна това прекрасно видео за Боби, на което попаднах: http://www.youtube.com/watch?v=RGS2pZKQrX0&feature=share Къса ми се сърцето...

Импалка, клипчето е много яко! Много се смях 

Въх, Джаред колко е млад на тази фотосесия! Ама пък сега как му тичка диадемка 

Мирка, страхотен аватар! 

Диде, давай края и да подхванем един Коледен .... или не.
Солти каза, че има идея за новия епизод ....


Ако ли не мога да го започна и аз   ........ или Розичка  , че тя има един коледен дух

П.С. Златеееее, подписа ти е просто У-БИ-ЕЦ 

Бичи, аз го имам готово написано началото... Само чакам Ди да пусне края на този.  

„Дийн, Дийн, Дийн...Знаеш, че не реаргирам добре на заплахи, така че е за ваше добро да смекчиш тона си.“ Изсъска му злобно Бела.
„А пък аз нямам навика да се  държа мило с лъжливи възкръснали крадли.“ Захапа я Дийн.
„Да...как можах да забравя, че говоря с наследника на Алистър и да си мисля, че ще е мил. В Ада се говори, че си бил по-добър и от него.“ Изсмя се Талбът, а Дийн беше готов да я удари всеки момент, но Александра и Сам едновременно го сграбчиха, за да не му позволят да направи някоя глупост.
„Не вярвай на всичко, което чуваш в Ада, Бела. Демоните лъжат, забрави ли?“ Процеди Алекс. „Но стига вече празни приказки – нямаме време за това. Бела, дай ни меча на Персей, ако не искаш да загазиш много сериозно!“
„Както казах, не реагирам добре на...“ Започна Талбът, но звучната плесница, която другата жена й залепи, я накара да се олюлее.
„Млъквай, глупачке и ни дай Меча! Повярвай ми, че ако не го получим, Дийн Уинчестър ще ти е най-малкият проблем! Ако не го доставим на Краули преди полунощ, нещата които си изтърпяла в Ада ще са нежна милувка в сравнение с това, което очаква всички ни! Тази нощ Луцифер има възможността да изпълзи от клетката си, а направили го...И Бог няма да може да ти помогне!“ Разкрещя й се Алекс.
В помещението настана гробна тишина. Гневът на Бела бе заменен от неподправен ужас. Никоя от дрънкулките, които бе откраднала до сега, не струваше колкото живота на милиарди хора. Мечът на Персей не бе изключение и Бела предпочиташе да се разправя с един много сърдит гръцки бизнесмен, отколкото да бяга от самия Дявол. Винаги е била практично момиче и знаеше кои са приоритетите й – животът преди парите и парите преди всичко друго. В този момент животът й бе на първо място, макар че при други обстоятелства щеше да направи всичко възможно за да прецака братята Уинчестър. В този момент изключително много  се мразеше, заради това, което бе редно да стори.
„Добре де, ще ви дам меча. Проклятие, мразя да става на вашето!“ Изсъска Талбът и се запъти към стая в края на тесния коридор в ляво.
„Аз ще придружа госпожицата, за да съм сигурна, че няма да  се измъкне.“ Рече Хербьорг и тръгна след англичанката.
Алекс бе опряла длани и чело в една от мраморните колони и се опитваше да овладее нервите си. Не разбираше какво я прихваща – две избухвания за една вечер? Тя не беше такава! Едно от най-ценните качества, които притежаваше бе железният й самоконтрол, който винаги я бе спасявал в критични моменти и не й бе позволявал да се забърква в други такива. А сега едва успяваше да озапти емоциите си. Дразнеше се от най-малкото. След като се изпусна и разказа на Дийн какво бе станало със семейството й, очакваше едва ли не да види съжалението в очите му, но нямаше такова нещо. Съчувствие – да, но не и съжаление. Не бе имала за какво да се хване, за да му се разкрещи. А искаше да крещи, защото бе бясна на себе си. Е, ако не Дийн, то Бела го отнесе, поне от части. Алекс очакваше, че ще се почувства по-добре, но уви и това не се случи. Затова сега гневът й набираше мощност и когато изригнеше, щеше да стане страшно. Човек трудно можеше да вбеси Александра Изгрева, но случеше ли се, тя го караше горчиво да съжалява за грешката си...
„Добре ли си?“ Попита я Сам и отстъпи две крачки назад, когато Алекс го изгледа убийствено.
„Аз...да. Всъщност не, не съм. Тази вечер имам малък проблем с контрола на емоциите, ако не си забелязъл?“ Промърмори жената. „Сам, знам, че с Хербьорг чухте всичко и наистина оценявам това, че не казахте нищо по въпроса.“
„Защо да го правим? Щеше да стане още по-неловко...Виж, тези дни доста ни се насъбра и вероятно си доста превъзбудена...така де...“ Сам се изчерви по толкова сладък начин, че Алекс не се сдържа и се усмихна. „Имам предвид, че...О, по-добре да млъкна, преди да оплескам нещата повече. Но може би все пак трябва да намалиш чашите кафе от десет до поне пет на ден...Това е само предложение разбира се...“ Продължи да пелтечи той.
Алекс не се стърпя – просто обърканото му и смутено изражение я разнежи толкова много, че отиде до него, за да го прегърне силно. Точно в този момент Дийн реши да извърне поглед от френския прозорец и веждата над лявото му око се повдигна въпросително. При гледката на прегръщащата брат му Алекс, нещо под лъжичката му направи задно салто и едно неприятно лепкаво чувство се прокрадна тайничко в душата му...
„Прекъсвам ли нещо?“ Обади се Хербьорг внезапно. „Ако е така – моите извинения.“ Валкирията гледаше как лицето на Сам става все по-мораво от смущение. Тя много добре знаеше, че той е лудо влюбен в нея и че Алекс не представлява никаква заплаха за връзката им. Точно затова адски много се забавляваше със смущението на гадежето си.
„Ни най-малко. Просто изразявах благодарността си към Сам.“ Рече весело Алекс, а Дийн изсумтя и се обърна към Бела, която държеше Меча.
„Надявам се това наистина да е Мечът на Персей, Бела, защото ако ни пробутваш някое менте...може да ти докажа, че слуховете, които се носят за мен в Ада не са никак преувеличени.“ Изръмжа й той.
„Добре, а може ли да не й откъсваш главата точно сега?“ Попита го Алекс, докато взимаше ценния артефакт от Талбът.
„Я си гледай работата!“ Озъби й се Дийн и излезе от къщата, затръшвайки вратата така, че прозорците зазвъняха.
„Иха! Явно не само аз съм кисела тази вечер.“ Рече Алекс след малко. „Бих казала, че за мен бе удоволствие да работим заедно, госпожице Талбът, но...това би била една много опашата лъжа.“ Обърна се тя към Бела.
„За мен важи същото. Нищо лично, разбира се.“ Англичанката дори не си направи труда да изимитира усмивка, затова Алекс, Сам и валкирията напуснаха къщата възможно най-бързо.
Дийн ги чакаше в колата, но не каза нищо, щом се качиха. Всъщност мълча през целия път към къщата на Боби и дори не бе пуснал любимия си рок. Хербьорг погледна въпросително Сам, но той само сви рамене в недоумение. А Алекс се забавляваше с гадното настроение на ловеца, защото се бе досетила каква е причината.
По време на дългото и мълчаливо завръщане, Алекс реши, че няма какво да губи и ще пробва късмета си с големия Уинчестър. Отдавна не си бе позволявала да мисли за някой мъж. Е, не беше монахиня и няколко години след смъртта на Дилейни си бе позволила нещо мимолетно със свой колега – фотограф, но отдавна не бе изпитвала желанието да съблазни някой мъж. А пък Дийн Уинчестър си заслужаваше опита, макар че й се струваше, че няма да го убеждава дълго...
Когато влязоха в къщата на Боби, Дийн дори не погледна към Краули, а се качи право на втория етаж и се затвори в банята. Сам подаде меча на Джон и останалите се наредиха около Краля на Ада.
„Е, мечът е у нас. Сега какво следва?“ Попита Сам.
„Нищо, което вие да можете да сторите. Но първо трябва да се убедя, че това е истинския меч.“ Рече демонът.
„Да ти дадем меча, та да изчезнеш с него? Как пък не!“ Изсумтя младият Уинчестър.
„Аааа..демонски капан?“ Краули забели очи и посочи към символа, на който бе стъпил. „Използвай сивото си вещество, Сръдльо. Освен това, така или иначе ще трябва да ме пуснете, за да успея да свърша каквото трябва да свърша на време.“
„И това, което ще вършиш с меча, удобно не изисква нашата намеса.“ Продължи Боби.
„Ако исках Луцифер да владее света и да се случи Апокалипсисът, просто нямаше да ви дам Колта, ИДИОТИ ТАКИВА!!!“
„Вярно е.“ Изсумтя раздразнено Сингър. „Сам, дай му меча.“
„Добре де.“ Изсумтя на свой ред мъжа и подаде оръжието на Краули.
„Хм...да видим...отлично. Това е истинският меч.“ Рече накрая демонът.
„И как разбара?“ Заяде се Сам.
„Не искаш да знаеш, Сами. Ще сънуваш кошмари до края на дните си, а ние не искаме да ти се случи такова нещо...нали?“ Краули се усмихна ехидно на младия Уинчестър и се обърна към Джон. „Е, сега ме пуснете. Освен, разбира се, ако не искате скорошна среща с чичко Луци...“
Джон изгледа Краули презрително, но се наведе и остърга част от боята – достатъчно, за да се наруши силата на капана. Краули им се ухили за последно и се изпари.
„Е, това беше от нас. Остава ни да се молим и да се надяваме, че когато се събудим утре, Луцифер няма да владее света.“ Рече Алекс и се запъти към стълбите.
„Ако Краули се провали, едва ли ще се събудим.“ Вметна Боби.
„Аз едва ли ще мога да заспя.“ Уточни Сам.

Дийн излезе от банята само, за да се озове лице в лице с Александра.  Тя му се усмихна и онова гадно и лепкаво чувство, което бе усетил в къщата на Бела се отдръпна уплашено. Гледаха се известно време, преди Алекс да го сграбчи за рамената и да го залепи за стената, притискайки сочните си устни в неговите.
Целувката им беше дива, груба, страстна, изискваща още и още. Дийн я сграбчи през кръста и се отлепи от стената, насочвайки се към стаята си. Алекс обаче го залепи за вратата и езикът й погали небцето му. Все едно го удари гръм...не можеше да мисли...Ръката му заопипва вратата и, когато намери бравата и я натисна, потънаха в мрака.
Той не можа да запази равновесие и двамата се  строполиха на пода, но дори внезапната болка от удара, не успя да секне страстта им. Меките й сладки устни го опияняваха, докосването й го подлудяваше. Алекс откъсна устни от неговите, само за да потърси долния ръб на тениската му и, след като го освободи от нея, търсещите й пръсти се спуснаха по стегнатото мускулесто тяло. Не го виждаше с очите си, но дланите и пръстите й „виждаха“ всеки мускул и всяка вдлъбнатина на съвършеното му тяло. Устните й прогаряха всеки нерв оставяйки своя печат – спомен за докосването й.
Дийн хвана реверите на ризата й и с рязко движение ги дръпна настрани. Копчета се разхвърчаха на всякъде, но на Алекс не й пукаше, защото бе прекалено заета да изучава извивките на всеки негов мускул. Измърка от удоволствие, когато устните и пръстите й откриха идеално оформените плочки над колана. Когато токата изщрака, Дийн затаи дъх и отпусна глава назад.
Алекс започна да смъква дънките му бавно надолу...сантиметър по сантиметър, докато устните й си проправяха път към ластика на боксерките му. Тъкмо, когато стигна до заветната цел, тя спря, за да го дари с още една опияняваща целувка, плъзгайки езика си по неговите устни, карайки ги да се разтворят и да го посрещнат.
Дийн се мяташе между опияняващо блаженство и изгаряща страст. Искаше да я вземе, да я покори, но знаеше, че това не е жена, като другите. Алекс бе тази, която го вземаше и някак си Дийн нямаше нищо против. Все пак ръцете му постигнаха целта си и разкопчаха нейните дънки, след което една от тях се плъзна вътре и усети меката топлина и влага.
Алекс измърка от удоволствие, когато ръката му се озова на онова специално място. Искаше й се да остане там завинаги...но това я стимулира да ускори нещата и се отърва от неговите и своите панталони преди той да успее да реагира по някакъв начин.
Дийн плъзна пръсти по повдигащите се хълмчета, които сякаш се опитваха да прелеят от нежните дантелени чашки на сутиена. Дланите му обходиха нежната материя, а пръстите му откриха закопчалката, която бе точно пред очите му. Само след малко езикът му описваше влажни кръгчета около розовите връхчета, а Алекс мъркаше от удоволствие, като котка излапала паничка сметнана.
Пръстите му галеха извития й на дъга гръб, а плоският й корем бе прилепнал към неговия.Тя усети издутината която се притискаше към бедрата й и умишлено започна да се трие в него. Това направо побърка Дийн и го накара да пристъпи в атака  - разкъса финия дантелен триъгълник, а пръстите му я накараха да захлипа от удоволствие.
Алекс не можеше да издържи дълго на това сладко мъчение и бързо се отърва от боксерките му. Когато го прие в себе си и двамата се почувстваха така сякаш са цели за първи път в живота си. Бе толкова естествено и логично.Пръстите им се преплетоха и устните им се сляха, докато се движеха във вечния танц на страстта...Когато достигнаха върха едновременно, Алекс се отпусна върху него, неспособна да помръдне, да говори, да мисли...Дийн бе в абсолютно същото състояние и силите му стигнаха само, за да обвие ръце около топлото й стегнато и нежно тяло.
Когато дойдоха на себе си, Алекс успя да се отдели от сладката прегръдка и да се изправи на крака, които бяха така омекнали, че се наложи да приседне на ръба на леглото, което бе само на няколко сантиметра. Дийн също се изправи и отиде да затвори вратата. Бяха имали късмет, че никой не бе решил да се качва, но не мажеха да разчитат само на него. Когато се обърна към Алекс, видя, че тя се бе излегнала на леглото и го гледаше с онзи свой изпепеляващ поглед, който казва „Ела и ме изяж“. И той нямаше друг избор освен да направи точно това...
Първите лъчи на утринното слънце огряха стаята и събудиха Дийн. Той се огледа предпазливо, едва повдигайки глава, за да не събуди сгушената в него Алекс. Бе положила глава на гърдите му и абаносовата й коса се бе разпиляла по рамото му. Лявата й ръка бе преметната през кръста му, а кракът й се бе озовал между неговите. И  с лека изненада Дийн Уинчестър откри, че това не му е никак неприятно, дори напротив. За един миг му се прииска да се събужда така всяка сутрин и точно тази жена да е сгушена в обятията му. Знаеше, че е невъзможно, но мечтите все още бяха безплатни, нали?

Беше студен следобед в средата на декември – един от онези дни, в които предпочиташ да си останеш вкъщи с чаша горещ шоколад или да прекараш под завивките. Улиците бяха пусти и тихи и градът приличаше на гробище. Дърветата бяха голи и изглеждаха някак уязвими и плашещо призрачни – сякаш скелети, бродещи в света на живите. Тук – таме се виждаше някое листо, изсъхнало и изгубило цвета си, а тротоарите бяха покрити с окапалите корони на дърветата.
Небето бе синьо – сиво, мрачно и отрупано с облаци, и слънцето не се мяркаше. Духаше вятър – слаб, но студен, и есенно-зимният въздух щипеше до болка лицето на този, който посмееше да си подаде носа навън.
По една от тези пусти улици се зададе черно BMW X6, кола по – скъпа и луксозна   , отколкото някой тук изобщо бе виждал. Автомобилът сви в една задънена уличка и спря зад огромния контейнер, който заемаше почти половината свободно пространство.
От модерното возило излезе мъж, не по – малко лъскав от колата си. Беше висок и с добре оформени мускули, с дълга черна коса, завързана на опашка на тила му. Носеше черно кожено яке и панталон и риза в същия цвят, тъмни очила закриваха голяма част от лицето му. В ръката си държеше черен сак без никакви отличителни белези по него.
Мъжът затръшна вратата на автомобила си и измина за рекордно кратко време пътя до вратата на долнопробното хотелче, което бе мернал на съседната улица.
Мястото наистина беше толкова мизерно, колкото предполагаше, че ще бъде. Вътре беше мръсно – всяка една гладка повърхност бе покрита с прах, а въздухът бе застоял и неприятен. Килимите бяха опърпани и покрити с мазни петна, а фотьойлите във „фоайето” на хотела – разнебитени. Малкото бюро, зад което стоеше рецепционистката, сякаш щеше да се разпадне всеки момент.
Мистериозният шофьор се приближи до жената – мършаво и нацупено същество някъде около четиридесетте с прекалено много грим и тежък парфюм – и заговори с дълбок гърлен глас:
- Имате ли свободни стаи?
Жената вдигна поглед от любовния роман, който четеше – опърпана книжка с пожълтели страници и напечатана с долнопробно мастило – и изгледа мъжа пред себе си накриво, недоволна, че е прекъснал четенето й.
- Двойна или единична ще искате? – провлачи рецепционистката.
- Единична. С изглед към улицата.
- Име?
- Джейкъб Смолуд. – Това бе името, което си бе избрал сам. Мразеше глупавия човешки навик да носиш име – беше все едно да си поставяш етикет. След като взе ключа за стаята, се качи по стълбите, доволен, че се маха от неприятната жена. Миришеше отвратително, макар че беше гладен.
Нямаше никакъв багаж, освен сака с дрехите си. Захвърли го на леглото и се приближи към прашния прозорец. Улицата продължаваше да е все така пуста, не се мяркаше жива душа.
А той беше толкова гладен... Животинският инстинкт в него се обаждаше, караше го да изтича надолу по стълбите и да разкъса жената, въпреки смрадта, но разумът в него надделяваше. Това щеше да е лошо начало и колкото и да не му се искаше, трябваше да изчака да падне нощта. Това бе недостатъкът на малките градове – не можеше да се задържи за дълго без да стане подозрителен, а и трябваше да изчаква късните часове, за да се нахрани.
И все пак беше дошъл тук, макар че не знаеше защо.

***
Маргарет излезе от нощния клуб, слагайки чантата си на рамо. Не беше планирала да остава до толкова късно, особено след като знаеше колко важен бе утрешният ден, но не бе усетила как лети времето.
Извади телефона от чантата си и набра номера на майка си. Не живееше надалеч, но въпреки това улиците, през които минаваше пътят й към дома, бяха пусти и слабоосветени, а все още си нямаше автомобил.
Избраният номер е зает. Моля, опитайте по – късно.
Мамка му! Момичето прибра телефона в чантата си, въздишайки. Щеше да се почувства по – добре, ако разговаряше с майка си, вместо да върви съвсем сама в мълчание.
Маргарет забърза крачка – не само, че бе адски студено, но и мразеше да минава от тук. Студът беше режещ и тя се загърна по – плътно в палтото си, докато се движеше по тъмната улица. Имаше една единствена улична лампа и всички сгради бяха изоставени. Нямаше по – неприятно място в целия град, особено нощем.
Докато минаваше под уличната лампа, тя внезапно примигна. В същия момент телефонът на Маргарет иззвъня и тя изпищя, след което се наруга наум заради глупостта си.
Извади телефона си и погледна дисплея – беше майка й, точно както очакваше.
- Здравей, маме. – каза момичето, когато прие обаждането, и дъхът й излезе като мъга в студения нощен въздух. Вместо отговор, обаче, дочу странно пращене от другата страна. – Мамо? Там ли си?
Във въздуха чу размах на криле и Маргарет се озърна уплашено. От телефона й продължаваше да се чува само пращене.
Момичето отстъпи крачка назад. Във въздуха се носеше отвратителен аромат, който се бе появил сякаш от нищото – вонеше на гнило, на смърт.
Лампата отново примигна и под лъча светлина се появи ужасяваща фигура.
Нещото бе високо около два метра, леко изгърбено и на гърба си имаше ципести криле, големи почти два пъти колкото тялото му. Беше слабо – костите се очертаваха под слузестата му люспеста кожа. Имаше дълги ръце – два пъти колкото нормална човешка ръка, които завършваха с три пръста, увенчани със смъртоносни нокти. Съществото отвори уста, разкривайки пет реда криви, жълти и остри зъби, готови да те разкъсат. Очите му бяха огромни, разположени от двете страни на главата му, кръгли и червени. Издаде нечленоразделен звук и се приближи към Маргарет.
Тя се опита да изпищи, но осъзна, че не може да издаде дори и звук. Искаше да побегне, но краката й не я слушаха. Просто стоеше с отворена уста и гледаше съществото пред себе си без да може да помръдне.
То протегна кокалестата си ръка и с единия си дълъг нокът разпори корема на Маргарет. Тя притисна ръка към корема си, за да задържи изтичащите си вътрешности, но беше безполезно. Строполи се на земята, а нещото коленичи до нея и, както все още бе жива, започна да къса парчета месо от нея и да ги сдъвква с бавно примляскване, точейки жълти лиги.
Никой не чу писъците.

***
Деана Старс се събуди с мисълта, че днес най – сетне ще се види с Маргарет. Тогава спомените от предишните тридесет и шест часа я връхлетяха и я накараха да се изправи рязко в леглото си, отмятайки кичур мръсноруса коса от челото си.
Издирваха изчезналата й приятелка вече от ден и половина и все още нямаше новини за нея, а случилото се в петък вечр не даваще мира на Деана.
Бе докоснала ръката на Маргарет. Само за част от секундата, просто ръцете им се бяха допрели... и го бе видяла. Беше ужасяващо, отвратително, гнусно създание и ядеше плътта на приятелката й. Тогава не бе обърнала такова внимание, бе решила, че е от количеството изпит алкохол, но през целия изминал ден бе мислила само и единствено за това и дали бе възможно да има нещо общо с изчезването на Маргарет.
Деа облече халата си, прокара набързо гребен през рошавата си коса и изтича надолу по стълбите. Въпреки че бе неделя и бе едва седем сутринта, всички бяха будни и се бяха събрали около кухненската маса, видимо разтревожени.
Момичето веднага пребледня при вида на цялото семейство и двете й приятелки, скупчени около масата с тъжни лица. Очите на Тиша и Стеф бяха зачервени от плач и това напълно я довърши.
Приближи си до тях и издърпа намачкания вестник, който приятелките й стискаха в ръцете си.
Беше градският ежедневник и на заглавната страница беше снимката на Маргарет – мургаво чернокосо момиче със сърцевидно лице и големи кафеви очи.
Прочете набързо статията. С всяко следващо изречение лицето й ставаше все по – бледо и по-бледо и ужасът я изпълваше. Сграбчи ръба на дървената кухненска маса толкова силно, че кокалчетата й побеляха; сините й очи се разшириха от нямо недоумение.
Момичето е било намерено в една от крайните улици на града, в близост до нощен клуб... Тялото й е било разкъсано... Полицията подозира бездомните кучета...
Но нещо подсказваше на Деана, че това няма нищо общо с бездомните кучета. А в главата й отново изплува образът на противния звяр, дъвчещ плътта на Маргарет...

Навън валеше сняг, бял пухкав сняг, затрупал улиците – символ на чистотата и невинността, противно на дебнещото в сенките същество, което си избираше нова жертва.



Извинявам се, ако изяждането на Маргарет ви е дошло малко в повече.

Aй!
PS. Мило ...

Пак Ай!, ама и Ехааа!   Всъщност някакъв дракон/змей ли е?

Ами, всъщност, Импалка, самата аз още не съм решила какво точно е. 
Оставям ви да развихрите въображението си...

Предположението ми като прочетох първата част беше вампир, ама си викам, че Бубето не може да е толкова банална и няма да набута някакви вампири. После и аз предположих дракон, ама мисля, че и то няма да е. Не точно поне. Имам и друго предположение, ама няма да казвам още
А Деана Старс много ме кефи... 

Епизод 8    заповядайте 

Чак сега забелязвам - Дийн има фетиш към българките, явно...
Мария, Ива, Александра... 

 Е че как? Българско качество - гаранция доживотна, сертификат "Българска роза". Моля ти се, не се излагай! Дийн взима само най-доброто