Формиране на поведение у бебе - откога, как, късно ли е ?

30god - не обиждам жената, а лекарката нарекла така детето й, лекар, за мен, който си позволява такова отношение и изказ за бебе е глупак.

Съветите съм си ги дала... за 30 мин гушкане на ден, детето не привиква  към ежесекундни глезотии...вие как си гледате децата -  без да ги прегръщате и докосвате изобщо ли? никога...че да не вземе да им хареса близоста и вниманието? Аз сама съм си гледала бебето и беше точно като описаното от авторката дете.

Извинявам се тогава! За лекарката и аз си го помислих

Да, знам, че "глупачка" се отнася за лекарката, да добавя, че каза й "такъв сте си го направили".
Предполагам има наследствен елемент, аз откак се помня, имам през разни периоди проблеми с нервите, повишена чувствителност, пила съм антидепресанти, като бебе съм ревала много, но..пък таткото е спокоен и уравновесен темперамент и не е имал такива проблеми.

Ето с какво още ме успокои педито: второто дете ще ви е кротко; ако това беше кротко, второто ще е обратното   За уточнение, засега няма второ

Днес цял ден сме кисели и се приспиваме от 21 та чак до 24 часа.

Не се бях замислила за това, което пишеш, LadyAngel , вероятно си права, че осъзнава нуждата точно от мен. Защото засега няма значение кой ще го носи на ръце, важното е да го носи. При мен само цицата се търси

Уффф, аман от подобни лекари.  
Моят син не го оставях да плаче. Носих го, държах го да подскача върху мен с часове (ставаше в 5 сутринта и скачаше до 9 - това беше всеки ден в продължение на месеци, за през деня няма да говоря - пак само това правеше), разхождах го с километри с количката - независимо от времето, играехме на всякакви "дзак, бау, буу" и пр. бебешки неща. Мъкнех го навсякъде и постоянно с мен. То и сега е така, но вече е спокоен, уравновесен и разбран и си мисля, че е такъв точно защото "не му създадох навик да плаче".   На него причинно следствената връзка "плача - получавам" не му е много позната.

Прочети тази статия:

Плачът - всичко друго, но не и полезен за дробовете

“Плачът е много вреден за новороденото, защото той намалява капацитета на белите дробове, повишава интракарциналното налягане и поставя началото на стресова реакция в организма.”(Андерсон, 1999)

 

Плачът не е полезен за дробовете на бебето. Един от най-разпространените митове от медицинския фолклор е “Оставете бебето да плаче, това е полезно за дробовете.” Още в края на 1970-те години проучвания доказват, че бебета, които са оставяни да плачат, имат пулс, достигащ тревожно високи нива, и понижено съдържание на кислород в кръвта. Когато същите тези бебета биват успокоени, сърдечно-съдовата им система бързо се нормализира, показвайки ясно, колко бързо бебетата разпознават, че вече са на сигурно място. Ако бебето бъде оставено да плаче и не бъде успокоено, то остава в състояние на физиологичен и психологически дистрес.”

“Ранният стрес, който е резултат от отделянето от майката, води до промени в мозъка на бебето, които правят бъдещия възрастен по-податлив на на стрес през целия му живот,” казват Комънс и Милър, изследователи от Факултета по Медицина на Университета Харвард. Учените изследвали практиките за отглеждане на деца в САЩ и в други култури и казват, че широкоприетата американска практика, бебетата да спят в отделни креватчета – дори в отделна стая, - и да не се откликва бързо на плача им, може да доведе до случаи на пост-травматичен стрес и постоянна паника, когато децата пораснат, дори и в зряла възраст.

“Родителите трябва да знаят, че да оставят бебето си да плаче без нужда го уврежда за постоянно,” – казва Комънс. “Това променя нервната система на бебето, така че то става свръхчувствително към бъдещи травми.”

“... Причина за плача може да бъде, че бебето е изплашено, усеща болка, не се чувства комфортно или е изплашено. Чрез плача то се опитва да комуникира. Често, след като се събуди , бебето започва да дава “сигнали” на хората, които се грижат за него, чрез тихо промрънкване, което преминава в отчаян плач, ако не му бъде обърнато внимание.

Понякога плачът се тълкува погрешно като израз на гняв или като опит за манипулация. Но такъв отчаян плач може да бъде обяснен като страх. Страх, породен от неприятното усещане на бебето, че е изцапано, от къркорещата болка в стомаха, или от уязвимостта, която бебето усеща, когато е само в тъмното.

Страхът от нападение или смърт е дълбоко вкоренен у нас. Днес ние, като родители, знаем, че бебето е на сигурно място, само в люлката си. Но в мозъка на бебето е закодиран първичен страх, който често действа в ранна възраст. Бебето не може да осъзнае, че е в безопасност – то се чувства сигурно само до майка си или друг възрастен, който се грижи за него.

Когато бебето е в състояние на безпомощен страх, у него действа инстинктът за борба или бягство. Едно бебе обаче не може нито да се бори, нито да избяга. Ако паниката му не бъде успокоена от възрастен, внезапен приток на химикали и хормони може да започне да бушува в мозъка му, насочвайки се главно към амигдала и хипоталамуса, за нездравословно дълъг период от време.

 

Какво става в мозъка на бебето при продължителен плач?

Историкът-психолог Лойд деМаус обяснява: “Травмите, които са неизбежни поради състоянието на безпомощност, могат да бъдат сериозно увреждане на хипоталамуса, причинено от умирането на неврони (нанясайки по този начин значителни вреди). Това се случва поради огромното количество осводобени (по време на травматизиращото за бебето преживяване) кортизол, адреналин и други хормони на стреса, което не само уврежда мозъчните клетки и паметта, но и поставя началото на продължителен дисбаланс на биохимичния състав на мозъка. Смята се, че изобилието на тези химикали и хормони в мозъка причинява изчезването на чувствителността към страх (намираща се в амигдала) и намаляването на нормалните нива на серотонина.

Например, деца, които са травматизирани по подобен начин, често израстват без чувство на страх (и дори на съчувствие и съмосъхранение) и често стават побойници. В техния мозък има по-ниски нива на хормона вазопресин, който регулира агресията, и ниски нива на серотонин, който е познат като успокояващ нервотрансмитер. Ниските нива на серотонин са най-честата причина за насилие и се свързват с високи нива на самоубийства, убийства, палежи, антисоциално поведение, само-осакатяване и други проблеми, причинени от агресия

Скенерът на мозъка в множество проучвания показва, че амигдала е центърът, в който е съсредоточено усещането за страх. Затова се смята, че подобен начин на отглеждане на деца уграе основна роля (макар не винаги единствена) за появата на проблеми като фобии, пост-травматичен стрес, би-поларност и паник-проблеми.

Имайки предвид, че мозъкът се развива най-много през първите години на живота, правоподобно е да се смята, че непрекъснато повтарящото се наличие на голямо количество от тези променящи мозъка химикали през периодите на дълъг самотен плач, при наличието на травма от отделянето от майката/ родителите и при други ситуации, предизвикващи страх у бебето, може да предразположи бъдещия зрял човек към емоционални и социални пролеми.”

“В кръвта на всеки човек, дори на малките бебета, циркулира надбъбречният хормон кортизол. Произведен от надбъбречните жлези, този хормон помага за правилното функциониране на основни системи от организма. Организмът се нуждае от правилното количество кортизол в точно определено време. Ако има прекалено много или прекалено малко от хормона, организмът няма да функционира правилно. Хормоните на надбъбречната жлеза са познати също като хормони на стреса. Нивата им се покачват бързо, което помага на човек да реагира в случай на заплаха. Макар тези хормони да са полезни в някои случаи, ако нивата им останат прекалено високи за прекалено дълго, организмът е изложен на прекалено много стрес и някои негови системи, като имунната система, не могат да функционират правилно.

Опити, проведени, както с бебета, така и с малки животни, показват следните удивителни резултати:

Повишените нива на кортизол за дълги периоди от време могат да попречат на растежа;
Повишените нива на кортизол за дълги периоди от време могат да подтиснат имунната система.
“Удивителни биологични промени настъпват в организма на майката при плача на нейното бебе. Когато тя чуе бебето си да плаче, притокът на кръв към гърдите й се увеличава, придружен от биологичното желание “да вземе и да накърми бебето”. Кърменето, от своя страна, предизвиква повишаване на хормона пролактин, хормон, за който се смята, че е биологичната основа на “майчината интуиция”. Окситоцинът, който подпомага потичането на кърмата, носи усещане за релаксация и удоволствие, приятно отпускане от напрежението, предизвикано от плача на бебето. Тези усещания ви помагат да обичате бебето си.

Изследователите Силвия Бел и Мери Ейнсуърт провели няколко проучвания през 1970-те, които е трябвало да сложат край на теорията за разглезването. (Интересно е да се отбележи, че винаги, и дори до наши дни, тези писатели на книги за отглеждане на деца, които препоръчват оставянето на бебето да плаче, са основно мъже, с малки изключения. Как стоят в действителност нещата, е изяснено от жени.) Тези учени изследвали 2 групи двойки майка-бебе. Първата група били майки, които отговаряли незабавно и грижовно на плача на бебетата си. Втората група майки били сдържани в откликването на плача на бебетата си. Учените установяват, че бебетата в първата група, чиито майки са откликвали по-бързо и грижовно, по-рядко използвали плача като средство за комуникация на 1-годишна възраст. Тези деца били по-уверени и привързани към майките си, имали по-добре развити умения за комуникация и били по-малко хленчещи и манипулативни.

Много други изследвания са правени след това, с цел да покажат неправилността на теорията за раглезването. Те доказали, че бебетата, на чиито плач не се отговаря, започват да плачат повече, по-дълго и по по-тревожен начин.

В едно изследване, което сравнява две групи бебета, едната група бебета получавала веднага грижовно успокоение при плач, докато другата група бебета са оставяни “да се наплачат”. Бебетата, на чиито плач майките отговаряли веднага, плачели със 70% по-малко. От друга страна, бебетата, които били оставяни “да се наплачат”, не започнали да плачат по-малко.

Като цяло, изследванията на плача показват, че бебетата, на чийто плач се отговаря, се научават да плачат по-малко и “по по-правилен начин”, докато тези, на които не се обръща внимание, се научават да плачат “по-силно”.

При мен определено важи написаното с удебелен шрифт (последните абзаци, първият го удебелих за да погледнеш една друга гледна точка - "защо всъщност може да плаче бебето ти". не да те дразни, а прсто защото има нужда от теб) - наистина около годинката внезапно мрънканиците и плача рязко намаляха и започна да търси други начини да получи каквото иска. Сега вече знае, че начина е само вербален иначе няма шанс, но не се и опитва. Просто в един момент успяват да разберат, че "ти винаги ще си до него", но понякога няма да може да има 100% от вниманието ти, но това не значи, че няма да откликнеш на някаква негова нужда - някак придобиват увереност и стават по-уравновесени, по-стабилни и по-последователни в емоциите си.

Angel_Dust е много права - няма как едно бебе да лежи и да зяпа тавана и да е доволно и щастливо от това. Я си представи някой теб да те сложи по гръб и да те игнорира докато ти зяпаш тавана и не можеш да правиш нищо друго освен да зяпаш. Бебета си "страдат от хронична скука" - т'ва е ясно.  

Изцяло подкрепям последното мнение и всички, които са в тази посока. Не бих оставяла дете да плаче без да се опитам да го успокоя. Големият ми син беше такова бебе, сега е прекрасно разбрано дете.
Знам колко е трудно за родителите и особено за майката, но после всичко се обръща. Търпението и всеотдайността са прекрасна инвестиция.

Много полезна статия.
Аз гледам да не оставям бебето да плаче.
От опит вече знам, че бебето не плаче без причина. Т.е. - просто да тормози майка си.
Т.е. - ако не е гладно, жадно, напикано, насрано, спи му се, то тогава го боли нещо.
Най-вероятно зъбите.

Не, бебето ти не е лошо и невъзпитано! На мен това ми се струва нормално поведение на бебе, защото и моята беше същата. 

Решението за нас беше да я държа колкото може по-близо до мен, каквото и да правя. Непрекъснато я носех, играех с нея, спях с нея, абе... целият ми ден беше изцяло зает с нея.  Ако готвя - бебето на масата или плота, в шезлонга, за да ме вижда. Давам нещо в ръчичките да се занимава и й говоря. Ако се къпя или съм в тоалетната - вратата отворена и тя ме гледа. Знам, изнервящо и понякога и натоварващо, но за нас работеше. Тя все още изисква много внимание, но е в състояние да си играе сама с часове, стига да съм покрай нея. Смея да твърдя, че не е невъзпитана или разглезена.

Най-трудно ми беше между шестия и десетия месец, когато искаше да се докопа до всич1ко, което види, но не беше достатъчно подвижна. Така и не се научи да пълзи и за ревеше непрекъснато да й давам това и онова. На 10 месеца започна да се придвижва права, хваната за мебелите и подпряна на стената, та можех малко да си поема въздух.

Много ми помагаше да я сложа на пода, да и изсипя играчки наоколо и да я оставя да се търкаля там както й душа иска. Заиграваше се така за известно време.

Има надежда, след около 3 години ще започне да те търси по-малко.

Да си оставиш бебето да плаче? Да го възпитаваш на няма и 6 месеца? Да му налагаш поведение, което на теб ти изнася и ти е угодно? Да го БИЕШ?  Направо нямам думи! Представи си: не можеш да ходиш, не можеш да говориш, дори не можеш да седиш стабилно, зависиш изцяло от друг човек. А този друг човек те оставя да плачеш сама, защото имаш нужда от него и си безпомощна. Е, няма ли и ти да се "засиниш" от рев? Това не е обръщение към авторката на темата, а мнението ми по някои от постовете.
Към авторката - моето бебе е същото. Никога не съм намирала за притеснително поведението му. Камо ли да го водя на невролог. Емоционално е, нервно, упорито, сръдливо... Да не преразказвам твоя пост. Но никога, при никакви обстоятелства не мога да го нарека "лошо", или че "аз такова съм си го направила". Е да, аз съм го родила, но аз ли съм му дала темперамента, характера? И какво, да го прекършвам ли сега, защото изисква повече внимание, в сравнение с други деца? Ще дойде ден, в който ще ми каже: Остави ме на мира, мамо, вече съм голям. И няма да има такава нужда от мен. Да не кажа никак. Колкото и да ми е трудно, колкото и да не мога да спя, да ям, да се къпя, да чистя, да готвя и т.н. заради него, търпя и му обръщам колкото мога повече внимание. За всичко това малко или много бях подготвена преди да забременея още. Знаех, че го има и този вариант, и бях готова да "жертвам" свободата и свободното си време, нуждите си и целия си живот досега. Иначе нямаше да имам дете. Каквото ми е детето - такова. Не е нито лошо, нито невъзпитано или т.н.
Радвай се на бебчето си, давай му това, което иска от теб (знам, че на моменти направо ти писва и е нетърпимо това постоянно изискване на внимание  ) и ще дойдат и по-добри времена! Ще порасне, ще се занимава самичко и ще отдъхнеш! Не се притеснявай от нищо - детето ти е напълно нормално, здраво, жизнено и - не виждам нищо лошо в това - с характер! 

Благодаря на v_d за статията, която и аз се зачудих дали не трябва да цитирам.

Най-важното, което трябва да знае една млада майка е, че бебето е човек, не обект. Няма нищо, ама нищо странно в това, че тъкмо се е заиграло с интерес с някой предмет (примерно салфетка) и майката го дръпва от ръцете. Естествено, че ще се разплаче, как по друг начин да покаже разоварованието, което е изпитало?
Или пък както си играят заедно на леглото, майката внезапно се изправя и се отдалечава. Какво друго да направи детето, ако не да се разреве? По-нормална от тази реакция за едно бебе не съществува.
Трудното е за майката да приеме, че бебето също има право да изрази емоциите си. Като е разочаровано и тъжно, ще плаче. Нима ние винаги изпитваме само хубави емоции, за да сме по-удобни за близките си?

"Другите" въобще не му правят никаква лоша услуга, напротив. Дават му най-важното, което то иска и това си личи по реакцията му.
Бебето не трябва да бъде "приучавано" да се държи по удобен начин, защото не е куче. То плаче, защото има някаква нужда, а не за да дразни майка си.
Може би ако майката започне повече да гледа на бебето нато на личност и по-малко като на обект, ще й е по-лесно да разбира кога и от какво има нужда.

Моят синковец е същия  В момента го мъчат зъби, но като казвам 'мъчат', разбирайте изтезават  Много трудно му избиват, много плаче, много чудо  При нас всичко трябва да е трудно - почти 5 месеца зверски колики, после зъбите и натам още не знам  Тези седмици иска постоянно да е около мен и в мен. Не дай си Боже да изляза от стаята за малко  Ами видях, че освен да го мъкна с мен навсякъде, друго няма какво да направя. Но на мен не ми пречи. През деня съм сама и се налага да се оправям сама. Гушкаме се, играем си...За да свърша някоя домакинска работа го слагам в количката, оставям я до мен, давам му 1 бисквитка и си върша работата. Ама така е то, не му е лесно и на детето 

Моето детенце и то е същото. С мен е непрекъснато.   Пълзи по мен и мрънка, за да го взема. Когато съм в кухнята, стои до мен, изправя се по краката ми и започва да ме хапе, за да го гушкам. Когато отивам до тоалетна, той идва по мен и влиза вътре. Така сме денонощно. През нощта се качва върху мен постоянно. Но и аз, като че ли, съм свикнала вече.
Според мен това е привързаност на детето към майката и аз мисля, че е нещо съвсем нормално. Аз не правя и не бих правила нещо, за да спра това поведение

И аз съм от отбора с да ги наречем трудни деца,проблема при нас е,че детето ми е дългочакано,сещате се в началото какво е.Знам,че причината е в самите нас.Майка ми като се роди бебето си взе отпуск,баща ми преди работа след работа все е беше при детето.

Сега като ги помоля да го запазят за да си свърша някоя работа,казват,малееее това дете не може само да седи,ами така е.
Все трябва да си с него.До 17ч. сме сами,тогава се прибират майка ми и мъжът ми.До тогава носене,игра,занимание,обясняване,че мама има пиш,да ама иска с мама.

За вършене на някаква работа и дума да не става,с трудност му приготвям дори и яденето.
Ако заспи през деня за 30мин.е цяло чудо да свърша нещо.
Онзи ден исках да му простра дрешките сутринта да използвам времето да изсъхнат,сложих го в количката до мен при простора,след пет минути страшен рев,една съседка се принуди да дойде на помощ.

Колкото до реването,никога не съм го оставяла да плаче,е като изключим периодите с коликите и зъбоникненето,когато е плакал с часове и не мога да го успокоя,на мен тези думи "остави го да плаче"хич не ми харесват,особено при моето дете,което дори и на тази възраст се захласва като плаче и няма как да бъде оставено.

Katencetoo,все едно,че си писала за моето бебе и за мен.

Привет,

Да споделя разговора с невролога от днес.

Слава Богу, нищо притеснително !   Всичко е наред с нервната система. Ето вероятно обяснение и препоръки, преразказвам :

Прегледът се състоя в проверка на рефлекси. На тази възраст около 6м, съответстваща на "приматче", лекарите имат нужда да видят има ли го съответстващото двигателно развитие и рефлекси (на Моро и други подобни, откога се опитва да се изправя, да сяда). Още няма психика, затова е рано да се каже за психически особености.

Нервната система се изгражда и се образува миелитната (така запомних) обвивка на нервите и затова може да стават "къси съединения" и да има необичайно поведение като изнервящия рев.
Но това е по-скоро проблем на майката, а не на бебето.
"На деца до година и половина хапчета по изключение в краен случай, хапчета по-скоро за майките и за тревожните баби". Проблемът е по-скоро в мен, как аз приемам плача.

На бебето да се говори тихо, да се пуска хармонична тука музика, да не гледа рязко сменящи се ярки светлини като рекламите например.

Да се оставя малко и да поревава, и да погладува (до някаква степен), да се придържаме към опр.режим с малки отклонения (за хранене, къпане, лягане). Казах си мнението, че като е на кърма на поискване, трудно се организира, и си е така.
Да сменяме периоди- ту да си поплаче сам, ту да го поносим.

А кой е излъгал бъдещите майки, че бебетата трябва да могат да седят сами? Или че, дори да не им харесва, трябва безропотно да го приемат?

От една страна, още нямали психика, от друга очаквате да имат самоконтрол на емоциите и да се съобразяват с вашата нужда да "сършите нещо".

Елора,ние нищо не очакваме,ние споделяме.