Отношението към хората в неравностойно положение

Замислих се и установих, че за 8 години не се е наложило дъщерите ми да контактуват с дете, което е в неравностойно положение. Защо? По-често сме били в Морската градина, отколкото вкъщи, посещават детски площадки, детски кътове, детски заведения, детски градини, училище, допълнителни занимания, а никъде няма и следа от по-различните деца. То и рампи няма никъде.
Защо?
Защото е така - в неравностойно положение са поставени!
Все по-често не от нас, хората, не защото те странят, а заради някакви бюрократично-административни малоумия, спирачки.

Виждали сме деца в инвалидни колички, хора с определени физични особености, зазяпват се децата ми, интересно им е (и как няма, като са рядкост), обяснявам.

Напълно съм съгласна с вас и всъщност затова пуснах темата.
Почувствах се засрамена и незнаеща в ситуацията, която наблюдавах. Най-вече, защото си представих сина си след 1-2 години.
4-5 години може да са малко, за да успее едно дете да се държи така, че да не обиди или нарани неволно друг човек. Но то е достатъчно голямо за да разбира какво му се обяснява. Не е малко за да бъде възпитавано. Казвате - да ги оставим да бъдат деца. Хубаво, но възпитанието е ПРОЦЕС и нали всеки е чувал "за първите седем години". (Може би възпитание звучи грубо в случая, но не се сещам друга дума)
Напълно подкрепям, че обясненията не бива да стават главно на улицата. И аз осъзнах, че детето ми не общува с по-особени деца именно, защото няма къде да ги срещне. А от такива срещи и игри полза имат всички!
Чувствам се незнаеща и тъпа, защото съм възпитавана, че това са невидими деца и хора. И това възпитаване не идва от родителите ми, а от обществото. По-особените хора бяха затваряни в домове и приюти, все едно не съществуват.
Защо приемате състраданието като негативно чувство? Нима никой не го изпитва? Дори да се опитвам да подтискам тези си чувства - не мога! Винаги съчувствам на родителите, представям си огромните грижи, които полагат. Безпаричието, безсънието. Може би ако условията в страната бяха по-нормални и чисто битовите проблеми не съществуваха, положението нямаше да е чак толкова трагично. Може би ако в яслата имаше такива деца, момчето нямаше да се зазяпа така на улицата. Може би ако децата ни имаха възможност да играят заедно (по един или друг начен), щяха да растат по-толерантни, по-внимателни, по-тактични, по-грижовни, по-състрадателни, по-човечни и по-малко егоисти. А това общуване щеше да даде на особените деца едно по-щастливо детство, по-разнообразно, по-интересно, по-истинско.

Laurel имам чувство ,че се товариш с тежест без вина .

Моето дете приема съвсем нормално хората в инвалидни колички, защото прабаба му е в такава. За него е съвсем нормална гледка.
Онзи ден обаче, видя един млад човек без два крака . Така го зяпна  . Веднага го попитах какво гледа, за да отклоня вниманието му, а той ме излъга! - "Видях една интересна птичка "- ми каза той! Чудя се защо го направи. Може би му стана и на него съвестно ,че се втренчи така.....Полсе обсъдихме ситуацията.

Не мисля,че детето е вложило някакъв замисъл като е зяпало.
Общо взето така запят доста хора.
Отвориш багажника на колата и някой минаваш покрай тебе така се вторачва
Имам наблюдение от морето-хората товарят,разтоварват,а минаващите оглеждат всичко,че някой и коментират.

Нямам никакво различно мнение за хората в неравностойно положение. Т.е. приемам ги, както всички останали, защото те са си като всички останали - имат си живот, мечти, характер, вкус, цял един свят като на всеки друг. Това, че са пострадали или боледуват от нещо, не ги прави по-малко хора.
А относно реакцията на детето и аз не я приемам за много нормална. Едно дете на 4-5 години все ще е виждало инвалид/болен човек някъде - било то извън семейството или по телевизията. Ако е било на 2-3 разбирам да се втренчи. Но пък и 2-3 годишните не ходят сами по улиците и би трябвало родителите веднага да се намесят, да обяснят.
Вярно е, че децата са си деца, но за много неща няма друго обяснение освен недобро възпитание... Децата са прями, откровени, но когато станат жестоки, идва ролята на родителя. Това обобщено и според мен. За конкретното момченце не мога да правя генерални изводи, но първото, което ще си помисля при такава случка е, че родителите не са обяснили на време...

превземате се и говорите глупости.

първо, напълно е възможно дете на 4-5 години още да не се е сблъсквало с инвалиди. именно поради причината, че в България те са "невидими" заради недостъпна околна среда. плюс това, за 4-5 годишните не е много редно да гледат предавания по телевизията, в които биха могли да видят инвалиди. По телевизията, ако изобщо трябва да гледат такава, за тях са детските филмчета.

второ, абсолютно нормална реакция на дете е да прояви интерес към нещо непознато досега и невиждано от него. А реакцията на интерес у децата се изразява съвсем първично, открито и непосредствено – спира и се зазяпва. Може да почне и да разпитва. Възрастните сме дресирани да прикриваме естественото си любопитство, но за едно дете на 4-5 години това е все още почти непосилна задача. Разбира се, родителите трябва да обяснят и те ще го направят, защото детето със сигурност ще задава въпроси за видяното, но е абсурдно да очакваме куртоазно, престорено, „тактично” поведение от малки деца. Просто им е твърде рано за преструвки още...

Iliana, сигурно си права.
Вбесявам се от нехайството на някои възрастни, което всъщност не ме засяга пряко.


Ще ви разкажа случка от моето детство, която ме разтресе и озлоби срещу някои от възрастните.
Бях на 8-9 години и играех в парка. Катерейки се по една катерушка, краката ми се подхлъзнаха, ударих се силно в ребрата и се строполих на земята. Гърчех се от болка и от опитите да си поема въздух. (от удара бях изкарала целия въздух от дробовете си и колкото да се опитвах да възвърна рефлекса си за вдишване, не ставаше). Децата ме заобиколиха и не знаеха как да ми помогнат.
Точно по това време пред нас мина една жена и ме изгледа с огромни ужасени очи и физиономия на отвращение. Аз я гледах с надеждата, че ще се спре и ще ми помогне. Но не!! Тя най-вероятно ме е помислила за болно дете с криза!
Когато видях, че отминава, в мен се насъбра толкова яд и злоба към тая жена, че с всички сили исках да изкрещя "Какво ме зяпаш!!!" и точно тогава успях да поема глътка въздух.
И оцелях! С едно-две пукнати ребра. След толкова години още се вбесявам от подобно зяпане.

Аз не мисля, че това да не се зазяпаш в нещо подобно е преструвка.
И едно е да се втренчи дете за кратко, да се обърне да попита родителите си нещо по въпроса тихичко, съвсем друго е да спре и да зяпа с минути, без да има кой да му обясни и да му покаже по-правилната реакция.
Както писах - да се вцепени от изумление дете на 2-3 години при такава гледка е по-нормално, отколкото 4-5 годишно.
За вас може да са превземки и глупости, за мен не са. Не е нужно да сме еднаквомислещи. Нали точно за разлики си говорим и в темата.
В други теми оставам с впечатлението, че описваните от съфорумките деца, още на 2-3 годишна възраст са едни малки Айншайновци, пък тук 4-5 годишни деца били твърде малки, за да усетят разликата. Странна работа!
Все съм на мнение, че точно, защото децата попиват всичко в тази възраст, точно тогава е и най-подходящото време за някои неща, които остават за цял живот.
Не знам какво гледат 4-5 годишните по телевизията, но едва ли, когато е пуснат телевизора и възрастните хврълят по един поглед, гонят децата си от стаята, за да не стават свидетели на всичко онова, което дават в момента. Или може би се крият и заключват, когато се пуска телевизор у дома.
Не целя излишни и безсмислени спорове.  

Fukuko, нямаш деца, нали

Все си викам ,че няма с какво да ме изненада форума ама ето ...
Fukuko спести си споровете наистина ,баш са си глупости .
Големи генерализиации 2-3годишните  можело еди какво си пък видиш 4-5 годишните трябва трябвало да са видели всичко ,да им е обяснено всичко ,те естествено да са го разбрали и да се държат на ниво .

Мен пък противоречията ме изненадват - в една тема - така, в друга - иначе. Или общо казано - както ни изнася, само приказка да става.
Спорове не аз водя и започвам, нито пък аз съм тази, която определям чуждото мнение като превзето или глупост.
Генерализации не съм правила, нали си говорим принципно. Никъде не пише, че трбява всички да пеем дружно в един хор.
Ето, авторката има дете, но и тя се е изненадала на реакцията на чуждото момченце. И аз се изненадвам и не я смятам за напълно в реда на нещата. Не виждам къде е проблемът тук.

Синът ми е на 5 и половина. Все още гледа, когато види различен човек. Но за кратко и после се сгушва в мен. Сякаш усещам някакво съжаление дори у него. И аз ги съжалявам. Знам, че те нямат нужда от това, но...става ми мъчно. Обяснявала съм на сина си, че не бива да се зяпа. Не бива да се сочи с пръст също. Казвала съм му, че различните хора не са виновни за съдбата си, никога и да не помисля да се подиграва и тн подобни. Сега ме разбира. Но не знам като още порасне. Защото помня какво става в училище, еле пък в пубертета, когато всеки минимален дефект у някого се прави на слонски такъв.

Аз също мисля, че малкото дете можеш го оправда за доста неща, липса на житейски опит, на възможност за разбиране на всичко. Но вече дете, което съвсем съзнателно може и разбира нещата - да се оправдава като незнаещо - не приемам.

Детето на авторката е малко. Живот и здраве, ще стане на 4-5, а и ти ще имаш един ден 4-5 годишно дете. Тогава ще разбереш за какво говорим

Погледнете в себе си, какво вие /на по двадесет, тридесет, че и повече години.../ не приемате...