Бременна си, факт е.
Каква е първата мисъл, първото чувство?
Страхове? Радости?
Независимо дали детето е желано, планувано или просто случайно...
Как реагира бащата на бебето?
Какви са неговите разсъждения? Сходни ли са с твоите?
Сигурно се сещате от коя тема се породиха тези въпроси у мен. Интересно ми е да видя дали наистина щастие епървото което усещате.
Аз, да си кажа честно, усетих страх. Бях щастлива, но и уплашена дали всичко ще е на ред, дали бебето ще е здраво, дали ще съм добра майка, дали ще се справя психически и физически, дали бебето ще ме обича
(не се смейте, но си го помислих при всяка бременност), как ще се промени животът ми, от какво ще се лиша, какво ще жертвам, дали няма да се превърна в една от онези майки тип Линет от Отчаяни съпруги, които си мислят, че всичко знаят и само те имат деца...
Мъжът ми може да е имал страхове, но никога не ги изказа, само отешаваше моите и показа твърдо, че е зад мен.
Мисля, че всеки един от тези страхове, колкото и налудничави да са някои, е нормално чувтсво.
Но надделяват ли те понякога и допринасят ли за решенията да нямаме деца или да правим аборти? Страховете ли са главната причина или наистина има майки, които никога не заобичват децата си? Ами бащи? И каква според вас е ролята на един баща в цялата тази ситуация? Важни ли са за вас техните чувства и страхове?
Каква е първата мисъл, първото чувство?
Страхове? Радости?
Независимо дали детето е желано, планувано или просто случайно...
Как реагира бащата на бебето?
Какви са неговите разсъждения? Сходни ли са с твоите?
Сигурно се сещате от коя тема се породиха тези въпроси у мен. Интересно ми е да видя дали наистина щастие епървото което усещате.
Аз, да си кажа честно, усетих страх. Бях щастлива, но и уплашена дали всичко ще е на ред, дали бебето ще е здраво, дали ще съм добра майка, дали ще се справя психически и физически, дали бебето ще ме обича
(не се смейте, но си го помислих при всяка бременност), как ще се промени животът ми, от какво ще се лиша, какво ще жертвам, дали няма да се превърна в една от онези майки тип Линет от Отчаяни съпруги, които си мислят, че всичко знаят и само те имат деца...Мъжът ми може да е имал страхове, но никога не ги изказа, само отешаваше моите и показа твърдо, че е зад мен.
Мисля, че всеки един от тези страхове, колкото и налудничави да са някои, е нормално чувтсво.
Но надделяват ли те понякога и допринасят ли за решенията да нямаме деца или да правим аборти? Страховете ли са главната причина или наистина има майки, които никога не заобичват децата си? Ами бащи? И каква според вас е ролята на един баща в цялата тази ситуация? Важни ли са за вас техните чувства и страхове?
. Това е супер важно. Едни са ти чувствата като видиш двете черти когато го искаш детето, съвсееееем други са когато то се появи в абсолютно неподходящ момент и обърква абсолютно всичките ти планове. 
Първата мисъл след това - "Леле, а оня ден колко бири изпих и колко цигари изпуших!" 
