Всичко, което до сега съм постигнала увно е с помощта на Вселената- чак сега като се връщам назад във времето го разирам сега имам огромна мечта- да се отърва от дълговете си, но съм се вкопчила внея като удавник за сламка- как да си помогна- хем да не мисля кво дължа- хем да привлека колкото ми е нужна зада се издължа.
- Публикувана: 5 септ. 2010, 22:18 ч.
- Последно мнение: 19 септ. 2010, 16:29 ч.
Подсъзнанието може всичко 29 /Линкове за всички техники има на първа стр./
Аз в живота си съм си пожелавала от сърце две неща. И двете ги получих. Молитва в Църква беше.
Обаче, замислих се, че едно от желанията ми, за които не съм молила, а просто съм формулирала като някакво жизнено кредо, представа за идеалното развитие на живота ми, в последствие стана баш така, ама вече не исках да е така. Смяла съм се именно над думите "внимавай какво си пожелаваш" и "най-много сълзи са пролети за съднати мечти".
И понеже осъзнах това, ей ме на сега - каквото и да си намисля, все вътрешно го отхвърлям, казвам си, че не, не...не съм сигурна, че това е добро...че наистина искам точно това.
И така си цикля. Та аз не мога да родя и едно истинско, искрено желание, дето да съм съвсем сигурна, че го искам.
Тук изключвам здраве и т.п., защото дълбоко вярвам, че те са си ми отредени и само ги споменавам ритуално в молитвите си, с изключение на моментите, когато се появи проблем, тогава се моля съвсем сериозно.
Значи, оказва се, че аз всъщност даже не мога да формулирам една свястна мечта. Ако реша, че нещо, като да речем апартамента в Малта, за който се смях, е нещо наистина хубаво и съвсем безобидно, че няма как да имам съпротива срещу него, щото няма как да навреди ни на мен, ни на някого другиго, ако го получа, тогава пък се включва някакъв механизъм на възспиране от типа "това няма как да стане, що се абиш и правиш глупости, пък и защо искаш такива неща, като не ти трябват, ако си изчерпиш лимита за сериозните искания..."
А сериозни искания не ми идват също, щото все се колебая дали наистина ще е добре, ако това стане, а пък ако не стане, зная, че няма да е добре...и така
Сложен казус, но просто споделям, че завиждам на всички, които са наясно с желанията си и нямат вътрешна съпротива от неясен характер.
Споделям също така, че определено като съм поисквала нещо, което съм мислила, че ще ми реши проблем някакъв, то е ставало, но пък проблемът ми не само не се е решавал, ами се е задълбочавал.
Значи, стигнала съм до идеята, че не бива сама да решавам механизмите за оправянето на даден проблем, защото получавам каквото съм искала, но пък то не се оказва решението, даже напротив.
И к'во правя тогава?
А?
Обаче, замислих се, че едно от желанията ми, за които не съм молила, а просто съм формулирала като някакво жизнено кредо, представа за идеалното развитие на живота ми, в последствие стана баш така, ама вече не исках да е така. Смяла съм се именно над думите "внимавай какво си пожелаваш" и "най-много сълзи са пролети за съднати мечти".
И понеже осъзнах това, ей ме на сега - каквото и да си намисля, все вътрешно го отхвърлям, казвам си, че не, не...не съм сигурна, че това е добро...че наистина искам точно това.
И така си цикля. Та аз не мога да родя и едно истинско, искрено желание, дето да съм съвсем сигурна, че го искам.
Тук изключвам здраве и т.п., защото дълбоко вярвам, че те са си ми отредени и само ги споменавам ритуално в молитвите си, с изключение на моментите, когато се появи проблем, тогава се моля съвсем сериозно.
Значи, оказва се, че аз всъщност даже не мога да формулирам една свястна мечта. Ако реша, че нещо, като да речем апартамента в Малта, за който се смях, е нещо наистина хубаво и съвсем безобидно, че няма как да имам съпротива срещу него, щото няма как да навреди ни на мен, ни на някого другиго, ако го получа, тогава пък се включва някакъв механизъм на възспиране от типа "това няма как да стане, що се абиш и правиш глупости, пък и защо искаш такива неща, като не ти трябват, ако си изчерпиш лимита за сериозните искания..."
А сериозни искания не ми идват също, щото все се колебая дали наистина ще е добре, ако това стане, а пък ако не стане, зная, че няма да е добре...и така
Сложен казус, но просто споделям, че завиждам на всички, които са наясно с желанията си и нямат вътрешна съпротива от неясен характер.
Споделям също така, че определено като съм поисквала нещо, което съм мислила, че ще ми реши проблем някакъв, то е ставало, но пък проблемът ми не само не се е решавал, ами се е задълбочавал.
Значи, стигнала съм до идеята, че не бива сама да решавам механизмите за оправянето на даден проблем, защото получавам каквото съм искала, но пък то не се оказва решението, даже напротив.
И к'во правя тогава?
А?
КЛОНКА Трябва да сме скромни в желанията си и умерени в мечтите си. 
Е, това противоречи на повечето ню ейдж постулати.
Това е твърде ортодоксално.
Аз си мисля, че точно традиционното ми християнско възпитание се съпротивлява срещу идеите за искането и т.п.
А ти ме връщаш точно там
КЛОНКА,определено не съм толкова навътре с християнското възпитание 
А това е само мисъл,която цели точно това,до което си стигнала сама като извод-човек може да има целия свят,и пак да е недоволен,неудовлетворен,да загуби вкусът на живота и радостта от него,да изгуби душата си и покоя.Именно в малкото трябва да търсим щастието,там е истината.
А това е само мисъл,която цели точно това,до което си стигнала сама като извод-човек може да има целия свят,и пак да е недоволен,неудовлетворен,да загуби вкусът на живота и радостта от него,да изгуби душата си и покоя.Именно в малкото трябва да търсим щастието,там е истината.
Аз не съм си изгубила радостта от живота, нито усета за малките неща. Детайлите ме вдъхновяват, усещам се в хармония и с малкото, което имам, и с голямото. И стова, което НЯМАМ пак си ми е добре.
Просто усещам, че нито мога да мечтая, нито мога да си поискам нещо, без да се съпротивлявам.
А определено има неща, които биха ме зарадвали, не е като да няма такива
Просто усещам, че нито мога да мечтая, нито мога да си поискам нещо, без да се съпротивлявам.
А определено има неща, които биха ме зарадвали, не е като да няма такива
.....И, когато погледнах към тежко отрупаното със звезди небе, аз осъзнах, че нищо не искам. Уморих се да мечтая, няма нищо, което толкова много да изморява човека, както желанията. Казват, че мечтите са двигател на човешкия живот. Аз не искам да мечтая, не искам да се моля на звездите да сбъдват желанията ми; желанията ни са мост към бъдещето, а аз искам да живея тук и сега.....http://www.capital.bg/light/mesta/2010/08/20/949228_s_50_mechti_v_chas/
Добре, де, така да е, може пък да си е съвсем в реда на нещата.
И все пак...има нещо идиотско в това да не виждам смисъл да си пожелая оня прекрасен апартамент в МАлта. Та нали съм го виждала преди повече от 2-3 години. А още го помня. В съзнанието ми е. Не като предмет, не като нещо веществено, не като белег на благополучието дори, а като усещане за нещо хубаво. Сякаш мога да почувствам как се движа из стаите му, как бризът издува ленените пердета на верандата, докато отпивам от кафето си.
Какво ме спира да си го пожелая? Ей така. Дори на шега? Не е нито мечта, нито нещо, без което не мога, нито пък нещо, СЪС което не мога. Какво ми пречи? Защо не? Защо не мога?
И все пак...има нещо идиотско в това да не виждам смисъл да си пожелая оня прекрасен апартамент в МАлта. Та нали съм го виждала преди повече от 2-3 години. А още го помня. В съзнанието ми е. Не като предмет, не като нещо веществено, не като белег на благополучието дори, а като усещане за нещо хубаво. Сякаш мога да почувствам как се движа из стаите му, как бризът издува ленените пердета на верандата, докато отпивам от кафето си.
Какво ме спира да си го пожелая? Ей така. Дори на шега? Не е нито мечта, нито нещо, без което не мога, нито пък нещо, СЪС което не мога. Какво ми пречи? Защо не? Защо не мога?
А сериозни искания не ми идват също, щото все се колебая дали наистина ще е добре, ако това стане, а пък ако не стане, зная, че няма да е добре...и така
Сложен казус, но просто споделям, че завиждам на всички, които са наясно с желанията си и нямат вътрешна съпротива от неясен характер.
Споделям също така, че определено като съм поисквала нещо, което съм мислила, че ще ми реши проблем някакъв, то е ставало, но пък проблемът ми не само не се е решавал, ами се е задълбочавал.
Значи, стигнала съм до идеята, че не бива сама да решавам механизмите за оправянето на даден проблем, защото получавам каквото съм искала, но пък то не се оказва решението, даже напротив.
И к'во правя тогава?
А?
Сложен казус, но просто споделям, че завиждам на всички, които са наясно с желанията си и нямат вътрешна съпротива от неясен характер.
Споделям също така, че определено като съм поисквала нещо, което съм мислила, че ще ми реши проблем някакъв, то е ставало, но пък проблемът ми не само не се е решавал, ами се е задълбочавал.
Значи, стигнала съм до идеята, че не бива сама да решавам механизмите за оправянето на даден проблем, защото получавам каквото съм искала, но пък то не се оказва решението, даже напротив.
И к'во правя тогава?
А?
На това darena би ти отговорила "Да бъде волята ти, Господи!"
А mijjka "Това, или нещо по-добро, получавам в най-подходящия за мен момент, без вреда за никого"
Пропуснах Dani Avramova "Енергията следва мисълта"
Надявам се, че не се сърдят, че ги цитирам Ако трябва да изразя лично мнение, поискай помощ за решаването на проблема и не давай указавия и директиви как да стане това
И аз, по-горе писах, че към някои желания имам съпротива и още с формулирането, предопределям резултата...
И все пак...има нещо идиотско в това да не виждам смисъл да си пожелая оня прекрасен апартамент в МАлта.
Какво ме спира да си го пожелая? Ей така. Дори на шега? Не е нито мечта, нито нещо, без което не мога, нито пък нещо, СЪС което не мога. Какво ми пречи? Защо не? Защо не мога?
Егото ти пречи... Страх те е от провал /че няма да го получиш/
Аз в живота си съм си пожелавала от сърце две неща. И двете ги получих. Молитва в Църква беше.
Обаче, замислих се, че едно от желанията ми, за които не съм молила, а просто съм формулирала като някакво жизнено кредо, представа за идеалното развитие на живота ми, в последствие стана баш така, ама вече не исках да е така. Смяла съм се именно над думите "внимавай какво си пожелаваш" и "най-много сълзи са пролети за съднати мечти".
И понеже осъзнах това, ей ме на сега - каквото и да си намисля, все вътрешно го отхвърлям, казвам си, че не, не...не съм сигурна, че това е добро...че наистина искам точно това.
И така си цикля. Та аз не мога да родя и едно истинско, искрено желание, дето да съм съвсем сигурна, че го искам.
Тук изключвам здраве и т.п., защото дълбоко вярвам, че те са си ми отредени и само ги споменавам ритуално в молитвите си, с изключение на моментите, когато се появи проблем, тогава се моля съвсем сериозно.
Значи, оказва се, че аз всъщност даже не мога да формулирам една свястна мечта. Ако реша, че нещо, като да речем апартамента в Малта, за който се смях, е нещо наистина хубаво и съвсем безобидно, че няма как да имам съпротива срещу него, щото няма как да навреди ни на мен, ни на някого другиго, ако го получа, тогава пък се включва някакъв механизъм на възспиране от типа "това няма как да стане, що се абиш и правиш глупости, пък и защо искаш такива неща, като не ти трябват, ако си изчерпиш лимита за сериозните искания..."
А сериозни искания не ми идват също, щото все се колебая дали наистина ще е добре, ако това стане, а пък ако не стане, зная, че няма да е добре...и така
Сложен казус, но просто споделям, че завиждам на всички, които са наясно с желанията си и нямат вътрешна съпротива от неясен характер.
Споделям също така, че определено като съм поисквала нещо, което съм мислила, че ще ми реши проблем някакъв, то е ставало, но пък проблемът ми не само не се е решавал, ами се е задълбочавал.
Значи, стигнала съм до идеята, че не бива сама да решавам механизмите за оправянето на даден проблем, защото получавам каквото съм искала, но пък то не се оказва решението, даже напротив.
И к'во правя тогава?
А?
Обаче, замислих се, че едно от желанията ми, за които не съм молила, а просто съм формулирала като някакво жизнено кредо, представа за идеалното развитие на живота ми, в последствие стана баш така, ама вече не исках да е така. Смяла съм се именно над думите "внимавай какво си пожелаваш" и "най-много сълзи са пролети за съднати мечти".
И понеже осъзнах това, ей ме на сега - каквото и да си намисля, все вътрешно го отхвърлям, казвам си, че не, не...не съм сигурна, че това е добро...че наистина искам точно това.
И така си цикля. Та аз не мога да родя и едно истинско, искрено желание, дето да съм съвсем сигурна, че го искам.
Тук изключвам здраве и т.п., защото дълбоко вярвам, че те са си ми отредени и само ги споменавам ритуално в молитвите си, с изключение на моментите, когато се появи проблем, тогава се моля съвсем сериозно.
Значи, оказва се, че аз всъщност даже не мога да формулирам една свястна мечта. Ако реша, че нещо, като да речем апартамента в Малта, за който се смях, е нещо наистина хубаво и съвсем безобидно, че няма как да имам съпротива срещу него, щото няма как да навреди ни на мен, ни на някого другиго, ако го получа, тогава пък се включва някакъв механизъм на възспиране от типа "това няма как да стане, що се абиш и правиш глупости, пък и защо искаш такива неща, като не ти трябват, ако си изчерпиш лимита за сериозните искания..."
А сериозни искания не ми идват също, щото все се колебая дали наистина ще е добре, ако това стане, а пък ако не стане, зная, че няма да е добре...и така
Сложен казус, но просто споделям, че завиждам на всички, които са наясно с желанията си и нямат вътрешна съпротива от неясен характер.
Споделям също така, че определено като съм поисквала нещо, което съм мислила, че ще ми реши проблем някакъв, то е ставало, но пък проблемът ми не само не се е решавал, ами се е задълбочавал.
Значи, стигнала съм до идеята, че не бива сама да решавам механизмите за оправянето на даден проблем, защото получавам каквото съм искала, но пък то не се оказва решението, даже напротив.
И к'во правя тогава?
А?
Това, което съм подчертала в червено, всъщност е вътрешна, подсъзнателна съпротива, която пречи енергията да се съсредоточи в осъществяването на желание. Уж тръгнах да отговарям на Тонимар, ама някакси от твоя пост се получи - извинявай...Все едно казваме на Вселената - искам това - после веднага - не, не го искам - после пак - искам го.... Представяме си себе си в ресторант и сервитьорът приема поръчката ни за някакво ядене - искам еди-какво си - всъщност, не, не го искам май много, щото за мен не е добре да го ям това, обаче от друга страна е много привлекателно - абе, няма да ми е полезно - ама ти точно такова ли ще ми го направиш? И как ще ми го направиш, като в Черно море изобщо няма такава риба? Откъде точно ще я вземеш? Няма начин да стане! Ама те само в Япония го приготвят точно такова - вашият готвач знае ли как? Я ми донеси нещо друго, дето е по-популярно. Ама аз това другото не го обичам много - я дай първото... и т.н.
И отново - съпротива вътрешна, подсъзнателна имаме срещу всичко, което уж искаме, обаче го нямаме в достатъчни количества в живота си. Това е. Просто и ясно. Как беше - по делата им ще ги познаете - т.е. по резултатите ще я познаете (съпротивата). Не е на съзнателно ниво - него го преборваме по-лесно, зорът е на подсъзнателно ниво да се влезе.
Затова и в записите на Абрахам (слушам ги на аудиофайлове, те ходят по света и правят семинари - аз тях слушам) - така съветват - не се старай да пребориш вътрешната си съпротива срещу парите, съсредоточи се на това, заради което искаш парите всъщност - ама аз нали съм мързелива да пиша желания, пък и зор ми е да ги намирам и определям - та затова искам печалба от лотарията - че наведнъж да се свърши всичката работа
дето не съм я почнала хехехе. 
КЛОНКА Трябва да сме скромни в желанията си и умерени в мечтите си.
2) Къде отиде оная хубава сентенция - човек е голям толкова, колкото са големи мечтите му.
КЛОНКА Отговорът е много прост-защото не го искаш наистина.И на шега обикновено нещата се случват,когато обаче ги желаем с цялото си сърце.При теб този момент липсва,не е този пътя на сърцето ти.
Като се замисля, всичко, което съм си поисквала, ей така, се е случвало. Даже не съм се и пънала с ритуали, искала съм си го, преживявала съм го като нещо, което няма как да не се случи. И съм го получавала. А после съм го и губила. Друго пък съм запазила.
Сега обаче - нищо не искам. Сърцето ми за нищо не копнее истински. А зная, зная, че има такива неща, усещам ги, но...тцъ! - отхвърлям ги.
Мила, това с ресторанта много яко ти се е получило като сравнение. Баш така съм.
За лотарията. Наскоро си рекох - ей това ще да е. И се почна - да, ама...кой ли пък ще ми ги даде тези пари, как ще си ги взема, без да ме претрепят, да ми отвлекат детето, да ме нападне проклятието на милионера...
Те парите още там, аз съм почнала да ги мисля като бреме някакво, чак се изтормозих с мисли като как по-точно да преодолея ужаса от получаването им.
Е, няма да стане така.
Освен това, изобщо не вярвам, че е възможно да спечеля от лотарията.
От друга страна, викам си поне с нещо да пробвам...елеметарни неща - кола нова, това-онова. И си викам - да, бе, за к'во ми е? Що да хабя енергия за това?
Аз пък все имам усещането, че нещо ще си прецакам резервите за желания и трябва нещо много стойностно да си набележа.
Има едно нещо, което зная със сигурност, че би било наистина добре да ми се случи, но е кардинално и хич не вярвам, че е възможно, освен това и към него имма резерви, че може и да не е точно това правилното...
Абе, трябва да взема някакво решение и да се пробвам, пък да видим. Все нещо трябва да си поискам, не може така. Обаче аз не съм по картите, лепене, изрязване...разни там иширети...нещо по-скоро като визуализация ми се мота из главата и то еднократна, няма да почна ежедневно, я. Аз губя търпение, не съм особено систематична.
Благодаря ти, Клонче. Мда... и аз не съм от особено систематичните... При намирането на мъжа ме държа някъде няколко дена, до седмица - след това го пуснах изработеното желание на Вселената - и тя ми донесе резултата. Ей така, ако може, да станат нещата... Обаче тогава много бях убедена, че подходящият мъж седи някъде и копнее за мен - просто трябва да кажа на Вселената, че искам точно такъв - и тя ще го насочи към мен . Така и стана. Просто му беше дошло времето, усещах го. За мен ключът е там - когато ЗНАЕШ, че нещо му е време да ти се случи. Понякога му се скарвах на Господ, де - и тогава нещата много бързо се развиваха. Ама това е друга тема... 
Моите мисли за лотарията са едни по-други... Което ме кара да мисля, че може и да стане. По-ми е трудно някакси да повярвам, че ще изработя много пари, като си гледам доходите хехехе, по-реалистично ми се вижда да ги спечеля от въздуха. Щото го заслужавам - я каква съм готина!
Което си го мисля от не много отдавна - и ме кара да вярвам, че съм на прав път. Обаче се чудя също като теб - дали не си хабя мисловната енергия за нещо, дето е малко вероятно по теорията на вероятностите да стане... Сякаш пък й вярвам на тая теория... нито на статистика вярвам - нито на нищо. Помня, преди доста време, когато ми казаха - това, дето го искате, има само вероятност 20 на сто, което е много малко. Аз им казах - не ми трябва двайсе случая от сто да са успели, трябва ми аз да съм единият - ако ще вероятността да е 1 на сто. Та така.
Не, не виждам много бреме в парите... като имам много пари, ще си наема финансов съветник - вероятно повече от един - да се грижи за влагането и развитието им. Аз ще си ги избера лично - по усещане, добра съм в усещането на хората.
Иначе и аз мисля, че проби и опити е глупаво да се правят - не за друго, ами как да се насиля да искам нещо, дето всъщност не го искам много? Като оная работа с яхтите - ми не ме влекат... Мъж ми вика - добре де, като станем богати, трябва да общуваме с разни богаташи, те играят голф (той е прекалено темпераментен за голф) имат яхти - няма ли да ти е тъпо в техния кръг. Ми няма нужда да си общувам само с техния кръг! Аз винаги съм си решавала с кого да си общувам - не е необходимо всичките да са бастуни и скучни.
Мда... и аз не съм от особено систематичните... При намирането на мъжа ме държа някъде няколко дена, до седмица - след това го пуснах изработеното желание на Вселената - и тя ми донесе резултата. Ей така, ако може, да станат нещата... Обаче тогава много бях убедена, че подходящият мъж седи някъде и копнее за мен - просто трябва да кажа на Вселената, че искам точно такъв - и тя ще го насочи към мен . Така и стана. Просто му беше дошло времето, усещах го. За мен ключът е там - когато ЗНАЕШ, че нещо му е време да ти се случи. Понякога му се скарвах на Господ, де - и тогава нещата много бързо се развиваха. Ама това е друга тема... Моите мисли за лотарията са едни по-други... Което ме кара да мисля, че може и да стане. По-ми е трудно някакси да повярвам, че ще изработя много пари, като си гледам доходите хехехе, по-реалистично ми се вижда да ги спечеля от въздуха. Щото го заслужавам - я каква съм готина!
Което си го мисля от не много отдавна - и ме кара да вярвам, че съм на прав път. Обаче се чудя също като теб - дали не си хабя мисловната енергия за нещо, дето е малко вероятно по теорията на вероятностите да стане... Сякаш пък й вярвам на тая теория... нито на статистика вярвам - нито на нищо. Помня, преди доста време, когато ми казаха - това, дето го искате, има само вероятност 20 на сто, което е много малко. Аз им казах - не ми трябва двайсе случая от сто да са успели, трябва ми аз да съм единият - ако ще вероятността да е 1 на сто. Та така. Не, не виждам много бреме в парите... като имам много пари, ще си наема финансов съветник - вероятно повече от един - да се грижи за влагането и развитието им. Аз ще си ги избера лично - по усещане, добра съм в усещането на хората.
Иначе и аз мисля, че проби и опити е глупаво да се правят - не за друго, ами как да се насиля да искам нещо, дето всъщност не го искам много? Като оная работа с яхтите - ми не ме влекат... Мъж ми вика - добре де, като станем богати, трябва да общуваме с разни богаташи, те играят голф (той е прекалено темпераментен за голф) имат яхти - няма ли да ти е тъпо в техния кръг. Ми няма нужда да си общувам само с техния кръг! Аз винаги съм си решавала с кого да си общувам - не е необходимо всичките да са бастуни и скучни.