ПЪРВАТА КНИГА ЗА ОСИНОВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ПАЗАР

Да, книгата наистина не е лека и на моменти - дори болезнена. Като преводач на книгата и най-вече като психолог, работил с много кандидат-осиновители, осиновители и осиновени деца, смятам, че нещата, написани вътре, са изключително верни.

Много от децата, с които съм работела, са споделяли болката и страданието си, описани съвсем точно в книгата. От друга страна - осиновителите са споделяли голяма част от проблемите, за които Нанси Верие пише: амбивалентното отношение към майката, отчуждаването, отхвърлящото поведение, огромният страх от изоставяне... А за кандидат-осиновителите книгата според мен е задължителна - много от тях подхождат с толкова идеалистични нагласи към осиновяването, че не могат да си представят, че някога биха имали каквито и да е проблеми с осиновеното си дете.

Вярно е, че в книгата се акцентира върху няколко основни теми, които авторката неминуемо повтаря - това са основните й идеи... Но наистина първичната рана, връзката с майката-осиновителка и биологичната майка,  безграничният страх от изоставяне и отхвърляне са неща, които не можем да отречем...

Преди да издадат книгата, бях започнала да я превеждам малко по малко и я давах на части на хората, с които работя. Всички осиновители, без изключение, казваха - "Защо преди години, когато осиновявахме детето си, нямаше кои да ни подготви за това какво преживява самото дете? Ако бяхме знаели всички тези неща, нямаше да допуснем грешките, които вече са факт."

Като психолог, подкрепям мнението на авторката, че осиновяването действително е ТРАВМА за психиката на детето. Но всеки човек през живота си се справя с какви ли не травми и предизвикателства - някои деца трябва да се справят със смъртта на родител, други - с насилие в семейството, трети - с болест, четвърти с равод и какво ли още не.  Осиновените деца са изправени пред предизвикателството да търсят и намерят себе си някъде в пространството между своите осиновителите и биологичните си родители...

И вие, техните осиновители, действително ще успеете да изградите по-добра връзка с децата си, ако знаете какво се случва в техния объркан свят - разбира се, след като първо преодолеете собствените си страхове...

Разбирам че вече е на пазара книгата, а каква е цената й?Искам да си я купя и да я прочета-а нещо обнадеждаващо за нас осиновителите има ли, или само притеснения и страх?И без друго са ми в повече по този повод...

По онлайн книжарниците се среща по 10 и по 11 лева.

Пускам ви въведението на книгата, за да добиете бегла представа за нея   Дано съм ви полезна!

ВЪВЕДЕНИЕ

Тази книга е за осиновените. Пиша за всички онези осиновени хора по цялата страна, които разкриха душата си пред мен и чиито истории аз им обещах да разкажа. Книгата е предназначена и за биологичните родители и осиновителите - като своеобразен мост едновременно  към душата на децата им и към техните собствени души, които също копнеят да бъдат излекувани. Надявам се, че книгата също така ще помогне на професионалистите да разберат по-добре сложния характер на осиновяването. Ще започна със собственото си преживяване на това, което наричам първична рана - раната, за която преди 23 години моята дъщеря първа ми обърна внимание.

Ако преди години, когато на Бъдни вечер, 1969 осинових дъщеря си (на три дни), някой ми беше казал, че да отгледаш осиновено дете е различно от това да отгледаш биологично дете, аз - щастлива и ентусиазирана, както повечето осиновители, щях да се изсмея: “Разбира се, че не е различно! Какво може да знае едно бебе на няколко дни? Ние ще го обичаме и ще му осигурим прекрасно семейство, което ще направи абсолютно всичко, за да може то да е щастливо!” Тогава вярвах, че щом има любов, и то силна любов, всичко ще е наред. Това, което разбрах сега, години по-късно е, че за нас беше по-лесно да дадем на дъщеря си любов, отколкото за нея да я приеме.

За да може едно дете свободно да приеме любовта на родителите си, между тях трябва да има доверие - въпреки любовта и сигурността, които осигурихме на дъщеря ми, непрекъснато я измъчваше страха да не я изоставим отново. Този страх тя показваше чрез провокативно и предизвикателно поведение, с което искаше да провери дали я обичаме достатъчно силно. В същото време с това си поведение тя провокираше у нас реакцията, от която най-много се страхуваше - да бъде отхвърлена. Сякаш тя несъзнавано се стремеше да ни отхвърли, преди да бъде отхвърлена от нас. Изглежда за нея беше твърде болезнено да позволи на самата себе си да обича и да бъде обичана - тя не можеше да ни се довери, тъй като не можеше да повярва, че няма да бъде отново изоставена.

През десетте години изследвания, които проведох, открих, че това провокативно, изпитващо поведение е една от двете възможни диаметрално-противоположни реакции на това да бъдеш изоставен. Или се държиш предизвикателно, или си примирен, отстъпчив, затворен в себе си. Въпреки че може би е по-трудно да живееш с предизвикващо те дете, отколкото с дете, което никога не ти се противопоставя, аз съм благодарна на дъщеря си, че тя беше такава - в противен случай никога нямаше да забележим нейната болка. След като години наред се опитвахме да се справим със себе си, най-накрая успяхме да помогнем и на самата нея. Това беше началото на един път, който изцяло промени нашия живот.

Когато дъщеря ми започна своята терапия, нямах идея, че проблемите й са свързани с това, че е осиновена. Въпреки че хората ме смятаха за изключително успешен преподавател, загрижена и разбираща студентите си, и въпреки че бях биологична майка на по-малката си дъщеря, аз вярвах, че вината е и в мен самата. Защото провокативното й поведение беше насочено към мен, нейната майка. В какво грешах? Защо дъщеря ми се държеше толкова гневно и враждебно към мен, когато бяхме вкъщи, а толкова любвеобилно, когато бяхме навън? Защо беше такъв инат и толкова драматична в реакциите си? Защо толкова отчаяно се опитваше да контролира всяка една ситуация? Защо не можеше да приеме любовта, която имах и исках да й дам? Едва сега осъзнавам, че „цялата тази суетня е опитът на детето  да се свърже с майка си”, както казва Джеймс Мехфелд - терапевт, който работи с осиновени деца. В същото време този опит за свързване беше саботиран от провокативното, деструктивно поведение на дъщеря ми, чрез което тя отново и отново тестваше нашата любов и отдаденост.

Тъй като успяхме да осигурим адекватната помощ, от която дъщеря ни се нуждаеше, последствията от нейното осиновяване не бяха толкова трагични, колкото в много други случаи, в които или детето, или осиновителите се отказват от осиновяването - или детето преждевременно напуска дома на осиновителите, или самите те го изгонват от вкъщи. Ние видяхме как дъщеря ни постепенно израства от антисоциално, провокативно, отчуждено дете в отзивчива, чувствителна, любвеобилна млада жена.

Пътят не беше лесен. Когато след три години терапия предсъзнателните чувства на отхвърляне започнаха да се появяват в съзнанието й, тя се бореше с тях с такова настървение, сякаш от това зависеше живота й. Защото появата на тези чувства на повърхността за нея означаваше отново да си припомни уязвимия, “дефектен” Аз, заради който според нея майка й я беше изоставила. Ако можеше да държи тези чувства на разстояние, тя можеше да запази интегритета си и да се скрие за още малко от унищожението. Раната й беше дълбока, защитите й - силни, а потребността  от разбиране - огромна.

Докато търсех отговор на въпроса какво се случва в психиката на собствената ми дъщеря, започнах да се интересувам и от други осиновени деца и техните осиновители - много от тях изглеждаха отчуждени едни от други. Тъй като по това време липсваше информация за ефектите от осиновяването, разговорите с терапевта на дъщеря ми, Д-р Лорен Педерсон, повлияха върху научното ми изследване. Проявеният интерес от осиновените деца, техните осиновители, биологичните им майки и озадачените професионалисти ме убеди да напиша тази книга.

Идеите, които ще ви представя, първо се появиха като интуитивно усещане за това, което се случваше с дъщеря ми. Чудех се как е възможно дете, което е било осиновено на третия ден след раждането си, никога не е било в институция, винаги е било заобградено с много любов и внимание, да преживява толкова силна болка. Колкото повече осиновени деца и техните семейства изследвах, толкова по-убедена бях, че осиновяването, което се смяташе за най-добрата алтернатива за изоставените бебета, не е панацеята, за която всички го мислеха. Беше трудно да провокирам хората да говорят на тази тема, тъй като повечето нямаха идея какво всъщност се случва.

Чудех се какво прави осиновените деца толкова уязвими? Докато търсех отговорите на въпросите си, прегледах литературата, но ми направи впечатление, че във всичките теории липсва по нещо. Обясненията бяха твърде опростени и зависещи от външни фактори. Нещата бяха доста замазани, може би защото като общество сме склонни да пренебрегваме острата чувствителност на новородените или може би защото това, което всъщност се случваше, не беше лесно доказуемо, липсваха научни данни, с които да бъде подкрепено. И все пак, въпреки че повечето идеи, които прочетох, бяха логично обосновани, те не казваха нищо за онова, което аз интуитивно усещах, наблюдавайки дъщеря си. Дали тя не беше изключение? Не мисля. В болката й имаше нещо универсално и първично, което сякаш не се поддаваше на прости, лесно достъпни обяснения.

Осиновителното движение се появи по времето, когато пишех дипломната си работа по клинична психология. Непрекъснато се увеличаваше броя на осиновените, които настояваха досиетата им да бъдат отворени, за да могат да потърсят изгубените си биологични майки. Аз се възползвах от предоставената ми възможност - започнах да интервюирам тези хора. Някои от тях бяха открили майките си, други - не. Опитах се да разбера техния вътрешен свят - мислите и чувствата, свързани с преживяването да си осиновен. Резултатът от това изследване беше дипломата ми работа, на която се базира настоящата книга. Оттогава досега съм използвала и опита, който натрупах в практиката си на терапевт, работещ с трите страни на осиновителната триада (осиновеният, осиновителите и биологичните родители). В книгата добавих и много от разговорите си с осиновените, търсейки онова, което ги е мотивирало да потърсят своята история и самите себе си. 

Това, което открих, наричам “първична рана” - рана във физически, емоционален, психологически и духовен аспект; рана, която причинява толкова дълбока болка, че тези, които са си позволили да я преживеят, я описват като рана на клетъчно ниво. Започнах да разбирам, че тази рана е причинена от раздялата на детето с биологичната му майка, връзката с която изглежда мистична, загадъчна и вечна. Изводите от това откритие, както и реакциите спрямо него, ще повлияят върху начина, по който възприемаме връзката майка-дете и нейната значимост. Тъй като обясненията, които давам, не са нито прости, нито идеални, а изискват саможертва, очаквам силна съпротива спрямо идеите, които излагам в тази книга. И все пак, единствените хора, които истински могат да оценят написаното от мен, са самите осиновени - единствено те знаят какво са преживели и какво преживяват; единствено те могат да потвърдят или отрекат съществуването на тази  първична рана.

Щастлива съм, че връзката с дъщеря ми беше такава, че тя успя да разкрие пред мен своята дълбока болка. Някои от уроците, които научих благодарение на нея, са много болезнени. Трябваше да приема факта, че никога няма да мога да заема мястото на нейната биологична майка, както и че колкото и да искам, не мога по никакъв начин да облекча болката, която дъщеря ми трябваше да преживее сама със себе си...

Свързани ли сме? Мисля, че нямаше да мога да напиша тази книга, ако не бяхме свързани. Но това е свързаност, родена в саможертва и болка - не е лесната, естествена връзка, която тя би имала с биологичната си майка. И двете страдахме, но искаме да създадем нещо от това страдание. Тази книга е опит да направим това... Въпреки че пиша книгата сама, без нея нямаше да имам нито вдъхновението, нито смелостта да го направя.